автор: PapurcheMehurche

Джани се събуди схваната от неудобната поза. Беше спала на пода, завита с някакво разръфано одеало. Гръбнакът й направо беше като натрошен на малки болезнени частички. Нищо от това. Все пак дойде нов ден, за щастие събота.
Изми се и подреди косата си доколкото можеше. Имаше най-непокорната коса на света. Гъста, лъскава, права и жилава. Сякаш всеки косъм живееше собствен живот извън прекрасната коса, която падаше като водопад по гърба й. Джани обичаше косата си. Освен това с нея често прикриваше смутеното си или пък разстроено лице. Привични жестове, нейни си, нежни и много сладки. Но тя не виждаше в самата себе си нито нещо нежно, нито нещо сладко. Виждаше една самоуверена, но изморена жена, която винаги имаше готов отговор и прекрасна усмивка, но изваяна от лед. Защото усмивката идва от сърцето, а нейното беше заледено. Може би завинаги.
Повика такси и се отправи към дома на родителите си. Предстоеше тежък разговор. Но неизбежен.
- Здравейте. Къде е малкият? – Джани хвърли дамската си чанта на портмантото.
- Играе с децата на двора. Ти как си? – Дани прегърна дъщеря си, рядко го правеше, само по специални случаи.
- Ами как да съм? Още наистина не знам как съм. Дойдох да поговорим. Къде е татко?
- Ей сега ще дойде. Ще пием ли кафе? Готово е.
- Добре. А, татко, здрасти!
- Здравей Джани, как си?
- Ами, как да съм? Снощи стигнахме до поредния скандал с Антон. Прибрах се скапана от работа. А вкъщи всичко си беше както миналия ден, както миналата седмица. Явно очаква не само да платя целия ремонт, а и да свърша всичката работа сама. Но този път наистина не издържах. Разменихме си малко “любезности”, събрах му багажа и го изгоних. Този път се надявам, че ще е завинаги. Наистина не мога повече. И ако играя ролята на мъжа и жената вкъщи, поне да знам, че наистина мъжът го няма и съм длъжна да се справя и с неговата роля.
- Ти си решаваш. Ние не можем да се месим в това. Просто искам да знаеш, че каквото и да направиш, винаги ще бъдем зад гърба ти.
- Благодаря ти, татко! Ще имам нужда и от помощ, но ще се справя. Сигурна съм, че ще бъде по-добре. Така или иначе винаги съм носила семейството на гърба си. Сега поне ще живея с яснотата, че ще продължавам да се справям сама, но наистина няма да имам псевдосъпруг или каквото е там псевдо.
- Ако имаш нужда от нещо, само казвай.
- Благодаря, майко, но засега не. Снощи си направих план за ремонта. Засега и с парите ще се справя. Само молбата ми е да се погрижите за Джейми, че дори няма къде легло да му сложа в хаоса там.
- Не се притеснявай. Оправяй се с ремонта. Естествено, че ще се грижим за детето. Ще останеш ли за вечеря?
- Не, не. И без това трябва да тръгвам. Майсторът за паркета ще дойде вкъщи да се уточним какво ще правим и да видим дали ще ми смъкне малко цената.
- Добре. Ще ти повикам такси.
Джани затвори вратата на таксито. Не се видя със сина си. Но и не искаше. Всичките тези години живееше с угризенията, че няма право да лишава детето от баща. Точно заради това продължаваше да поддържа отдавна умрелия им брак с Антон. Сега поне оставаше сама с детето си. Не знаеше още каква отговорност ще е това и как ще я кара. Но вярваше, че всичко е за добро. Все пак спасяваше себе си, въпреки че малко бе останало от лъчезарното дългокосо момиче. Или почти нищо! Спасяваше и детето си от една среда на вечни скандали и безпаричие. Можеше да му даде много повече, стига само да намери вътрешното си спокойствие.
Загледа се в познатите улици. Градът си беше все същият – същите улици, хаотичното движение, същите хора, магазини, заведения. Май нищо извън нейния свят не се променяше. А очакваше, че след снощното й решение, нещата дори навън ще са по-различни. Не бяха. Различни бяха нещата единствено вътре в нея.

