автор: nikoi

"...а животът е
жалък вик,
панталони и шапка."
Румен Денев

От вик до вик крещи огромна разлика.
Как викат, чуй, децата панаирни..
Озахарени са до безобразие,
изгубени в смеха до ненамиране.
Как вика твоят страх, зачеващ ниското?
Пресипнало, но смазващо до кокал.
Когато се прелее в мрака изходът
зеницата е хромозом на вопъл.
Да беше цар, крещяло би детето в теб
на малкия площад на съвестта ти,
че всички сме родени общо взето
със кожата солена на сълзата.
Във възрастния джоб на панталоните
намираш объл кестен. Земетръсно
ти сваля шапката една ирония:
богат си бил и вчера.
Днес е късно.

* * *

"Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника."
Румен Денев

Стрелките са кръстосани. Дуел.
Зелено бляскат шпагите им фосфорни.
Часът за равносметка е наел
мансардата, в която пише Господ.
Любовниците плуват в мляко с мед-
насън се давят в него и се смеят.
А аз продадох всяка чест за смет-
с огризките от спомени живея.
Часовник. Марширува пустота.
Прелива пясък в очните ми ябълки.
Оставам сляпа, а е бял града
от мрачни секунданти населяван.
Илюзиите тръгват пак на бал
и хищните им цветове се люшкат
между мига, във който съм заспала
и тоя миг, във който се събуждам.
Стрелките са кръстосани. Не знам
дали ще има кротък победител.
Но е дуел. И аз оставам там-
в секундата на равенство да скитам..