автор: typa

Беше се развиделило. Бончо отхвърли завивките и се изпружи в леглото. Не усети обичайния хлад. Прозявайки се, разкърши рамене и се отправи към всекидневната с бокса. Повдигна ролетната щора и втренчи поглед през стъклото. Дъждът беше спрял и по асфалта светлееха изсъхнали петна. Разтвори широко прозореца. Пролетната свежест го прегърна и отпуши сетивата му.
Навън пееше гугутка, а слънцето нахално затършува из стаята. Спусна се върху часовника и го открадна, оставяйки вместо него някакъв апарат за проектиране на слънчеви зайчета. Бончо се усмихна под небръснатия си мустак и зареди джезвето. После се запъти към банята. Гугутката продължаваше да гука под акомпанимента на течащата струя вода. Той довърши хигиенната процедура и се върна при кафето. Изтегли аспиратора и включи котлона. Гугутката не спираше да пее. Бончо се умили. Обичаше птиците той... Измъкна от пакета филия фабрично нарязан хляб и я разстели по перваза. След това затвори прозореца и отвори Уиндоуса на лаптопа. Я, логото на Гугъл сменено! Буквите като пойни птички. Готино. А и гугутката отвън... Днес ще е чудесен ден, каза си Бончо. Стана и отиде при джезвето. Кафето беше почти готово. Изключи уредите и го прецеди в любимата си чаша. Беше щампована с някаква граблива птица, а под търговската марка имаше надпис „Beber de las Águilas”, което, преведено от испански, трябваше да значи „Напитката на орлите”. Гугутката все така пееше, а хлябът си стоеше непокътнат. Чакай, чакай, ама това не е гугутката! Той застина и се ослуша. Беше чуруликане, идващо сякаш от шкафа над аспиратора. Охо... Протегна ръка и потропа леко по вратичката. Чуруликането спря, а отвътре нещо запърха с крила. Бончо съвсем се разнежи и потъна в спомени... Беше кръстен на дядо си Боньо, а дядовата му кръстница пък била някаква корава граовка, дето си падала по оня разказ за кравата Сивушка и нейния стопанин Боне. Кръвта вода не става, помисли Бончо. Селската жилка дремеше в него като пиле в инкубатор. Беше станал Ай Ти специалист по неволя, щото първото му гадже Тотка замина да учи информатика, та и той подир нея... След няма и година го заряза заради готвача в студентския стол, а Бончо й отмъсти, като свали асистентката по математика , шест години по-голяма и влюбена в птиците като него. Беше я завел веднъж на село и цял следобед й показваше пилета, а като се върнаха обратно, тя му завери книжката. Какви времена... „Като се знам какъв съм инженер, ме е страх да ида на доктор”, често цитираше Бончо стария виц. А, всъщност, искаше да стане орнитолог. Нямаше такъв маниак. Любимата му книга беше „Взаимопомощта - фактор на еволюцията” от интелектуалния анархист Кропоткин, която първоначално го заинтригува само заради летящите щъркели на заглавната страница. Иначе харесваше Йовков – По жицата. Обожаваше сериите за Уди кълвача, а любимата му рок група беше Yardbirds, приютявала по различно време тримата китарни мускетари Ерик Клептън, Джеф Бек и Джими Пейдж. Ролята на Д’Артанян в тази компания, специално за Бончо, играеше легендарния Рони Уд, като участник в друга шестдесеттарска банда - The Birds (да не се бърка с поредната формация от шестдесетте– The Byrds, която Бончо не понасяше, понеже я намираше за сладникава). Любим филм, естествено, беше „Пилето” на Паркър, а „Птиците” на Хичкок го отвращаваха. Дори футболния отбор, на който симпатизираше, не беше някой друг, а английският Суонзи (лебедите), състезаващ се обикновено в долните дивизии. „Що не си от Ботев, нали са канарчета”, беше го попитал някой веднъж. Ама Бончо си знаеше. Те, майните, са бамбашка, пък и земляците в Кюстендилско нямаше да му простят. Някога беше левскар, обаче откакто видя двама край стадиона да скубят едно невинно врабче, намрази българския футбол... Шкафът пак зачурулика, а Бончо сепнато наостри уши. Градска лястовица! Няма какво друго да е, компетентно заключи природолюбителят. Как ли е влязла? Сигурно съм оставил шкафа отворен. Ще я спася, каза си той, но първо ще я погаля и нахраня. И се разтърси за големия ратанов панер, подарък от Тотка по случай началото на някогашното им съжителство. „Винаги да е пълен с хляб, както душите ни с любов”, романтично беше написала тя на прикрепената с тиксо картичка. Но това беше отдавна... Трополенето навярно смути лястовицата и тя запърха още по-силно. Само да не се промуши, уплаши се Бончо. Шкафът беше монтиран в дъното зад прозореца. Грабна една вилица и, умело закрепяйки я между изтегления аспиратор и дръжката, залости вратичката. Добре. Да видим къде е кошницата. А, ето я! Той издърпа решетката от фурната и захлупи с нея намерения панер. Всичко беше готово. Щеше да я държи в панера, докато я изследва и храни, а след това да я пусне. Скайпът подсвирна. Ох, сега ли? Бончо припряно погледна монитора. Гълъбинка! Вярно, че обеща да й се обади. Гълъбинка беше най-новото му гадже, което живееше отсреща и винаги го търсеше в неподходящи моменти. Активира микрофона.