6

Понеделникът започна като всеки понеделник – с много предстоящи задачи и отговорности. Джани влезе при секретарката, за да си поръча кафе /третото от сутринта!/.
- Здравей, Силвия, как си?
- Ами горе-долу. Още не мога да се оправя от купона. Ти защо не дойде? Чакахме те. Все така правиш. Всички дойдоха този път. Ама накрая ще те измъкнем насила от вас и ще те завлечем. Откога не си купонясвала?
- Не ми е до купони. Наистина имам адски много неща за вършене.
- Стига де, Джани! То работата си е работа, ама имаш нужда от забавления поне малко. Да не си от желязо, бе жена?
- Не съм. Но не ми е до това. Окончателно изгоних Антон. Остава ми като наследство да се оправя с ремонта и с един тон заеми покрай него.
- Съжалявам. Все си мислех, че нещата между вас ще се оправят. Ако имаш нужда от нещо, свиркай.
- Засега имам нужда от едно кафе, за друго не знам.
Джани взе димящата чашка и с една доста измъчена усмивка се запъти към офиса си. Нейното убежище. Чувстваше се силна със знанията и опита си. Знаеше, че е полезна. Естествено, отдавна беше разбрала, че никога няма да получи кой знае каква отплата за усилията си в “Бета”, но и нямаше нужда от това. Обичаше работата си. Тя беше място, на което проблемите се решаваха и даваха стимул за следващите дни.
Оказа се, че наистина разходите за административния отдел са надскочени няколко пъти. Изчака последната разпечатка от принтера и звънна на изпълнителния директор на “Бета”, че отива при него.
Харианг беше адски странна птица. Никак не се вписваше в обстановката на сиво благополучие в “Бета”. Ходеше с дънки и официална риза с навити ръкави, с разчорлена, почнала да оплешивява коса, вечно небръснат и подчинените му постоянно коментираха, че забравя даже да се къпе. Джани отдавна беше оценила липсата на всякакви управленски и организаторски качества у него. Личеше, че и образованието му беше спряло някъде в голямото междучасие на девети клас /или може би още по-рано/. Но все пак Харианг беше изпълнителен директор на фирмата и изискваше подчинението и уважението, които си въобразяваше, че заслужава.
Джани почука и влезе.
- Здравей! Изготвих отчета за разходите за миналия месец. Има обаче нещо, което ме притеснява.
- Какво пък те притеснява толкова, Джани?
- Просто разходите за канцеларски материали и подобни покупки за административния отдел са в пъти по-високи от предвиденото в бюджета на отдела.
- А ти видя ли документите?
- Естествено. По фактурите всичко е наред. Но няма как да проследя дали всичко, описано в тях, е влязло реално в отдела.
- Добре. Ще проверя какво става.
- О`кей, Харианг. Оставям ти отчетите и всички разпечатки за административния отдел. Имам среща след малко в офиса. Няма да излизам, ако има нещо, извикай ме.
- С кого ще се срещаш?
- С представител на френска компания за каталожна търговия. Първа среща е. Нямам информация. Ще видим какво ще излезе.
- Добре, дръж ме в течение.
Джани само кимна и затвори вратата след себе си. Вече в своя офис се замисли за миг. Та Харианг дори не се изненада от прескачането на разходната част в бюджета. Беше странно. Той се изживяваше като по-голям скъперник дори от Чичо Скруч. А не реагира. Наистина тук имаше нещо. Но сега не стигаше време за подобни размисли. Оставаха й десетина минутки до срещата. Обади се на охраната да предупреди кого очаква, за да го доведат в офиса й. Погледна внимателно лицето си. Гримът й беше безупречен, както винаги, косата също. Единствено очите й изглеждаха по-големи, сякаш можеха да поберат още и още болка. Сега не е времето да си мисля за болка! Имам работа за вършене! Загаси цигарата си и стана да отвори вратата след първото почукване.
