автор: samotnik

- Разбираш ли, фреските и стенописите обикновено изобразяват митични сцени от живота на божества или важни моменти от живота на човека, който е погребан – ако са част от погребална камера.
- Онзи храм не беше гробница – заяви Петър, докато минаваше на трета скорост.
- Не, нито пък изображенията имаха някаква връзка с митологията. Е, поне не в онзи вид, в който я познаваме.
- Какво са тогава?
Боряна се загледа напред и несъзнателно завъртя кичур руса коса около пръста си.
- Не знам точно, на пръв поглед наистина приличат на илюстрация на ритуал за посвещаване в Кабирските мистерии, но...
- Но какво? – попита Петър без да откланя поглед от пътя.
- Ами, не видя ли, че изображенията бяха буквални? Имаше изрисуван проход навън и ние го намерихме.
- Да, какво те притеснява?
- Метафорите не се връзват, символиката липсва – отговори Боряна.
Седя неподвижно известно време, докато несъзнателно триеше бузата си с ръка. Накрая каза замислено:
- Приличат на... хм, инструкция. Изрисувана, а не написана.
- За да не стават грешки – допълни Петър.

***

Сградата на Регионалния Историческия Музей в Русе беше стара, с порутена от годините фасада, въпреки че у нея все още се таеше величието на възрожденската архитектура. Открит през 1904 година, музеят бе издържал проверката на времето, без особени сътресения. За съжаление, обаче, годините на финансов колапс, в който бе потънала държавата след прехода, се отразяваха най-видимо върху носителите на интелектуално развитие - онези, които не бяха сред челните приоритети за оцеляването на нацията. Музеите се издържаха от общините, а когато бюджетът бе толкова натоварен, че едва стигаше за покриване на първостепенни разходи, като заплати и сметки за електричество, външният вид на сградите бе оставен на заден план.
Управителят на музея бе сравнително млад човек, навярно не по-възрастен от тридесет и пет – тридесет и шест годишен, макар и липсата на всякаква грижа към външността му да го състаряваше значително. Оредели кичури коса стърчаха във всички посоки, а неколкодневната остра брада хвърляше сенки върху и без това изпитите бузи.
Георги Божанов познаваше Боряна от института, където бяха работили заедно върху няколко проекта и я ценеше като професионалист и приятел. Затова, когато почука на вратата на кабинета му, придружена от мъжа, който се представи като Петър, на лицето му цъфна широка открита усмивка.
- Боряна! – скочи на крака. – Какво правиш тук? Толкова се радвам да те видя!
Заобиколи бюрото с бързи крачки и грабна Боряна в обятията си. Висок и слаб, с очила с тънки рамки на върха на дълъг нос, той чудесно се вписваше в образа на учен, заровен в бумаги. Разцелува я по бузите и възкликна:
- Ама каква изненада! Защо не се обади, щях да се подготвя, да измисля нещо.
- Е, ама ние само набързо – отговори Боряна и внимателно се освободи от прегръдката му, докато търкаше бузата си там където брадата му я беше одрала. – Просто минавахме оттук и решихме да се отбием.
- Чудесно! Това е наистина чудесно – оживено говореше Георги. – Ти не беше ли на разкопки?
- Да, но си взех малко почивка – отклони отговора Боряна.
Георги не попита нищо повече, вместо това ги покани с жест към захабения диван в кабинета му.
- Моля, заповядайте, разполагайте се.
Той самият седна на единствения фотьойл зад малката масичка пред дивана и скръсти крака.
Канцеларията бе обзаведена бедно – диван с протрита тапицерия с неопределен цвят, фотьойл, голямо изтъркано бюро и гардероб, чиито вратички се държаха затворени от малки закривени пирончета. На бюрото се виждаше обемист монитор, навярно още от миналия век.
- Какво ви води насам?
Боряна и Петър се разположиха един до друг и се спогледаха. Докато идваха насам Боряна спомена, че е в добри отношения с управителя на музея и разчита на неговите познания в областта. Въпреки това се въздържа да разкрие истинската причина за посещението им, тъй като не желаеше неволно да причини проблеми на Георги, ако случайно онези иманяри някак се намесеха. Освен това искаше да разплете историята докрай преди да каже на някого за тайния храм – така никой не би спекулирал с откритието.
- Минаваме оттук – повтори Боряна без да конкретизира и се усмихна, – обаче исках да покажа музея на Петър. Сетих се за теб и реших да ти кажа здрасти. Толкова време мина, откакто се видяхме последно.
- Да, наистина, много време мина... – съгласи се Георги, поклащайки глава. - Радвам се, че се отбихте. Искате ли да направя кафе?
- Не, не е необходимо, наистина. Пък и бързаме малко.
- Жалко, щеше е страхотно да си побъбрим – Петър видя как ослепителната усмивка помръква. – Какво ви води насам, все пак?
- Докато пътувахме се разговорихме за миналото на страната, стана дума и за траките. Оттам, можеш да се сетиш, задълбахме и...
- И решихте да се отбиете?
- Да, решихме да се отбием. Ти си един от най-добрите професионалисти по древната история по нашите земи. Защо да не се възползваме от услугите на частен гид?
Боряна се шегуваше, но Петър ясно забеляза леката руменина, която пропълзя по бузите на управителя.
- Е, моля те... Ти не отстъпваш на никого – отвърна. – Да не говорим, че имаш повече опит на терен от мен.
- Въпреки това не мога да се меря с теб. Пък и тук могат да се видят неща, за които думите не стигат.
Жоро се усмихна в отговор и попита.
- Какво ви интересува? С удоволствие ще ви разведа лично.
- Ами... разбрах, че тук има някакво съкровище – намеси се Петър. Беше решил да играе ролята на глуповат ентусиаст, запленен от траките и техните съкровища.
- Аааа... съкровището – усмихна се Георги, после добави. – Нали знаете, че е само копие?
- Да, но това няма значение, нали е идентично... – отговори Боряна. – Истинското се пази в Националния Исторически Музей, нали?
- Да, но нашето е точно копие. Дори разкъсванията от машината, когато е намерено са същите като на оригинала.
- Чудесно – възкликна Петър, - значи ще мога да видя късче истинска история.
- Ха-ха, не знам доколко е истинска – засмя се меко управителя, - но определено е история. Откъде такъв интерес към траките у вас?
- Винаги са ме интересували, макар и чисто любителски – отвърна Петър и се усмихна. – Още от дете, когато видях Панагюрското съкровище и бронзовите мечове и нагръдници. Освен това, със събеседник като Боряна не е трудно да се запали човек.
- Разбирам – бутна очилата на носа си Георги. – Попаднали сте на точното място тогава.

