автор: copie

Казват, че всеки мъж през живота си трябва да построи поне една къща. Познавах един човек, чичо Пешо, покойник вече. Живееше в къщата на тъста си, в голям крайморски град. Живееше там много отпреди аз да съм била родена.
Родителите на жена му, леля Роза, се оказаха дълголетници. Плюс нея и двамата му сина, бяха шестчленно семейство и не им беше никак удобно, десетилетия наред, в три стаи и малка трапезария-кухня. Той обаче не построи нищо. След като чичо Пешо почина, синът му ми разказа история: "Обади ми се една дама от Пловдив, била приятелка на татко, и ме покани на гости, като мога - да се отбия. Отидох, посрещна ме в неголям, но приятен апартамент и ми каза, че й е подарък от татко."...

Значи човекът все пак е построил къща, нали. Не на правилния адрес, но зависи от гледната точка. След смъртта му неговата вдовица направи бунгало в близка до града вилна зона. После спретна още едно, в задния двор на къщата - за курортисти. После продаде къщата и терена за ново строителство и получи като обезщетение четири апартамента. Както и да го гледаш - леля Роза построи шест къщи, и то на правилния адрес. Разбира се, сега е в старчески дом, защото синовете й не могат да я гледат, но имотите си получиха. Иначе за нея мога да кажа: шест пъти мъж! Питам се: това хубаво ли е?...

***
В старите традиции и представи да осигуриш на жена си дом е правило номер 1. Как ще създаваш семейство без покрив над главата? Къде ще отглеждаш поколение? В къщата на родителите, в притеснение обаче, и то не само от теснотията. Вариантът под наем е късен и дефинитивно градски - да спомена, че XX-и век заварва България с 80 % селско население. Не може да се смяташ за мъж, ако не си в състояние да струпаш три стайчета. Само да си представим десетките хиляди бежанци от Македония и Беломорска Тракия през ония времена! Те си строят къщички с невероятна скорост, хората си помагат взаимно. Въпрос на оцеляване, за всички. Все още има из Черноморието и Странджа "шаронски къщи" - по името на френския банкер Шарон, отпуснал голяма сума за построяването им, идеолог на архитектурния им модел.

Изключително успешна идея на един просветен мъж, благодарение на която българите оцеляват. Питам се защо така наречените "патриотични партии", или Тракийските дружества не организират дарителска акция за построяване на паметник на този спасител (защото е евреин?).
Шаронските къщи са отживелица в "хотелските времена", в контекста на железобетона, итонга, гипсокартона и фалшивите "декоративни" кулички. Жалко. Шаронските къщички имат много проста архитектура: едноетажни са, имат малка основа против влагата и централно общо помещение, около което са долепени от двете му страни стаички. В повечето случаи стаите са непреходни, с достъп само отвън (автономност на обитаването). При необходимост се долепват до тях още стаи. Конструкцията е семпла и гъвкава, строителните материали са изключително местни - най-често непечени тухли, кирпич, слама за покрива (първоначално).

В дневния ред на HABITAT (Програмата на ООН за населените места) имаше цяло десетилетие, посветено на местните строителни материали и традиции, цяла философия за преборване с бездомността из всички страни, където тя съществува - именно чрез местните материали и традиции. Не знам дали в ООН са чували за банкера Шарон, но и те би трябвало да го почитат като свой предшественик. Дъщеря ми преди десетина години участва в Атланта в проект на HABITAT "Жилища за бездомните" - имам я на снимка с чук и пирони как кове покривна конструкция. :) И в Америка има бездомни. В шаронски къщи са отгледани поне пет поколения българи и не са били бездомни.

***
У нас днес проблемът като че ли не е бездомни хора, а необитаеми домове. Имаше едно изречение в соцвремената: дай на българина един декар място и пари за първа плоча - той сам ще се закопа. С този лаф веднага ми изникват в съзнанието стотици къщи из стотици села (някога в командировки пребродих три четвърти България) - триетажна "гимназия", само първият етаж е обитаем, нагоре на груб строеж, неизмазан, често и без дограма... Като си дойдат децата, ще си довършат всеки своя етаж! Но те не си идват. Не и преди да се пенсионират. Дотогава са "крайно нуждаещи се" в столицата или в друг голям град. Получават с много късмет и още повече чакане панелка. Живеят скотски, но имат покрив и са граждани. Къщите на село, вдигнати от бащите им, постепенно се рушат. Къща, в която не се живее, се руши, знае се. Колко много личен (и национален!) ресурс е отишъл на вятъра. Не знам дали има по-тягостна гледка от недовършена с десетилетия къща. Паметник на илюзии, паметник на глупост. Шаронска къща недовършена не е бивало.

Може би само една гледка е по-тягостна - тази на българския селски двор. Българинът, съжалявам да го кажа, е някак вътрешно разхвърлян, подмята се между мечти и разочарования и рядко се замисля, че по средата им е Той Самият и че за много неща, които не вървят, причината е именно той. Да си почисти гнусния двор - не! Да си подреди инвентара - не. Да направи бита си удобен, красив и уютен - не. Да напсува държавата - да! Обаче в цялата тази тема има прекалено много политика - индустриализация и всякакви още "-ации" и "-изми". И са верни. Но все пак извън политиката: мърлящината!!! Неизтребимата мърлящина. Съотносима с непомерните мечти и с погубващите илюзии, българска мърлящина. ( Не я разделям на "мъжка" и "женска", защото е видова, не полова.)

***
През ранния соц в малките населени места се строяха "типови къщи" - отиваш в книжарницата и купуваш проект за пет лева, одобрен от властите. Евтино и глупаво, селата и градчетата се напълниха с къщи "пищови" и безлични кубчета с обща характеристика - нефункционални, неуютни и грозни. В късния соц започнаха да никнат странни творения с кръгли кули, може би като своебразен протест срещу скучните типови къщи. По това време със Съюза на архитектите в моя вестник направихме архитектурен конкурс "Селската къща и селският двор". Колегите ме бяха взели на подбив с тоя конкурс, но аз много му се радвах - такива прекрасни проекти се получиха! Публикувахме ги, предизвикаха силен отзвук сред читателите... и толкоз. Някой спечели голямата награда.

Най-ценното в тия проекти, освен красивите домове, бяха идеите за организиране на бита, за внасяне на култура в обитаването. Но практически последици за българските села конкурсът не произведе, разбира се. И не би могъл. Да не говорим, че и много от селата днес са само географски точки, топоними без хора, без жители. Там природата оправя кочините само за няколко години.

Сигурна съм, че възрожденските къщи имат огромна заслуга за връщането на българите в цивилизацията. Както съм сигурна, че "пищовите" и панелките съответно носят голяма вина за изоставането ни от нея през миналия век. Знам, че причинно-следствената връзка не е така проста, както тук я представям. И все пак... Ако имате път из Северна Европа, гледайте с отворен взор не големите градове, а малките селища. Там се усеща хармонията, там се вижда културата на бита. Натрупвана векове.

Но и ние сме я имали. Понякога се чудя - възможно ли е да сме от един и същи народ със строителите на Ковачевица, Лещен, Копривщица, Брацигово, Стария Пловдив, Созопол? Не знам.
___________
* Специално за dimension, заради един неин коментар по gorski :)