Добро утро, Добър ден, Добър вечер, Лек ден или лека вечер, Сладки сънища и така нататък и така нататък.
На всеки двадесет и четири часа трябва да изрецитирам тази тирада от фалшиви любезности, за да не бъда обвинена в надутост, невежество, дебилност или там каквото роди ума на възмутените хорица. Ставам рано сутрин, отивам до банята и по пътя се разминавам с брат ми, единствения човек, който не изисква от мен да му се правя на мазна кокона, нашите „любезности” са от съвсем друго ниво, за което съм му благодарна. След всичките сутрешни процедури трябва да поздравя нашите с „Добро утро!”, като че л ина тях им пука. Забили са се в техните си светове, с навъсени лица. Определено утрото не е едно от най-добрите им тази седмица, но на кого му пука. Монотонен живот, скучен и банален...
- Добро утро! Добро утро! Добро утро! – трябва да поздравя всички познати по пътя към училище, а повечето дори ме отминават, но иначе се цупят щом аз ги отмина.
- Добро утро, госпожо! – чудя се защо изобщо й го казвам, когато и тя като нашите е намръщена и сякаш целия свят й е крив.
Да, знам, и тя като тях има много сметки и ниска заплата, а учениците са станали безобразни, самата аз понякога й се качвам на главата, щом имам възможност, но не разбират ли, че и на мен ми писна. Най ме нервират, когато кажат, че сега е най-лесния ми живот и нямам никакви грижи. Да бе да! Кажете това на някой друг, но не и на мен. Трябва постоянно да угаждам на капризите на родителите ми, на другите от семейството, на учителите, на приятелите, на обществото като цяло, защото аз съм част от това общество, а като такава от мен се очаква да съм на висота, да мога да бъда едва ли не от висотата на предците ни, но да не забравяме, че и там е имало глуповати хорица, за да може тези запомнените да изпъкнат.
- Добро утро, Мак! – поне чичкото на хамбургерите се усмихна на това изтъркано добро утро, макар изобщо да не му е до това.
Какви ли са мечтите му? Със сигурност включват много пари. Пари, пари, пари и само пари, вечният Мефистофел на света. Вече започва да ми омръзва да чувам постоянно за тях, но пък и на мен ми харесва,когато ги имам. Вместо мазните банички щях да ям в близкия ресторант нещо вкусно и не чак толкова вредно.
- Добър ден! – чичкото в автобуса също поздрави, но и неговата усмивка я няма, а да не говорим за пътниците, загледани през прозорците.
- Добър ден! – леличката в магазина още малко и ще се разплаче.
- Здрасти, братле! – и той нещо не е в настроение, но не е от хората, които споделят, изобщо и никой не споделя в този свят.
Всеки се съмнява в другия и не смее да изкаже себе си. Възрастните хвалят миналото и твърдят, че тогава е било по-друго, по-хубаво, но ние не живеем там.
- Добър вечер! – родителите ми и днес са уморени, а баща ми дори е ядосан, явно нещо в работата се е случило. Онзи пак ли не им плаща?
Редовно хората са кисели, дори статусите в Интернет са депресиращи и монотонни. Най не харесвам един: „Мачкай, за да те уважават!”. Ако всички мачкахме, тогава кой ще може да вдигне глава и да се усмихне свободен? Защо всичко трябва да се постига със сила, когато може и с добро?
- Лека нощ, мамо! – утре ще ти го кажа пак.