***

Вторият етаж на Регионалният Исторически Музей включваше няколко просторни зали, като Боровското съкровище, или по-скоро точното му копие, се намираше срещу зала Батемберг, непосредствено до залата на Бойната слава.
Въпреки горещината навън, в музея бе прохладно, макар и да се усещаше лек мирис на застояло. Петър предположи, че това е естествената миризма на вековете история, заключена зад стъклените витрини.
- Всъщност името на съкровището е подбрано неточно – говореше управителя. - Било е случайно изровено през 1974 година, при нощна оран в местността „Сиври Тепе” в землището на село Волово. Тъй като тогава то е било част от Трудова Кооперация на Земеделските Стопани „Борово”- или накратко ТКЗС „Борово”- е взело името на кооперацията. Интересно е, че откривателят Трайчо Стоев незабавно е потърсил тогавашните власти, като не е скрил нищо от откритото.
- Защо, не е ли нормално? – попита Петър с учудване.
Уредникът се засмя, скръстил ръце.
- Нормално е да си мислим така, но обикновено хората, открили антични предмети опитват да ги задържат, въпреки опасността от преследване от закона. Дори когато измамата стане ясна, те пак опитват да скрият ако не всичко, поне части от намереното.
Петър напълно разбираше какво му казва човекът. Навярно хората, пристиснати от немотия или обикновена алчност, загърбваха принципите си и се надяваха на бърза печалба, без да разбират вредите, които нанасят на историята на народа си. Освен това само допреди ден той също преследваше предполагаемото съкровище на дядо си. Усети как лека червенина плъзва по врата му, надявайки се никой да не забележи. Погледна блестящите предмети зад стъклената витрина.
Бяха общо пет. Три ритона, голяма кръгла купа и малката яйцевидна амфорова каничка.
Ритоните веднага се набиваха на очи. Всеки от трите завършваше с различно протоме - глава на кон, бик и женски сфинкс, като роговете за пиене варираха в украсата си. Прецизно изработен, онзи, с мощната предна част на бик, имаше напречни канелюри и като цяло по-бедна орнаментика. Рогът му бе по-къс от тези на другите два. Ритонът с протоме на кон се отличаваше като най-богато украсен, декориран със стилизирани орнаменти. Крилата и косата на фигурата на сфинкса бяха позлатени.
Купата бе разкъсана от машините и в последствие възстановена, но въпреки това в центъра и ясно се различаваше позлатеното релефно изображение на някакво митично животно, навярно грифон, разкъсващ сърна. В два противоположни края бяха прикрепени подвижни дръжки, прикрепени с апликации на глави на сатири, също позлатени.
Последният предмет който привличаше вниманието, макар и положен в средата на композицията, бе амфоровата каничка. Яйцевидна, деликатна, без да притежава атрактивнния вид на ритоните, тя стоеше изправена, хваната за тясното гърло от елегантна подпора. За разлика от намерената в пещерата, тази бе сребърна, при това без дръжка. Петър не можеше да определи от пръв поглед, но сцените, изобразени релефно върху нея напомняха онези върху златния и близнак.
Въпреки, че предметите бяха копие, те пазеха излъчването на древните оригинали. Всъщност, ако не му бяха казали, че са само копие никога не би се усъмнил в произхода им - изглеждаха древни и истински.
- За какво са служели, знае ли се? – вдигна глава към управителя Петър.
Георги стоеше отстрани, гордо скръстил ръце на гърдите си и ги наблюдаваше с лека усмивка.
- Предполага се, че са ритуален набор, който е бил подарен на тракийски вожд на гетите от Котис І.
- Как може да сте сигурни в това? – заинтересува се Петър.
- От надписа – намеси се Боряна. – Ето тук, виждаш ли?
Той се наведе и видя малкия надпис Kotyos eg Beo върху каничката, където сочеше Боряна. Тя се бе навела съвсем близо до витрината и съсредеоточено изучаваше предметите.
- Има и още един, на ритона, само че не може да се види оттук – отнесено допълни тя.
- Освен това, съкровището е намерено в земите на тогавашното тракийско племе гети. Датировката на предметите съответства на периода, в който те са обитавали Североизточна България – завърши Георги. – Несъмнено Боряна ти е обяснила за това.
