автор: ATOM

Неясно и несигурно,
в гърдите ми е празно.
Останаха ли мигове
които да запазвам,

останаха ли радости,
останаха ли рани...
Разпръсквам времената си
усърдно насъбрани

в останките от минало,
в разкопки от годините.
Навярно ме е имало,
но днес, дали ме има?

Оглеждам се в очите ти
и тръпна от уплаха.
Сълзите ти - наситени
с боязън – проболяха.

В безбрежности от нощи
си пазим страховете
и можем ли изобщо
през тях да се усетим...

Подобно древни статуи
стоим на твърдостта си,
а вътре – светлината ни
посърва и угасва.

В последния си опит
да бъдем настоящи
превръщаме се в допир.

А после пак е страшно.

Прибирам се във себе си
и в тъмното проглеждам,
че най-свирепи белези
остават ни от нежност.