автор: lubara

Преди малко една приятелка ми съобщи, че в големите магазини ще пускат за продажба една известна марка туристически обувки. Много надеждни, за зиме и лете, за сняг, дъжд, кал и вятър. Истински самоходки. С две думи, обувки за шампиони. Цената им ли, не ме питайте…

Аз също от известно време търся обувки, единственото условие е да бъдат четиридесет и шести номер. Може и да са втора употреба, но да са здрави. Ще ги подаря на местния клошар. Той по цял ден клечи пред двете църкви в квартала. Висок, едър, със сплъстени коси под плетената мръсна шапка, с дълга прошарена брада. Малко над петдесетгодишен, видимо боязлив, макар че гласът му наподобява добре работеща дърворезачка. Протяга синкавите си едри ръце към минаващите по тротоара, стиска пластмасова кофичка от кафе и проси дребни стотинки.
- Нямаш ли някое лозе, или някоя нива, за да я прекопая- всеки път ме пита той.
- А, и аз съм като тебе, гол като пушка - така му отговарям, като си мисля, че солидарността ми ще направи поне за момент по-лека участта му.
- Не ми изглеждаш на човек, който страда от лишения - незлобливо ми говори просякът.
Работил е в Кремиковци, имал двадесет и седем годишен стаж. Но от десет години здраво го е закършил, това се вижда отдалеч. Единствените му разходи са два лева и половина за автобусни билети, настанил се е в една стара порутена къща в близкото село. Без ток, без баня, без радио. С две думи, живот-мечта.
Зимата е облечен с един от онези монголски кожуси, с които преди тридесетина и повече години всеки уважаващ се български студент в Съюза беше направил следването си доста по-безметежно. Имах един приятел, намъкваше на гърба си по два-три, така минаваше границата. Ех, време славно, ех, минало невъзвратимо…

- А нямаш ли някои обувки, че в тази зима- винаги ме пита той и сочи краката си.
- Не, че няма нови в магазина, ама петнадесет лева, много пари са това.
Какви ще са тези обувки с такава цена, идея си нямам.
Големите му нозе са омотани във вълнени навуща, нахлузил е стари прокъсани цървули. Студено, топло, всеки ден е с тях, единствените му бързоходки.
- А защо не се разходиш горе, до военното училище. Там все ще се намерят някои стари кубинки и за теб – така му казах веднъж.
- Ха, че кой ще ми обърне внимание. Пък и три-четири километра са до горе, с тези патрачиви крака…

Така, че може сега някой, който ще прочете това горе, да ми се обади и да зарадвам ”моя” просяк без време. Какво пък, нали сме милостиви, такава ни е природата, си мисля.
Може да не са съвсем нови, но пък за него ще са съвсем добре. Направо ще се почувства с тях като истински състезател. Много негови събратя биха му завидели.
Че то, с неговата съдба, той си е направо за световен шампион!


23.01.2013
Любомир Николов