- Аха, един цар дарява друг по някаква причина – пропусна подмятането Петър.
- Точно така. Тази практика е била широко разпространена, като даровете са били наистина внушителни.
Петър се замисли за момент и попита:
- Казахте, че съдовете са ритуални. Знае ли се за какъв ритуал са използвани?
Управителят се почеса по върха на носа, вперил поглед в сребърните предмети.
- Не съвсем, има различни тълкувания. Някои смятат, че са набор за пиршества, други ги свързват с мистериите на Кабирите. Никой не знае със сигурност.
- На кои? - заинтригуван попита Петър, сякаш за пръв път чуваше думите.
- На Кабирите – повтори Георги. – Това е единственото съкровище у нас, в което могат да се различат символи, за които се смята, че имат връзка с тях. Сцени от изобразените върху каничката напомнят елементи от Тиванския Кабирион.
- Защо мистерии? – настоя Петър.
Георги се усмихна.
- Защото представляват мистичното сливане на човека с Бог. Като кулминационният момент е била хиерогамията – бракът между богинята и владетеля.
Петър отново наведе поглед към богатата украса на каничката.
Три фриза обрамчваха съда, като създаваха последователни картини. Горният фриз, този близо до гърлото, бе с по-дребни фигури, които сякаш оформяха празнично шествие, докато в долния, изобразените хора седяха, като някои държаха в ръце ритони. Ясно се забелязваха женски фигури в непринудени пози. Като цяло създаваха впечатление за пиршество и веселие.
Близо до дъното, почти незабележими, бяха изобразени релефни фигури на някакви птици, поглъщащи риба.
- Жоро, имаш ли представа дали някъде не е открито копие на купата? – попита Боряна, без да отмества поглед.
Георги я погледна озадачено.
- Поне близко сходство? – вдигна очи тя. - Подобна купа, може би златна, може и да не е в България.
- Не, поне аз не знам да е намирано нещо. От друга страна, аз знам колкото теб – само онова, което е известно и публикувано. Защо питаш?
- О, нищо особено, просто попаднах на фрагмент, който много прилича на част от каничката и се чудех дали няма подобни ритуални набори и на други места.
- Фрагмент? – вдигна вежди Георги. – Това на трасето на магистралата ли?
Боряна се поколеба.
- Да, но... все още не съм наясно дали е случайно или е част от нещо по-голямо. Може и да е съвсем различен предмет. Дори не съм го определила още.
- Какъв, златен ли е? – очите на Георги блестяха.
- Да, златен.
- Леле, това е страхотно! В некропол?
- Не. Просто фрагмент, излезе изненадващо.
- Без погребален ритуал?
- Без. Но не знам нищо още, продължаваме да работим.
Жоро замълча и замислено се почеса отново по носа. Понечи да добави нещо, но Боряна го прекъсна.
- Моля те, не го разпространявай засега – усмихна му се ослепително тя. - Като му дойде времето ще те потърся за консултации.
Петър наблюдаваше внимателно реакцията на управителя към лъжата. По лицето му се четеше явно любопитство, но успя да си наложи да не пита повече. Петър не можеше да знае какво му минава през главата, но изглежда Жоро и повярва.
Боряна мълчеше, навела глава към витрината и внимателно оглеждаше експонатите. Петър предположи, че ще поиска да вземе съдовете в ръце и с интерес очакваше да чуе какво оправдание е измислила сега. Вместо това тя се изправи и каза:
- Страхотно е, че се видяхме, Жоро, но е време да вървим. Благодаря ти за вниманието и времето, което ни отдели. Обещавам да се отбием пак на връщане.

***

Когато Кирето се свести, първото нещо, което поиска бе телефон. Сестрите, които го наблюдаваха останаха изумени, че е възможно въобще да комуникира, но изпълниха молбата и му върнаха мобилния телефон - все пак не бяха открили негови роднини, на които да съобщят за инцидента.
Очите му гледаха разфокусирано поради обезболяващите, които вливаха през системите. Не владееше пръстите си докрай. Всяко движение изискваше цялата концентрация, на която бе способен. Освен това го болеше, много го болеше. Бореше се да остане в съзнание с цялата си воля.
Натисна зелената слушалка и набра първия номер в списъка. Онзи на Славея.