автор: PapurcheMehurche

Джани се събуди около 10 часа. Не беше спала добре. Беше събота. Нямаше никакви служебни ангажименти за следващите две седмици, но я чакаше ремонт вкъщи. Матракът й беше неудобен, поставен направо върху земята.
Но в общата неразбория нямаше опции за по-добри условия за почивка. Дали пък да не полежа още известно време? Имаше болезнена нужда от сън – здрав и продължителен, който да й върне поизчерпаните сили. Придърпа чаршафа до брадичката си и отново се унесе. При първото за деня събуждане дори не подозираше, че ще спи непробудно в следващите 24 часа. Не беше чула влизането и излизането на майстора, нито звъненето на мобилния си телефон. Просто нищо. Събуди се в късния следобед на неделята. Не чувстваше никаква вина за проспаното време. Имаше нужда от нова енергия, за да се справи с всичко, което й предстоеше.
Джани зареди кафемашината и отиде под душа. Обожаваше къпането рано сутрин, а неделният следобед за нея се оказа точно такава сутрин. Навлече работни дрехи и прибра косата си. Едва тогава влезе в кухнята, за да си налее кафе. Към хола имаше плъзгаща врата. Дръпна я и се ококори. Паркетът вече беше нареден. Кога и как е станало – беше проспала този момент. Не знаеше дали може да се стъпва върху него, затова ограничи движенията си в другата част на апартамента. Терасата на спалнята беше слънчева. Джани обичаше да усеща топлината на слънцето по кожата си. Беше една от милувките, които можеше да си позволи. Защото не й се налагаше да отговаря със същото. Беше като някаква платонична обич, която те изпълва, без ограничения във време, пространство, обстоятелства. Обич, която не обещава нищо, но и не иска нищо в замяна.
Изпи кафето си с две цигари на лятното слънце. И вече напълно будна и в доста прилично настроение набра телефона на село, за да чуе детето си.
- Ало, майко, ти ли си? Здравей!
- Здрасти, Джани! Как си?
- Днес съм добре. Поспах доста и съм готова за нови подвизи. От утре се впускам в ремонта. Имах обаче нужда от малко почивка.
- Добре е, че си откраднала време за това. Докъде докара ремонта?
- Всичко върви по план. Смених дограмата в хола, паркетът е нареден, но не знам какво още ще му се прави, шпакловката там е готова. Остава боядисването, но това ще е най-накрая. Звъннах да чуя Джейми.
- Тук е вече. Очакваше да се обадиш. Сега ти го давам. – Дани подаде слушалката на внук си. – Хайде, говори, мама е.
- Ало, мамо, как си?
- Здрасти, зайче! Добре съм. Ти как я караш на село?
- Много ми е хубаво, по цял ден съм навън. Има много деца, играем си. Ти кога ще дойдеш?
- Не знам кога ще успея. Нали знаеш, че трябва да довършвам ремонта. Хубаво е, че има с кого да играеш. И бъди послушен!
- Добре, мамо. Обичам те! Много целувки.
- И аз те обичам, зайче! Целувки и от мен.
Джани затвори телефона с усмивка – нежна, топла, майчина усмивка. Не й се подхващаше никаква работа. Беше се отпуснала от продължителния сън и още не можеше да се настрои за физически усилия. Събра пердетата от спалнята и ги пусна в пералнята. После се огледа за другите неща, които искаше да изпере, за да са готови, когато почне нареждането на мебелите. По-късно се уговори с брат си да дойде утре сутринта, за да почне боядисването в спалнята. Завърши вечерта със солидна доза водка и кока-кола, хапна половин шоколад и си легна. Чудно, беше абсолютно уверена, че ще се справи с нещата, които й предстоят. И беше права.
В понеделник сутринта се събуди като по часовник. Няколко минути й трябваха, за да осъзнае факта, че не е на работа и няма да бърза за офиса. Посрещна брат си с кафе в ръка.
- Здрасти, Коки! Как е?
- О, сестра ми! Ти даже и кафето си приготвила! Бива.
- Ей сега ти сипвам, нали съм те пазарила за бояджия! – Джани
извади чаша и му наля кафе.
- То и аз съм един бояджия, стой та гледай. Ама няма начин. Реши ли какъв цвят ще направим спалнята?
- Да. Иска ми се да е в бледозелено. Дано успеем да получим нещо подобно. Взела съм няколко вида оцветители, латексът е в спалнята също.
- Нека само да си изпием кафето и ще видим какво ще правим. Първо нали знаеш, че се прави по-рядък разтвор да грундираме стените, за да не върви много боя. После минаваме още една ръка и готово.
- Едва ли е чак толкова просто, ама пък бояджиите да не са висшисти! Все ще се оправим.
Замълчаха всеки в своите си мисли. Коки беше донесъл работните си дрехи. Преоблече се и с един заповеднически жест показа към спалнята:
- Хайде, да почваме!
- Да почваме!
Направиха грунда в доста сполучливо зеленикаво. Джани остави брат си да работи в спалнята. Самата тя беше успяла да свали дървените прозорци от стаята, за да ги боядиса с блажна боя. Терасата на спалнята беше западна и преди обяд можеше да се работи там спокойно. Коки разтвори бял латекс за тавана и докато го разбъркваше, се загледа в сестра си. Беше наистина много хубава жена с истинско излъчване. В нея имаше толкова чар и някаква изтънченост, все едно беше учила в швейцарски пансион за богати наследнички. Имаше нещо класическо женствено в начина, по който говореше, в позата на тялото й, в погледа й. Сега обаче беше с нацапани от боя работни дрехи, разчорлена коса и напълно съсредоточена в боядисването на дървените рамки. Можеше да си представи онази дълбока бръчка между веждите й, която издаваше самовглъбяването, концентрацията или /не дай, Боже!/ яда й. Коки обичаше сестра си повече от всички свои роднини и близки, защото тя беше абсолютно уникална. Беше...и той самият не можеше да я определи с една дума, може би просто Джани. Имаше обаче нещо много самотно, тъжно и безнадеждно в отпуснатите й рамене и в очите й. Веднага забеляза, че са някак прекалено големи и прекалено дълбоки, сякаш готови да поемат още и още. Дано само да не е повече мъка! Тя е най-добрият човек, когото познавам. Дано е нещо хубаво! Но и той самият усещаше в нейно присъствие колко самотна беше през всичките тези дълги години в затвора на несполучливия си брак.
Коки завърши грундирането на тавана и стените. Бяха работили близо три часа в пълно мълчание. Той го наруши:
- Сестра ми, няма ли да хапнем нещо? Или ти така се отнасяш с работниците?
- Гладен ли си вече? Колко ли е часът?
- Сигурно минава един. Хайде, аз съм готов. И без това грундът трябва да поизсъхне преди да минавам отгоре.
- Имам две консерви спагети. Няма къде да ги стопля, ама ще минем и без топлене. Отивай да се миеш, аз сега ще приготвя нещата.
Обядваха набързо. Времето беше прекалено недостатъчно, за да го пилеят в продължителни почивки. След чаша кафе и няколко цигари всеки се залови с работата си. Коки не се притесняваше особено. Боядисваше тавана в бяло, така че не беше страшно. Джани виждаше доста зор с дървенията на прозорците. Хем искаше да покрие добре остатъците от стара боя, хем пазеше стъклата, за да си спести досадно търкане по-късно.
Междувременно дойде майсторът да фугира паркета. Нито тя, нито брат й виждаха какво точно прави човекът. Но и той беше един такъв мълчаливец. Работеше си тихо и кротко, без да ги притеснява.
Към осем вечерта Коки хвърли валяка и с огромно удоволствие запали цигара. Спалнята беше боядисана. Цветът стана по-сполучлив, отколкото си го представяха. Но може и да беше късметът на начинаещия бояджия. Въпреки че покритият със стари шаршафи гардероб в средата на стаята придаваше някаква призрачност, усещаше се дъха на промяната.
Джани успя да боядиса единствено откачените части на прозорците. Самата дограма стоеше някак не на място – стара, олющена и доста грозничка.
Коки си тръгна, имал някаква уговорка за вечерта. Майсторът също приключи за деня, но поне я предупреди да не стъпва по паркета в никакъв случай.
Останала сама, Джани най-после можеше да се отпусне. Беше адски изморена. Болеше я гърлото. Блажната боя беше толкова миризлива и неприятна. Но нямаше начин. Парите се стопяваха за минути. Не можеше да си позволи още плащания за майстори. Разгледа свършената работа в спалнята. Искаше й се да довърши започнатото днес, но силите я напускаха. Имаше и главоболие от висенето на слънчевата тераса и миризмата на боя. По-добре да си сипя една малка водка! И утре е ден. С подобни размисли си зареди любимата чаша с равни части водка и кока-кола, грабна цигарите и се настани на терасата. То нямаше и кой знае къде да се настани. Но вече се стъмняваше, жегата от деня отстъпваше на нощна прохлада. Беше приятно. Пусна си музика. Винаги я зареждаше положително. Отново Джордж Майкъл.

