автор: typa

... 3... 2... 1. Зелено. Никифор направи ляв завой и машинално спусна сенника над волана. Трафикът, подобно на звероукротител, незабавно подчини ръмжащото метално стадо, а после рязко го пришпори право към залязващото слънце, което, прилично на горящ цирков обръч, предизвикателно се беше снижило пред безкрайния низ от примигващи семафори.
Булевардът беше широк и удобен. Никифор окупира крайната лява лента и превключи на пета. Със задоволство прецени, че няма опасност да закъснее за уговорената среща. Гергина трябваше да го чака пред новата сграда на Корпорацията. Беше преминала успешно всякакви интервюта, атестации и анкетни листове и от година беше старши сътрудник там. Отдавна не бяха се виждали, а след няколко дни щеше да заминава за един от корпоративните филиали в отдалечен южен град. Двамата бяха стари познайници и можеха свободно да разговарят на всякакви теми, затова редките им напоследък срещи винаги минаваха приятно. Ето я, вече чакаше, застанала самотно до една пейка на локалната алея. По това време сградата беше почти празна.
- Здрасти, влизай – Никифор се усмихна приветливо, галантно отваряйки вратата вдясно от себе си.
- Здравей, Форсън – отговори тя по обичайния си начин. Това прозвище си беше нейна измислица още от едно време. – Къде ще ходим? Много съм гладна. С Милети свикнахме да сядаме на места с добра наливна бира. Той сега си е вкъщи и работи по една оферта. Ама аз нали скоро ще заминавам, та... ти какво правиш, бе, как си?
- Ами добре съм, аз...
- Умирам за едни спагети. Форсън, къде правят в тоя град добри спагети, бе? В Търново имат една страхотна пицария, мм..., и обслужването, обстановката..., бе, готин град, с Милети бяхме това лято, нали помниш... кажи какво става с теб, де, кога се виждахме за последно? - подобни скороговорки не бяха напълно типични за иначе уравновесената Гергина. Изстрелването на такива словесни залпове означаваше, че е в особено приповдигнато настроение и се радва на срещата. А може би просто беше гладна и нетърпелива. Никифор я погледна. Милети беше нейният приятел, застрахователен агент с малък офис. От време на време тримата излизаха заедно, но сега него го нямаше, а Гергина беше гладна и в добро настроение. Той се усмихна и даде газ.
- Ми да идем в Монтеверди, там имат спагети и наливна биричка, пък и лесно се стига.
- Да, ама наливната е Стоборка, пък ние с Милети не я обичаме, че нещо я развалиха. Освен това в Монтеверди ходихме наскоро, май пак бяхме заедно... или не... Форсън, дай някъде другаде – определено Гергина беше в настроение.
- Хм, ми къде тогава...! – Форсън разтвори очи и замислено присви устни. – В Пусто ще е пълно, Сребърна Кайсия е в ремонт, в Клепи не ме кефи нещо... слушай ве, била ли си скоро в Каспело?
- Не, какво е това Каспело? Звучи ми като поликлиника. – Гергина сбърчи нос и намести очилата си. – Готино ли е, за пръв път го чувам, да не е ново?
- Не, старо е, там прилича на...
- Ми не се сещам? Какво е положението при теб, нещо да се похвалиш?
- Добре, отиваме в Каспело. – отсече Никифор и като същински крокодил зави на същото кръстовище, в посоката, от която беше дошъл.
..............................................................................................................................................
- Пристигнахме, чакай, ще ти отворя. – Никифор внимателно паркира до един павилион и изскочи навън.
- А, тая улица я знам, но не съм предполагала, че тук има пицария, къде е? – Гергина озадачено се огледа наоколо, вървейки редом с него. Вече беше притъмняло.
- От другата страна, зад павилионите, учуден съм, че не се сещаш... ето я.