Е, можеше пък и да се получи нещо. След близо два часа разговор с господина, Джани усещаше вече, че в приказките му има доза истина и логика. За разлика от личния си живот, в работата си никога обаче не бързаше с първоначалните впечатления и никога не тръгваше за гъби с прекалено голяма кошница. Беше прагматична, гъвкава, инициативна и с много силна интуиция. Естествено, не разчиташе само на това. Имаше доста солидна подготовка по икономическите дисциплини от университета. Говореше три чужди езика, което улесняваше комуникацията, защото не се налагаше ползването на преводач и губене на време. Общо взето, за своите 28 години знаеше дори прекалено много,а и можеше много.
Малко преди края на работния ден вече беше приключила днешните задачи. Обичаше да си прави равносметка и да си записва какво й предстои за следващия ден. Така успяваше да се настрои на съответната работна честота и да се организира.
Джани разреса косата си с пръсти, рядко ползваше гребен. Самото ресане й беше противно. Погледна се за миг в огледалото. Никога не се харесваше достатъчно. Обичаше спортните дрехи и ниските обувки. Но работата й изискваше друг външен вид. Носеше хубави костюми, обувки с високи токчета, правеше си прически, дори се гримираше. Всъщност много малко от типичната женска суета беше заложено в нея. Но пък не можеше да проявява неуважение към хората, с които се среща служебно, и да се появява неглижирана. Беше наистина една млада привлекателна жена.
Влезе в дома си някак на пръсти. За миг нахлу усещането за забравеност и пълно изоставяне. Бързо се окопити. Майсторът беше завършил шпакловката в хола. Джани огледа стените и тавана доста критично. Нямаше и идея от строителни или довършителни работи, но на пръв поглед й хареса свършеното. Докато палеше цигара, започна да се преоблича. Сплете косата си на плитка и се подготви да атакува. Не можеше да направи повече от това да изчисти едрите боклуци, за да освободи място за следващия майстор, който щеше да й поставя паркета. Успя да се спазари за прилична цена. Беше доволна. Оставаше само човекът наистина да си разбира от работата.
Имаше нужда от музика. Обичаше най-разностилна музика. Имаше си песни за всякакви случаи. Изрови един разклонител и включи уредбата. Днес беше на вълна Джордж Майкъл. Припяваше си с него, докато трупаше боклуците в един огромен чувал. Изхили се почти цинично, когато погледна добре оформения си маникюр. На фона на мръсотията и безпорядъка никак не пасваше. Още малко. Ще мине и това. Поне банята не е в ремонт. Ще мога да си взема вана и да си отдъхна за миг. Пушеше поредната цигара, докато чакаше ваната да се напълни. Тази вечер нямаше настроение нито за къпане, нито дори да си достави малко удоволствие, като се докосва. Не беше правила секс и тя самата не помнеше от кога. Всъщност не. Секс беше правила. Нещо от вида на онези тихи нощни изпълнения, когато жената мирно лежи по гръб с отворени крака, рее се в мислите си, докато чака мъжът върху нея да се изклати, да свърши и после да заспи. А точно до това се свеждаше сексуалният й живот напоследък. Едва изчакваше да чуе равномерното дишане на Антон и се втурваше към банята. Но струята не можеше да отмие нито усещането за ръцете му, нито вкуса на целувките му, нито грубото нахлуване на пениса му – сякаш доказваше всеки път колко е мъж. Имаше нужда от друго усещане. Искаше тя да целува и да докосва, да изгаря в страстта си и после да заспи в усмивка. Дори не си позволи да помечтае за това. Просто се отпусна във ваната и се остави на водата да отмива умората от изтеклия ден.

7

Джани подреди документите пред себе си. В офиса й миришеше на пролетна гора. Беше пуснала някакъв нов електроароматизатор, който трябваше да убива миризмата на цигари. Пушеше наистина прекалено много. Но винаги се чувстваше неудобно от хората непушачи, които разговаряха делово с нея в офиса й. Погледна копие на една фактура и за секунда се замисли. Ставаше въпрос за истински солидна сума, платена за секретарския офис. Изброени бяха и артикулите – принтерна хартия 8 кашона, химикали – 12 опаковки по 10 броя, дискове, дискети и 12 сервиза с чаши за кафе. Опа, защо не съм видяла тази фактура? Джани винаги ксерокопираше документите, под които стоеше подписът й. Имаше доста притеснителни обстоятелства около “Бета” и предпочиташе да е сигурна за нещата, за които носи отговорност. Отвори архива си – сумата на фактурата беше включена в разходите за административния отдел. Обикновено консумативите стояха в офиса на долния етаж. Избра вътрешната линия:
- Ало, Силвия, имаш ли една минутка да се качиш при мен?
