автор: YouNeedLobotomy

Преди си мислех, че никога не ме слушат, защото ме имат за глупава. Но разбирам, че са от типа хора, които живеят напълно сами. Затворени са в главите си, и изкривяват всяка информация, която може да промени света им. Изпитват панически страх да си призаят, че е възможно да грешат. Не ме слушат, не защото си мислят, че съм глупава, а защото се страхуват, че може да не съм. И би ги боляло ужасно много да чуят нещо след което ще трябва да се променят.
Страхуват се повече от думи от колкото от неща. Повече ги е страх да видят истината от колкото ги е страх от последствията, че я игнорират.
**
Не знам защо нямам приятели. Идеята да обвинявам родителите си е привлекателна, но сигурно повредата е в мен.

Има деца в класа ми, които са малтретирани и не съм от тях. Аз просто не съществувам. Седя покрай три момичета в междучасията. Те са това което наричам приятелки. Веднага след училище бързам, за да стигна вкъщи навреме.
***
Понякога правя грешката да се опитвам да говоря с мама. Не знам защо. Просто искам някой да ме чуе. Старая се да не ме нарече "дървен философ" или да не предизвикам гняв.Правя го като повтарям нейни думи. Стигам до третия вид реакция. Мълчи и ме слуша около трийсет секунди и след това ми казва, че имам хубава усмивка.

Когато бях малка си имах въображаем приятел. Беше дух, който живееше в часовника ми. Когато поисках излизаше от там. Говорех си с него на глас и се чувствах съвършено уютно. Обичах го. Предполагам по същия начин, по който родителите ми обичат своята изкривена представа за света. Единствената разлика беше, че аз не се притеснявах от идеята, че не е реален, защото не исках да бъде. Исках просто да е там, да чува какво казвам и да ми отговаря. Да виждам, че това което казвам не се разбива в защитните му механизми. Не знам колко малка съм била, но мама все още беше здрава когато започна да ми се подиграва, че си говоря сама. Когато това не ме спря да го правя, започваше да ми вика и да ме наказва всеки път щом ме чуе. Предполагам, че се е страхувала да не си помислят, че дъщеря и е ненормална.
***
Когато ме хващаха да плача полудяваха. Предполагаха, че е заради момче и това вбесяваше тате. Питаха, какво има. Аз исках просто да ме оставят да се оправя сама. Тате заплашваше несъществуващото момче. Тогава още имах халюцинацията, че иска да защити мен, а не територията си.
Но какво можех да им кажа когато всичко беше лигавщина. Когато нямах никаква причина да съм нещастна. Не наранявах никой с това, че плача. Не исках да ме виждат.
Но когато се случеше и ме видеха не спираха да питат. Продължаваха с дни. Преди да отида на училище ми говореха само за това. След училище отново ми говореха за това. На края им казвах, че е за момче. Тате ми забраняваше да го виждам повече и ми казваше, че е за мое добро.
***
Когато се прибрах не показвах никаква емоция.
-Къде беше?- Попита Мама когато влязох.
-На училище.
-Закъсня с половин час.
-Съжалявам.
-Какво прави?
-Не знам.
Мама изцъка недоволно и ходеше внимателно към кухнята.
-Ела да ми помогнеш, да избелим картофите.
-Идвам.
Седнах от външната страна на масата ни. Мама стоеше отвътре, за да вижда телевизора. Гледахме някой от безмозъчните и сериали, на които всеки път се възхищаваше колко мъдро представяли реалния свят.
-И как така не знаеш какво си правила?- Питаше по навик. Имах късмет, че страстта и в момента беше отнета от сериала.
Просто вдигнах рамене и продължих да беля картофите и тя скоро забрави. Нямах търпение денят да свърши. Това са най-хубавите моменти в живота ми. Понякога лежа с часове и си представям. Разбира се, се случва баща ми да влезе в стаята и да пита защо съм будна, но в повечето случаи успявам да се правя на заспала.
***
Последния път, в който ме хванаха да плача и започнаха да ме разпитват им казах, че е заради тях. Че ме задушават и че се побърквам. Това успокои тате. Споменаха, че съм лигла и че съм презадоволена, но бяха щастливи.
Ако плачех заради момче проблема беше истински.
Ако плачех заради тях бях лигла.
***
Ако продължа да се дърпам от него ще изчезне и това ме кара да се чувствам ужасно. В него има нещо неестествено от което ме побиват тръпки. Това което пие постоянно, очевидно беше някакво психогенно вещество. Но какъв е човекът, който може да си позволи да се друса всеки ден и да продължи да може да си набавя нещо подобно? Лекар? Професор по медицина?
Единственото наркотично вещество което съм опитвала е алкохол и то не достатъчно, за да усетя осезаемо въздействие. Но не мога да повярвам, че течността в шишенцето му е нещо което просто можеш да си купиш от кварталния дилър.
И захапката му... беше възможно да има някакво странно генетично заболяване което да е объркало реда на зъбите му.
Натрупваха се толкова странности, че изглеждаше неземен.
Какво толкова можеше да иска от мен? Да избягам от училище за да се видя с него? Какво можеше да стане? Да ме изнасили?
Бях го виждала само два пъти. Но вече не можех да си представя да го няма никога. Не е имало момент, в който е било под съмнение, че ще го последвам.
***
-Къде искаш да отидем?- Седяхме на рампата. Гледах го как беше впил невменяемия си поглед в строежа отсреща.
-Няма значение. Някъде където няма хора.
-Защо?- Не се страхувах от него. Но знаех, че трябва да се страхувам.
-Трябва да ти покажа нещо. Нещо много секретно. И за тази цел трябва да отидем на място където няма да има много хора.
Мълчахме около минута и аз се изсмях невесело.
-Звучи точно сякаш ще ме отвлечеш. Окей. Кога тръгваме?
-Когато си готова.
Изправих се и наместих раницата на гърба си и тръгнахме. Заведе ме в някаква клаустрофобична уличка, без жив човек наоколо.
За секунди всичко около мен се промени. Отляво ми се изстреля километрична стена с наредени бутилки вино, отдясно още една. Бях в средата на някакв огромно мазе. Изба.
- Имам всичко. От яростта на берзерка до умиротворението на будистките монаси. От себеотвращението на изнасилвача до гордостта на Гагарин, когато е видял Земята през илюминатора. Просто се огледай. Можеш да опиташ милиарди различни емоции изпитани през последните три хилядолетия.
Дишах учестено. Погледнах към него. На лицето му беше изписана бледа усмивка. В дясната си ръка държеше бутилка бяло вино, а в лявата две кристални чаши.