автор: markoni55

Приятелите и познатите ни се разделиха на две: едните ни съчувстваха, че се нагърбваме с тежка задача, а другите съчувстваха на „горкичката Зара” и се радваха на куража ни.
„Горкичката Зара” се хвърли в отворените ми обятия така, сякаш вчера сме се разделили и вече си липсваме.
А аз очаквах да гушна малкия ни внук Филип, когото не бяхме виждали почти една година. Докато майка му, баща му и леля му Олга се измъкваха от кемпера, с който дойдоха и един през друг разказваха покъртителната история на „бедното изоставено момиченце” тя се бе наместила удобно в скута ми и парира каквито и да е възможности да кажа „не”. Всъщност не трогателната й история беше причината, не можех да откажа на Олга. По вече от година не си говориха с баща си и виждах как Жоро се измъчва от това. Децата ни правят много раними и техните думи най-дълбоко ни докосват, независимо дали са малки хлапета или големи мъже и жени. Сега точно тя имаше нужда от нашата помощ и това беше голям шанс ледовете да се стопят.
В интерес на истината, когато Кирил ни се обади, че тръгват за няколко дни с кемпера, за да хванат последните слънчеви дни край морето и да се видим, и междувременно доста небрежно подхвърли че и сестра му ще се присъедини, много се изненадах. Естествено първото, което си помислих, че може би Олга идва лично да съобщи на баща си радостна новина, че ще си има бебе или че ще сключва брак. Нямаше друго обяснение след толкова дълго мълчание ей така да се появи. А ето че тя се появи, но със Зара. Разбирах я, че не може да поиска от друг такава услуга. Оказа се, малко след като са си взели Зара, получават предложение за работа в Норвегия. То се е доста примамливо и трябва да заминат, като толкова други млади хора. Нямаха представа за колко време – искаха да оползотворят този шанс и да си вземат малко въздух от финансовия колапс…Отлагаха живота си за неопределено време, за да си отдъхнат от кредитите, за да осигурят по добри възможности за децата си.
Дните за адаптация на Зара минаха като един миг, в който те с Филип си прекарваха доста добре в игра и търкаляне по тревата или по пясъка на плажа, а в останалото време Олга не изпускаше възможността да бъдат заедно. После обсъдихме списъкът с подробностите – режим, навици, играчки, имунизации и т.н.
Още от първия ден започнахме да променяме навиците си най-вече с нощните ставания, за да я изпишкаме, за да я гушнем утешително. Имахме си момиченце. А до тогава „момиченцето” в къщи бях само аз. „Мина ли главицата на момиченцето?” „Наспа ли се момиченцето?” бяха грижовните, нежни въпроси само към мен, когато не се чувствах добре, но сега Жоро изливаше порой от мили обръщения и възклицания към другото момиченце. Спомнях си досадните въпроси, които ми задаваха в детска възраст „Кого обичаш по вече - мама или татко?”, на които винаги давах единствения правилен отговор: „И двамата”. Но си знаех, че никога няма, а и не обикнах втория си баща…Това обаче не ми пречеше, да се опитвам да спечеля Зара на своя страна – може би инстинктивно по женски. Бях живяла в мъжки свят с двама сина, мъж и мъжки котарак. Сега можехме да си направим наша си коалицийка.
Започнах с разходките по женски. После си промених навиците със сутрешното кафе – първо хапвах нещичко, а после се оттеглях от масата на дивана, за да си изпия кафето, канейки Зара да си правим компания. Не, не й давах кафе, просто придавах на този момент по вече тежест отколкото заслужаваше и малката й главица по някакъв начин отчиташе фактите. Моментално се сгушваше в мен и ме гледаше с възхищение как отпивам ароматните глътки. Учих я да сяда и да дъвчи „като дама”, подарявах й разни мои дреболии, които харесваше, за да си играе с тях…
Беше неделя след обед. Жоро работеше по един проект в дневната, Зара си играеше, а аз се оттеглих горе в спалнята да си чета. Бяхме решили, че това ще остане единствената стая, в която достъпът на Зара ще бъде ограничен. Изглежда съм задрямала защото ме стресна гласът на Жоро:
- Е, така ли ще я караме? Двете кучки се съюзихте и сега аз съм изхвърления от леглото?
Огледах се неразбиращо, но една лапа се стовари върху гърдите ми и Зара съзаклятнически ме близна по носа.
- Ти кога си се промъкнала тук?
Тя ме погледна изпитателно, леко наклони глава, след което ми намигна свойски…Намигна ми, сигурна съм.