- Джани, след десетина минутки ще съм при теб, но не мога да остана дълго, защото шефът днес е в ужасно настроение.
- О`кей. Няма да те бавя.
Джани усещаше нещо нередно да витае във въздуха. Не за първи път й правеше впечатление как варират писаните суми, как има фактури, които чудно защо не можеха да бъдат проследени с реално постъпили във фирмата артикули. Абсолютно ясно й беше, че големите парични суми винаги стават повод за изкушения. Всъщност до отчетите за тези суми имаха достъп тя, счетоводителката на фирмата Марго и изпълнителният директор Харианг. Самата тя не би злоупотребила – беше повече от лоялна към фирмата, в която работеше. Можеше ли обаче да се каже същото за Марго и Харианг? Въпросът оставаше открит. Не искаше да бърза с изводите, но те някак се налагаха от самосебе си. Силвия влезе, недочакала покана:
- Хей, Джан! Ужасно си замислена. Какво има?
- Нищо кой знае какво. Обичайните простотийки.
- То и при мен е лудница. Разчиствам шкафовете, че чакам доставчика да докара някакви нови плотове за шкафовете.
- Сигурно си се побъркала от пренареждане и подреждане.
- Не, Джани. Та шкафовете са си почти празни. Не съм получавала консумативи за офиса повече от два месеца, точно затова шефът реши да сменя плотовете сега, когато всичко е празно.
- Така ли? Не си получавала нищо за офиса! Сигурна ли си?
- Джани, шегуваш ли се? Абсолютно убедена съм даже.
- Силвия, искам да погледнеш една фактура.
- Дай да видя! А, тук пише принтерна хартия 8 кашона, химикали – 12 опаковки по 10 броя, дискове, дискети и 12 сервиза с чаши за кафе. Ама фактурата е от миналия месец. Странно! Джани, такива неща изобщо не са стигали до мен, а знаеш, че всички консумативи се съхраняват или в моя офис или в склада към него. Сигурно е станала някаква грешка.
- Сигурно. Не се тревожи за това, Силвия.
- О`кей. А ти защо ме повика?
Джани трябваше да импровизира нещо. Получи отговора, от който се опасяваше.
- Беше ми споменала, че си доволна от някакъв майстор по водопроводите. Ако можеш да ми дадеш някакви негови координати, че искам да проверя и това. Ремонтът продължава.
- О, нямаш грижи. После ще ти продиктувам телефоните му. Разбира си от работата. И не взима много скъпо.
- Добре, Силвия, ще ми ги дадеш на обяд. Нали заедно ще ходим?
- Да, аз ще те взема от офиса, като тръгвам към столовата.
Силвия махна с ръка, усмихна се и тръгна. Джани усещаше един неприятен гъдел в стомаха си. Това никак не ми харесва.
Чудеше се откъде да започне проверката, за да засече какво всъщност става. А имаше планирана среща в ранния следобед. Обади се да отложи срещата за следващия ден. Запали цигара и отвори прозореца. Гледката не беше впечатляваща – индустриална зона, пушещи комини, голям транспортен надлез с минаващи безброй коли. Но имаше нещо динамично в тази картина, което раздвижваше кръвта й по странен начин. Най-лесно беше да разгледа архивираните документи. Може пък в бързането да е пропуснала други подобни фактури. Добре, че ксерокопирам всички документи! Лека му пръст на дядо, той ме научи така – никога не унищожавай документ, под който стои подписът ти! Реши да прегледа последните три месеца. Ако имаше нередности, те сигурно щяха да са системни, а не хаотично разпилени пари. Започна с май месец. На пръв поглед всичко си беше наред. Та тя самата изготвяше отчетите. В тях не можеше да има никаква грешка. Но не винаги гледаше какво пише на фактурите. Вълнуваше я крайната сума – тя фигурираше в отчетите. Но имаше копия от всички фактури, които влизаха в тях. Започна да ги преглежда. Хоп, цъфна нещо интересно – доволна сума за подмяна на обзавеждането в столовата на апретурния цех. Скоро беше ходила там, но не беше забелязала нищо ново. Набра секретарката там, за да я свърже с шефа на цеха.
