автор: malkiatprintz

По ненаписаните мисли на един мой приятел.

Голите клони на премръзналите дървета трептяха в мъждивия ореол на самотната улична лампа, втрисани от ледения вятър, който насипваше със съсък ситния сняг връз преспите по побелялата улица. Млада жена стоеше до прозореца и разтриваше премръзналите си ръце, гледаше в черната пустота навън, а мислите й пътуваха с писмото, което тази вечер бе изпратила.
Сякаш пътуваше с малкия тънък плик по невидимата нишка на пощенските станции, свързващи краищата на света. Можеше да изпрати електронно съобщение, но искаше това писмо да бъде написано от нейната ръка, да носи мъката й, да излее чрез мастилото своята самота, да пропие с нея власинките на листа, да се освободи от нейната тежест, от нейната сладост, от единственото, което й беше останало.

На другия край на Вселената един мъж отупваше в антрето на своята къща снега от раменете си. Стискаше в ръка няколко плика с щемпели от банки, от електрификационни и газоснабдителни дружества, от телефонни компании и шарени листове на всевъзможни брошури. Хвърли ги на масичката до входната врата и още не беше успял да се съблече, когато игривият сетер дотича да го посрещне с радостно скимтене.
– Здравей, Шон, беше ли послушен днес? – погали го мъжът зад ушите, по гладката, лъскава козина, тупна стройния му врат и влезе в хола.
– Ама че е виелица навън! – протегна ръце към камината, направи няколко крачки към прозореца и се загледа в осветената уличка, в кокетните къщи на малкото предградие и в снежната буря, която вилнееше над тях, но се обърна бързо, дочул тупурдия зад себе си.
Сетерът разнасяше пощенските пликове и брошури и радостно ги дъвчеше.
– Шон! Остави ги веднага! – викна мъжът, опита се да измъкне хартията от устата на сетера, който игриво ги разпиляваше по килима, помиташе ги с опашка и ги разнасяше из стаята.
Укроти кучето, събра пликовете и шарените листове и ги постави високо на библиотеката. Огледа пода дали не беше пропуснал някой, смъмри сетера и се отправи към кухнята. Така и не видя как пламъците в камината тихо поглъщаха, една по една, непрочетени букви:

"Не искам недомлъвки, неизречени думи и твои, и мои... Не трябва! Мрази ме! Излей огън върху мен! Запали ме! Унищожи ме! Крещи, а после млъкни! Не ми говори, спри! Накарай ме да не те погледна повече! Искам да знам, че всичко е било, че нищо не може да стане пак, никога! Не ми позволявай да мисля за бъдещето, покрий го с черен воал, така че дори светлината на слънцето да на може да проникне там, направи така, че да го няма! Не ме поглеждай, забрави дома ми, забрави всичко, което те свързва с мен, както аз искам да забравя!
Изгони ме, защото аз нямам сили да си тръгна... откажи се от мен, защото аз не мога да се откажа от теб... както нямах сили да ти кажа и още не мога да го изрека. Заседналата буца в гърлото ми помага да остана безмълвна...
Искам снегът да скрие сълзите ми, искам калта да скрие мъката ми, искам да разбиеш малкото сърце, което ми остана, за да не мога да почувствам никога отново това..."

Високо горе сивкавият дим ги разтваряше над покривите, отдаваше ги на вятъра и ги смесваше с острия сняг, който засипваше света.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_1280.html#ixzz2IfJwopGy

Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives