Две облачета
съвсем небрежно
висят като покана за дъжд...
Иска ми се да завали,
да измие душата ми
от зловредния прах на съмненията,
опушил иначе така светлото
стъкло на деня ми...
Иде ми да се разшетам чевръсто,
да премета всеки ъгъл на стаята,
да обера паяжините
и отворя широко прозореца,
за да влезе
слънцето...
То можеше да e с твоя образ,
но ти по-скоро си димът,
изнизващ се през комина
на къща, в която
някога си бил запален огън –
сега се разсейваш бавно,
сподирен от моите илюзии...