- Мирони, здравей! Джани съм. Как я карате?
- О, не вярвам на ушите си. Ти съвсем ни забрави. Барикадирала си се зад папките в офиса си и хич не ти пука за нас. Знам, че за теб все ще сме си “гумени ботуши”, ама и ние сме хора.
- Знам, Мирони, – все я поднасяше за определението й за работещите в апретурата. – ама времето не ми стига никога. Тъкмо реша, че съм изплувала от бачкане и пак отначало. Пък имам и лични проблеми.
- Мога ли да помогна? Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
- Благодаря ти, но ще се оправя. Всъщност ти се обаждам, защото правя едни справки тук. Интересува ме колко човека работят на смяна и в колко започва обедната ви почивка.
- Средно 18-20 души, с помощния персонал ставаме 25. Имаме две обедни почивки по половин час.
- Е как така две?
- Ами столовата е за 14 души. Не могат всички да се хранят по едно и също време.
- Нали сте я преобзавеждали преди 2-3 месеца. Мислех, че вече има маси и столове за всички.
- Преобзавеждали ли? Джани, не се шегувай! Кой пък ти каза такова нещо? Тук не е влизал нов стол от памтивека.
- Ми говореше се нещо за преустройство и аз реших, че е факт.
- Ами! Няма такова нещо! Звънни да пием по кафе и да побъбрим, че ме викат в цеха.
- О`кей, Мирони. Ще се обадя!
Джани направо остана като поразена. Не можеше да разпитва директно и да обяснява мотивите за тези питания, но информацията беше повече от обезоръжаваща. На фактурата ясно пишеше, че сумата е за 30 броя маси и 35 броя нови стола. А такива неща в “Бета” се оказа, че изобщо не са доставяни. Нямаше кой знае какъв смисъл да умува. Беше ясно – някой изписваше средства, които отиваха в собствения му джоб. Дори не й се мислеше какво ще прави, след като открие този някой. Но със сигурност щеше да го открие.
Намери още няколко съмнителни фактури за юни и юли, августовските щяха да са на дневен ред през септември, когато трябваше да изготвя бюджетите и отчетите.
Сумите, които откри дотук, сами по себе си не бяха големи. Но даваха една доста солидна цифра като краен резултат. Цифра, която в пъти надвишаваше нейната месечна заплата. А и не можеше да обвини никого, преди да получи доказателства. Просто сега имаше само един избор – да се върне към обичайната си работа и да мълчи. Джани мразеше да мълчи. Не подминаваше нещата. Обичаше да е максимално обективна на работното си място, да е полезна и коректна. В случая наистина най-доброто решение беше мълчание и търпение. Е, можеше да замълчи, въпреки че търпението изобщо не беше в графата й с добродетели.
Силвия я извика за обяд. Хранеха се на една и съща маса в почти еднороден състав – те двете, счетоводителката Марго и касиерката Голдън. Имаха винаги приятни теми на разговор и обедната почивка наистина минаваше неусетно. Голдън беше адски забавна жена – винаги се оплакваше от недоспиване, недояждане, недолюбване... Но го правеше с такава по детски невинна физиономия и със забавни забележки. Определено оплакванията й водеха до шеги и закачки, не до досада. Марго беше най-възрастната от тях – около 40-годишна, доста състарена и с типичните признаци в поведението на стара мома. Беше злобна и заядлива жена. Но умело прикриваше това с мило поведение и нежни обръщения. Джани обаче не се подвеждаше. Имаше адски набито око за дребните неща и успяваше да оцени всеки в комплексността му от качества и недостатъци.
- Ей, Джан, къде се отвя?
- Силвия, не бях тук за момент. Напоследък наистина ми се насъбра доста и се разсеях. Какво говорихте?
- Ами питахме се докъде я докара с ремонта – Голдън се усмихна и продължи – щото нали все той ти е оправданието да не идваш на купоните.
- Ремонтът си върви някак. Е, малко в повече ми идва, но ще се оправя и атака на купоните. – Джани сама се изненада от отговора си.