- Това ли е, хм... – Двамата едновременно хвърлиха критичен поглед на заведението. То беше опасано с кована метална ограда, а централната периферия над нея беше покрита с дървен навес, който зимно време се остъкляваше. Така, на практика нямаше маси на открито и същевременно липсваше затворено пространство. Интериорът беше като на другите заведения от веригата – своеобразна амалгама, с влияния от къде ли не. Барплотът, разположен в единия край, наподобяваше хотелска рецепция, вътрешните колони бяха декорирани с камък, по тавана имитацията на гредоред съжителстваше с тухлена облицовка, в единият от ъглите имаше ниска мебел, а мижавата светлина на три фенера допълваше странното усещане, че се намираш в нещо средно между нощен бар, винарска изба и бомбоубежище. Музика нямаше, както и клиенти, с изключение на някаква блондинка, настанена на една от масите под навеса, която самотно пиеше вино и пушеше, очаквайки кой знае кого...
- Фори, тук много еклектично, бе – Гергина разочаровано се намуси.
- Ами от години не бях идвал. Досега го избягвах. Ама поне имат наливна бира и е тихо – заоправдава се Никифор.
- Спокойно, дано и спагетите им да са хубави. Къде ще седнем? – Харесаха си удобна маса до периферията, но им се стори полутъмна.
- Нищо, сега ще запалим фенера – успокои ги изникналата сервитьорка и се потопи някъде из вътрешността.
- Обслужването май не е лошо – обнадежди се Никифор. Сервитьорката се появи с две менюта в ръка и докато ги оглеждаха, край тях замъждука нещо. - Добре, че е уличната лампа – къде на шега, къде наистина отбеляза той и повика с очи момичето. – Извинете, каква е наливната бира?
- Имаме Сламеница и Старогърло. Малка или голяма? – неопределено запита девойчето.
- Две големи Старогърло – разпореди се Форсън. – Какви спагети искаш, Гари? – това пък беше неговият начин на обръщение. Винаги го асоциираше със старите си любимци Гари Линекер и Гари Мур.
- Амиии, кои бяха с доматен сос?
- Болонезе – Никифор услужливо изпревари сервитьорката.
- Мда..БолАнез, по-точно. Имаме такива. Те са с доматен сос и кайма. Поръчвате ли? – младото момиче вежливо се наклони към Гергина. Никифор на свой ред го изгледа изпитателно, защото и баба му знаеше, че БОЛОНЕЗЕ е една от двете класически рецепти за италианска паста.
- Не искам с кайма. И с месо изобщо...
- Имаме ВегИтарЕана, в тях няма месо. Значи, две големи бири Стар...
- А какво има в тях? – прекъсна я припряно Гергина.
- Ми, то в менюто пише – нацупи се девойчето, но не много демонстративно. Гари чинно се зачете.
- Добре. Искам спагети Каспело, но без да слагате шунка и бекон, става ли?
- Става. Значи спагети Каспело, две наливни Стар...
- А бихте ли помолили в кухнята, да сложат мъничко пресен босилек на спагетите? Много бих искала.
- Става – свойски повтори момичето и се запъти към бара, но после се сети нещо и се обърна – Само да Ви кажа, че за босилека се заплаща допълнително.
- Моля – не разбра Гергина. Никифор въздъхна, понеже страшно беше ожаднял и всичко останало му беше все едно.
- Казах, че босилека се поръчва допълнително и се заплаща допълнително – търпеливо обясни сервитьорката.
- Но нали се отказах от бекона, прихванете си от него – отчая се Гергина, която бавно, но славно умираше от глад.
- Ми не знам дали може – оправда се сервитьорката и пристъпи от крак на крак.
- Ха, че защо да не може, бекон за босилек, алоо, моля ви се – Гари кротко започна да се нервира – Я викнете тука Управителя, да видим той дали знае – изведнъж премина в настъпление Сътрудник Гергина. Блондинката на отсрещната маса й хвърли безизразен поглед и отпи от виното си. Никифор мъчително преглътна и се намеси.
- Я донесете бирите...
- Ще видя какво мога да направя – капитулира девойчето и се забърза навътре.
- То остава и да не видите. Отношение към клиента, моля ви се – откровено се възмути Гари – Чуваш ли, бе, Форсън. Ох, майкоо... А в Търново, ако знаеш какви хубави... – Гари прекъсна и се загледа към новодошлите лели, които избираха маса.
- Кво викаш? – Никифор беше се отпуснал на стола и зяпаше бедрата на едната леля.
- А? Нищо. Благодаря! – последното беше предназначено за пристигналия келнер, който сервира двете така чакани бири.