- Здрасти, зает съм сега, ще звънна след малко.
- Слушай, трябва да ...
- Чакай малко, де, ще се обадя...
- Добре, ама аз исках... - Бончо изключи микрофона. Без да губи повече време, откачи вилицата и внимателно хвана дръжката на вратичката, докато с другата ръка приготви решетката. Птицата беше утихнала... Леко открехна шкафчето и приплъзна решетката плътно по ръбовете. Добута я докрай и притисна здраво. Сега вече разтвори широко шкафа. Пантичките проскърцаха, а лястовицата се превъзбуди. Спокойно, мойто момиче, няма страшно, аз съм от добрите, мърмореше Бончо. Повдигна се на пръсти и промуши нос между лайсните. Шкафът беше празен! Само един прашен свещник стърчеше иззад монтирания аспираторен въздуховод. А! Къде си, бе, пиленце, засмя се Бончо. Телефонът в задния му джоб завибрира и в стаята затропа кълвач. Бончо пъхна ръка в джоба си, докато с другата още придържаше ненужната вече решетка. Пак Гълъбинка. Уфф!
- Кажи! – с досада отрони той.
- Ми нищо. От одеве се въртиш край прозореца и говориш с някого. Изглеждаш малко притеснен. Кой е при теб? Нали щяхме да се виждаме?
- Никой няма, аз само... – лястовичката издаде птичи вопъл и изпърха в аспираторната тръба – Ааа, ето къде си се скрила, гостенке. Палавата ми птичка.
- С друга ли си? – почти проплака девойката.
- Не съм. Виж, гугутката от сутринта... ама тя си тръгна, де, сега една лястовичка е при мен и аз трябва..., чакай да помисля...
- Моля? Ти шегуваш ли се?
- Не, бе, сгушила се е тука... страх ме е да не избяга, преди да... – Бончо се оплете в желанието да обясни, защото птичката отново се размърда, като писукаше жално – Милата, изглежда е пострадала. Май си се заклещила, а? Сигурно си уплашена. Спокойно, ще те оправя. Дано не се мъчиш. Първо да извадим свещника отзад. Така. Сега да опитаме с клещи, баавничко, да не се осакатим. Взимам удължените. Ще се наложи да бръкна отдолу. Мноого внимателно... Ами ако си наранена и кървиш! Не се обаждаш вече. Божичко, само не бери душа! Не успявам да разкрия отвора... Ей, че ситуация! Какво е лепкаво и мазно, не ти е работа... Всичко трябва да свалям. Ужас! Опаа, така няма да стане! Ако не се справя, ще ми тежи на съвестта. Представяш ли си? Малка невинна лястовичка, която...
- Какво да си представям, бе? Перверзник! Подозирах аз, че си откачен. Все зает и все за птички дрънка. Долен селяк, деградант и престъпник! Комплексар! Жалък прелъстител на малолетни и фетишист! Какво си направил ти, бе! Ненормалник! Сега ще викна полиция! Да не мислиш, че ти съчувствам, ще се обадя и... – Връзката прекъсна, а Бончо тромаво застана до прозореца. На отсрещния балкон Гълъбинка ожесточено крещеше и ръкомахаше, сочейки към него. Наизлязоха хора. Той въздъхна тежко и заразтрива несъзнателно дланта си с парче кухненско руло. Дълго стоя така, изправен на стъклото. Във въздуха кръжеше уплашена лястовица, а пред жилищния блок спря патрулка.