автор: Nadie

Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е седем, заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръце. Чакаше точно един час, после си тръгваше. Извънземен в спокойствието си, по-застинал от бронзовите дядовци на пейката, нафталинен в кафявия костюм на райета, с демодирано борсалино, проядено от молци по ръбовете.
Педантично избръснат, ухаещ на афтършейв, с изрязани нокти и лъснати обувки. "Шантав е!" - знаеха книгопродавците и му се присмиваха, къде тайно, къде по-открито. Минувачите въобще не го забелязваха, освен ако не се блъснеха в него. Живееше на тавана на отсрещната кооперация - олющена мазилка, воня на котешка пикня и древни пръчки на забравени мушката в съндъчета по стълбите. Апартаменчето му беше лъснато до блясък, с купища книги вместо мебели и прозорец с нарочен перваз за гълъбите.

Една вечер мракът пред таванската му врата се уплете в нозете му и се материализира в свито на кълбо, кльощаво нещо. Настръхнал врабец с розова перушина и обеца на човката. Лежи и не мърда, изцъклил поглед, със запретнат ръкав и спринцовка в татуираната ръчица. Едва успя да примъкне обезкостеното тяло вкъщи. Нямаше никаква представа какво да направи. За начало май не беше лошо да махне оповръщаните дрехи и да позамие фасадата, колкото може. Измъкна от скрина нелепа рокля на цветя - обличаше с нея един от моделите за картините си, и я навлече върху момичето. Изхвръкналите ребра, яркосините реки на вените под воала на кожата и смешните, остри гърди се притаиха под импровизирания пролетен саван, но не за дълго.

Ураганът вилня цяла седмица - обърна библиотеката, счупи прозореца, разпиля дрехите от скрина, изпика се по средата на стаята и утихна. Хранеше я с кисело мляко, плодове и ядки. Отначало предпочиташе да ги хвърля по него, вместо да ги използва по предназначение, но после прояде. Той заключваше старателно вратата, когато излизаше. Крясъците й преминаваха в молби, молбите - в стонове. Абстиненцията й беше толкова страшна, че разконспирира агентурната мрежа на бабичките от входа, градена грижливо с години. Още на третия ден пенсионерките предадоха стратегическите си позиции, затракаха вериги, захлопаха резета, заскърцаха масивни врати, увенчани с различни по мащаб шпионки. Стълбището екна от пискливите им гласове, упоени от удоволствието на позабравената ОФ-сплотеност. Излъчиха парламентьорка за преговори с кварталния, на който така му бяха писнали всички бабички, че й тегли една семпла майна и продължи да брои на глас водоравните пет букви на "Опера от Пучини" и да се чеше по темето с полу-изгризано жълто BIC-че. Само да му паднеше някоя от тия пенсии, щеше да й извие костеливия врат, а това не беше професионално, нали така.

Един ден от таванския прозорец се развя бялото знаме на надран на ивици чаршаф. Бегълката бе хваната малко преди да се изхлузи по несигурната нишка и да увисне като нещастен паяк по средата на нищото. Шамарите му подпалиха хлътналите й бузи и отприщиха дъжд от сълзи. Заблъска го, зарита и го захапа, докато ръцете му я стегнаха в неловка прегръдка. "Не разбираш, дъртако жалък! Не искам да ме спасяваш! Не съм те търсила! Не ми трябва дълъг живот - тенкю вери мач! Да стана птеродактил като теб!" - езикът й се препъна във всички "т"-та. Пороят от думи премина в ръмеж - както си бяха прави до прозореца облегна глава на рамото му и не млъкна, докато не му разказа за шибания си живот, състоящ се основно от скучно детство, самотно юношество и безперспективната младост. Изслуша я внимателно и взе всичко присърце. Започна да й разказва приказки, докато заспи, да й обяснява уроците, които беше пропуснала, да й прави малки подаръци. Запозна я с постоянното присъствие - трите тлъсти гълъба от перваза, които моментално я харесаха, защото тайно им даваше сладкишите и тортите, които той й носеше. Лекуваше болната й душа с книги от библиотеката си, обилно поляти с диско от 70-те, джазче и класика. Но така и не отключи вратата към стаята, в която спеше. "Какво има там? Труповете на бившите ти жени? Колекция безценни предмети от кварталния секс-шоп? Каква малка, мръсна тайна криеш?" - Любопитството я ядеше на едри хапки. "Ще ти кажа, ако реша. Сега не си готова." - Беше непреклонен. "И какъв е тоя хепънинг, дето си го спретваш всака божа вечер? "Ходя да чакам чудото." "Кво чудо бе! Чудеса няма, освен в американските филми. Там всички са с приятен загар, снежнобели зъби и даже да плачат или да се чукат не им се размазва грима. Добри деца, задружни семейства, хепиендове от главата до петите - ебало си е майката! Плачеш и повръщаш!"
Поглеждаше я благосклонно, нахлузваше борсалиното с молците, вземаше изкуствената роза и излизаше.

Малката така и не разбра колко време беше минало - месец, два или три, когато една сутрин намери на масата пари и ключ. Отвори предпазливо забранената врата и се сащиса. Мозъкът й отказа да регистрира шумотевицата от цветове, нюанси и тонове. Опръска я водата на площадния фонтан, чу гълчавата на циганетата, дето се боричкаха за стотинките по дъното, сбутаха я минувачите. Беше рисувал по стените, пода, тавана, гредите, опакото на керемидите. Всички, които минаваха край него вечер, без да го забележат, бяха там. И дебелата продавачка на готварски книги, и заблеяният геймър с ролерите, дето винаги го закачаше с раницата си, и майката със злоядото дете, което прилъгваха с играчки от Макдоналдс, а то им се плезеше и тайно плюеше сандвича си в саксията отстрани, и дългокосите мазни типове от сергиите за нелегални дискове. В средата на стаята имаше статив. Беше я нарисувал като икона с пронизителен син поглед, от тия, дето ти бъркат в мозъка. Една настръхнала, недозряла мадона в нелепа рокля на цветя, с розова коса, обеца на носа и дете на ръце. Като че ли току-що й го бяха подхвърлили, а тя го бе уловила в последния момент, за да не се размаже на плочките. "Само от умиление не бях ревала!" - грабна парите от масата и отпраши на четвърта по завоите на мрачното стълбище.

После - метадон, комуната в Испания, объркани психоаналитици, още по-объркан германец, който й каза, че я обича, но не може да понесе такава отговорност и я заряза да се оправя сама с детето. Обожаваше го това дете! До лудост! Заради него се вкопчи в живота, върна се в София, намери си работа и си седна на гъза. Даваше частни уроци и превеждаше криминалета - хич да не е друго, ама поне една камара езици научи покрай отучването. За старата тайфа й разказваха некролозите по Графа. Тя май единствена беше оцеляла, да му се невиди макар!

Мотаеше се да си търси някакъв речник, когато краката й сами я отведоха под навеса, разбута тълпата и се изправи пред него. Една недозряла мадона в нелепа рокля на цветя и с дете на ръце. Розата се изплъзна от ръцете му и се разтвори във въздуха. Той се усмихна, вдигна ръка и се прекръсти. После бавно тръгна към своя таван - вече нямаше какво да чака.