- Спагетите са поръчани, ще ги донесем. С босилек – извести той.
- И една гръцка салата, ако обичате. Наздраве! – и докато келнерът се отдалечаваше, двамата шумно сърбаха от халбите си.
- Ааа, хубаво е това Старогърло, не е като Стоборката - успокои топката Гергина. – Ма представяш ли си? Вместо да ми направят отстъпка, че им икономисвам от шунката, те и босилека ще ми хващат, тц тц тц!
- Ми технологията е еднаква, с бекон или без бекон. Суровинните разходи, спрямо технологичните... – Никифор почти беше преполовил халбата и благородно се зае да разяснява мениджърско счетоводство на отсрещния Корпоративен сътрудник.
- Стига бе. Тогава що ще ми таксуват подправка. Под-пра-вка. Все едно да ми таксуват солта и черния пипер. – Влязоха още трима души. Единият седна при блондинката, а другите двама избраха маса встрани от тяхната. Сервитьорката отново изприпка отнякъде.
- Добре, де. Сигурно няма да таксуват подправката. Какво става с Корпорацията? – Никифор се опита да отклони вниманието й от босилека, докато на свой ред привличаше вниманието на младата сервитьорка. – Извинете, аз поръчах ли салата?
- Колегата ще я донесе, заповядайте – на масата бяха разположени прибори и помощни чинии.
- Ми нищо особено. Той, Милети... Извинете. ИЗВИНЕТЕ!!!
- Даа – преминаващият келнер равнодушно спря до масата.
- Моите спагети Каспело кога...
- Готови са, госпожо. Само че няма пресен босилек и сложихме сушен.
- Добре, давайте! – Гергина изгледа последователно келнера и Никифор и стисна устни. После рязко завъртя глава в знак на недоумение – Тоя град няма скоро да се оправи. Провинциална работа. В Търново...
- Заповядайте спагетите. Добър апетит! – зарадва се младата сервитьорка, сякаш бяха за нея.
- Най-после! Форсън, ми твойта салата? Вземи си, де – Гари му подаде щипката за сервиране.
- Мерси, ще взема малко. Мм, не са лоши. С босилек е супер, нали?
- Да, ама с пресен. По-добре да бяха ни донесли пакетчето да си ръсим, като чубрица. Само ни загубиха времето...
- Гръцката салатка. За кого беше? – Келнерчето се засуети край масата им.
- Тука, тука, за мен –обади се един от новопристигналите.
- ЗА МЕН Е, ОСТАВЕТЕ Я НА МАСАТА – форсира Форсън и изггледа свирепо всичко живо.
- Ето и вашата, господине – притече се на помощ девойчето – сервитьорка. Междувременно Никифор повъртя в ръка вилицата си и с безразличие бодна парче домат. Беше вкусен и свеж. Посегна за още и улучи къс сирене с кръгче кромид. Не беше зле, но някак нещо не пасваше... Ами да! Огледа се около себе си. Гари апетитно дояждаше спагетите си.
- СЕРВИТЬОР!!! – лелите се заизвръщаха, а ония двамата за малко да се задавят в наздравицата си. Гергина остави вилицата и тревожно го погледна над рамките на очилата.
- СЕР-ВИ-ТЬОР!!! Келнерчето с неохота отдели рамене от отсрещната колоната.
- Даа – гласчето му тотално извади от равновесие Форсъна.
- Защо в салатата ми ИМА БОСИЛЕК?
- Ама това е риган, господине.
- Риган, друг път. Къде е Управителят?
..............................................................................................................................................
Никифор галантно отвори вратата вдясно от себе си.
- Как си, Фори? – подозрително запита Гергина, търсейки токата на автомобилния колан.
- Добре – отсече той, гледайки право напред. - Ние платихме ли сметката?
- Да, мой ред беше да черпя. Всичко наред ли е, Форсън?
- Колко?
- Ми седемнайсе и шейсе, аз...
- Само да си оставила бакшиш, мисли му – Форсъна се извърна към нея. Цялото му лице грееше в усмивка. – Ама беше забавно, нали? – Завъртя стартера и пусна радиото, по което тъкмо започваше песента „Ain’t It Fun” от албума на Гънс „the Spaghetti Incident”. Двамата неудържимо се разсмяха.