- Антон поне ти помага. Какво щеше да правиш иначе, кое по-напред?
- Марго, ти не знаеш ли? Ние се разделихме. Налага се да се оправям сама.
- О, извинявай, не предполагах. – Марго се опита да е мила, но такава злобна доволна усмивчица допълзя до устните й, че Джани нямаше как да не я забележи. – Ама ние сме ти приятелки, ще помагаме, ако се наложи.
- Благодаря, но се справям. Всъщност ще си взема отпуск от другата седмица до края на месеца. Ще успея. Освен това имам срок. Детето тръгва на училище на 15-ти септември. Искам дотогава всичко да е приключило и да започнем нормално учебната година.
- В кое училище го записа? Там до вас, където подаде молба ли?
- Да, Голдън. Надявам се да имаме късмет и с добър учител. Знаеш колко е важно да се поеме детето ти от добър педагог, за да тръгне напред.
- Е, то това си е истински късмет. Дано го имате и двамата. Момичета, ставам. Доработвам заплатите. Нали искате все пак да получите нещо в пликчетата?
- О`кей. То май стана време всички да потегляме. – Марго все още се изживяваше като лидер на някаква крупна инициатива, въпреки че беше доста смешна в тази роля.
Джани мина през офиса на Силвия за едно кафе и отново се върна към работата в офиса. Папките стояха в някаква лавинообразна купчина, която заплашваше да помете не само бюрото й, но и нея самата при някое по-рязко движение. Отвори електронната си поща. Имаше отново купища писма, оферти и какво ли не. Винаги отговаряше на писмата. Дори и с учтив отказ, но отговаряше. Не се занимаваше дълго с маловажните писма. Пращаше учтивия си отговор и толкова. Важните неща принтираше, за да ги анализира черно на бяло и да подготви съответния отговор. Имаше писмо от господина с каталожната търговия, с когото се срещна в понеделник. Ха, интересно. Я да видим какво е това.
Джани взе разпечатката от принтера и започна съсредоточено да чете. Ставаше дума за делово предложение за изработка на ишлеме на дамски джинсови панталони под търговската марка на немската фирма Street One. Естествено, не бяха посочени кой знае какви подробности. Но това си беше заявка за добра сделка. Препрочете писмото отново. Погледна графика със срещите си за седмицата. Почти нямаше къде да вмести нова среща предвид текущата работа в офиса и пренатоварения план. Лятото беше силен сезон. А краят на лятото беше кошмар. И не заради горещината, не. Заради факта, че всеки приключваше сезон. Излизаха дългите поточни колекции. Планираха се действията за есенно-зимния сезон. А всяко едно от тези действия изискваше време, събиране на информация, подреждане и анализиране на сведенията. Моментът не беше добър за поемане на нова работа, но пък имаше нещо на пръв поглед незабележимо, но привлекателно в тази оферта. А и нямаха кой знае какви позиции в Германия и Франция. Подобен договор би донесъл червени точки. И не за нея самата – тя никога не виждаше нещата под този ъгъл – а за фирмата като цяло. Така или иначе трябваше да се види с представителя. Все някъде можеше да съкрати някоя среща. А тази с господин Чейнс щеше да е продължителна и важна. Този разговор щеше да реши дали има хляб в подобен договор.
Джани набра телефона от визитката върху бюрото си, представи се и изчака секретарката да я свърже.
- Господин Чейнс, приятно ми е да ви чуя. Получих офертата Ви. Мисля, че имаме допирни точки и общ интерес. Но ще е добре да се видим и да обсъдим нещата по-подробно.
- Разбира се, кога ще Ви е удобно?
- Нека оставим срещата за петък преди обяд. Имате ли възможност?
- Да, няма проблем. Ще бъда в офиса Ви в 10,30.
- Чудесно. Ще Ви очаквам, господин Чейнс. Спорен ден и до скоро виждане!
Отметна с червено ангажиментите си за петък и реши, че ще може да поускори графика си от предните дни. Все пак това беше интересна възможност и не й се искаше да я подмине поради липса на време.
Малко преди края на работното време депозира молбата си за двуседмичен отпуск, считано от идващия понеделник.