10

Събуди се от нетипичен шум. Някакви камиони маневрираха точно под терасата й. Беше спала на пода в детската върху един матрак. Раздвижи се бавно. Усещаше се схваната от неудобното легло и течението, беше забравила отворени всички прозорци в стаята. Макар че беше август, нощите си бяха определено по-хладни вече.
Джани пиеше първото за деня кафе нетърпеливо. Имаше доста неща, планирани за свършване. На първо място трябваше да довърши боядисването на дограмата в спалнята, докато слънцето не се обърнеше на запад. После ставаше адска жега и старанията се обезсмисляха. Претупа и кафето, и цигарите. И се залови за работа. Спря само за минутка, когато дойде майсторът за паркета. Мажеше го с някакви гадости, от миризмата на които й се завиваше свят.
Малко след 2 следобед приключи с боядисването в спалнята. Бели дървени дограми. Изглеждаха нови, чисти и някак освежаваха стаята на фона на бледозелените стени. Оставаше само вратата, но реши да боядисва вратите най-накрая, след като приключи и с голямото чистене.
Едва след като майсторът си тръгна, си взе малка почивка. Пушеше бавно и с истинско удоволствие отпиваше от водката си. Слушаше музика. Въртеше един и същи диск постоянно. Беше на Джордж Макъл Ladies & Gentlemen.
От този момент дните й започнаха да се сливат с нощите. Не знаеше нито коя дата е, нито колко е часът. Беше превключила на бързи обороти и работеше. Джани мразеше физическата работа /то кой ли не я мрази?/, но нямаше право на оплаквания. Нямаше и на кого да се оплаче. Родителите й все още бяха с малкия Джейми на село. Брат й идваше да боядиса поредната стена или таван, после си тръгваше.
Успя абсолютно сама да разкачи дървените прозорци и да ги боядиса. Отново сама влачеше врати, припасваше ги. Ръцете й бяха покрити с толкова много рани, сякаш се е завирала да търси съкровище в малинак. Не забелязваше нищо. Методично отмяташе в списъка си поредната свършена работа, пиеше кафе, пушеше, пиеше по някоя и друга водка късно вечер и отново продължаваше. Дори не си даваше сметка, че всичко това не е женска работа, че силите й не са безгранични, че болките... Най-малко от всичко пък се замисляше какво ще следва след ремонта. Ясно беше, че ще се върне на работа, детето ще тръгне на училище за първи път. Тайничко се надяваше, че Джейми и офисът ще погълнат всичкото й време и енергия и няма да има нужда от нищо друго. Джани все още не осъзнаваше, че има празноти и емоции, които не могат да бъдат покрити нито с майчина любов, нито с напрегнати ангажименти в службата.
В петък вечерта на следващата седмица дойдоха да я видят комшиите й. Семейство Попкинс бяха близо до четиридесетте, мили хора, отрудени, затрупани от всекидневни грижи по оцеляването, но имаха големи сърца. Татяна й беше много близка приятелка. Винаги можеха да разчитат една на друга и за всичко. Жорж беше по-затворен и доста спокоен човек. Той пък умееше да прави всичко, имаше страхотен похват и все измисляше рационализации от вида “как с малко или почти без пари да ремонтираме нещо съсипано вкъщи”. Но и двамата ходеха на работа и не можеха с нищо да й помогнат по време на трескавия ремонт.
- Е, Джани, ще се похвалиш ли вече с края на ремонта? – Татяна
невярващо оглеждаше наоколо.
- Остават само някои дреболии. Почти приключих. От утре ще може да се ходи свободно по паркета в хола. Остана само там да измия прозорците и да закача пердетата. Детската, спалнята и кухнята са готови. Елате да ви покажа какво се получи.
Джани ги поведе към детската. Беше наистина чудесно. Стените в бледосиньо, бели дограми, две ъглови легла, бюро, хубава спретната секция в черешов цвят. Пердетата бяха искрящо бели, балатумът на земята блестеше от чистота. Миришеше все още на бои и почистващи препарати. Но беше много светло и уютно.
- Браво, направо не мога да повярвам, че това е същата стая!
- О, Татяна. Взе ми се здравето. Но резултатът е добър. Надявам се, че Джейми също ще си хареса стаята. Той се научи да обича красивите неща.
- Няма как да не я хареса! – Жорж се огледа наоколо. – И аз да бях на неговото място, щях да съм доволен!
- Елате да ви покажа нататък! – Джани отвори вратата на спалнята. – Ето, това е тук.
Беше сложила нов балатум с искрящи частици, светлината ги превръщаше в мозайка от светещи точици и създаваше някакво различно и особено усещане. Бледозелени стени, бели прозорци, резбован гардероб, също такова легло, красива тоалетка и две нощни шкафчета.
- Джани, наистина е много хубаво. Сменила си изцяло всичко.
- Ами, само подовото покритие. Другото е резултат на яко боядисване, чистене и пренареждане. Остава само да измисля нещо красиво за покриване на леглото. Елате да ви покажа и кухнята. Банята и тоалетната не съм ги правила нищо. Само изчистих основно. Добре, че има вече препарати за всичко.
- Да, ама са много скъпи.
- Така е, Татяна. Но пък спестяват много търкане и най-вече време. А аз от всичко най-малко имах време.
- Чудим ти се как успя. Направо не е за вярване!
- Е, не бях съвсем сама. В хола за всичко имаше майстори, брат ми боядиса с латекс. Но онези гадни дреболии и чистенето, и блажната боя...аз се заех с това.
- Миналия ден си говорихме с Жорж за теб. Как е възможно никой да не дойде да ти помогне? Вашите и те те изоставиха. Чуваме те, че надуваш музиката и сигурно така работиш. И в тая жега...
- Нямаше начин. Трябваше да се справя. Елате да пием по една бира на терасата. Там е малко по-прохладно и не мирише на боя.
Джани отвори по една бира. Не предложи чаши, защото все още не беше наредила посудата и не беше измила всичко в кухнята.
- А вие как я карате?
- Ами, както обикновено. Така ни се искаше да отидем някъде докато сме в отпуск, ама парите не стигат. Ще си я караме и тази почивка вкъщи.
- Случва се. Аз моята я изкарах в ремонт.
- Направо сме удивени, за толкова малко време успя да сложиш нещата в ред.
- Ами бързах. Почти не съм почивала. Пък и времето ми беше малко. Важното е, че краят му вече се видя. Остават дребни неща и готово.
- Добре де, ама защо никой от вашите не дойде да ти помогне?
- Ами те всъщност ми помогнаха повече отколкото мога даже да опиша. Нали ви казах, че нещата между мен и Антон приключиха. Останах сама. Това беше моето изпитание – да порасна, да оценя какво мога и какво искам, да се науча да се справям самичка. И сигурно още сто неща. Освен това нашите ми гледаха детето по време на ремонта. И аз не вярвах, че е възможно да се случи точно така. Но се случи. Сега знам, че мога да се справя с всичко, без оплаквания и самосъжаления. И не ме е страх. Дадох си сметка и за още нещо – аз самата мога да върша всичко вкъщи. За какво тогава ми е Антон? Не, нямам нужда от него. Сама ще се справя по-добре с всичко, друго е, когато разчиташ единствено на себе си, друго е, когато се подвеждаш, че уж има някой до теб. А нашият брак беше изцяло брак на “уж”.
- Твърдо си решила никога да не го пуснеш тук? – Татяна беше с единадесет години по-голяма от Джани и не вярваше, че едно такова решение е толкова лесно. – А Джейми знае ли?
- Решението ми е твърдо. Колкото до Джейми – Джани започна да усуква косата си по пръстите си, правеше така в моментите на притеснение – не мога да му кажа нищо сега. Нека започне учебната година. Полека-лека ще му разкажа всичко, той е умно дете и доста надраснало връстниците си, ще разбере. Но не искам да го подлагам на това сега. Има време.
- Ти си знаеш най-добре. Все пак това е твоят живот и решенията за всичко трябва да са си само твои. Кога се прибират вашите?
- По всяка вероятност утре. Поканила съм ги в неделя на нещо като символично освещаване на апартамента. Джейми ще остане след това още няколко дни при тях, защото има две седмици до началото на учебната година и не ми се иска да стои сам вкъщи, а аз в понеделник се връщам на работа. Великата ми почивка свърши.
- Да бе, добре си почина покрай ремонта. Сега трябва да си вземеш отпуск за почивка след отпуска. – Татяна се усмихваше разбиращо.
- Да, ама няма как. Имам да свърша много неща и в работата. А и освен това обичам да се занимавам, бездействието ще ме унищожи точно сега.
- Ти си силна, ще се оправиш. – Жорж се обърна към Татяна – хайде да тръгваме. Дойдохме уж по за една цигара, а то стана утре. Да оставим Джани малко да си почине, че прилича на редовен пътник във влакче на ужасите.
Засмяха се и тримата, докато Джани ги изпращаше. Дори не предполагаха, че влакчето на ужасите тепърва се композираше на челния гаров коловоз. Дори не предполагаха...