автор: mamontovo_dyrvo

На Мони

Следобеда, срещу Коледа още нямаше никакви индикации, че раждането на Исус щяхме да посрещнем в подобаващата за географските ни ширини снежна белота. Напротив, на ясното небе се беше тропосало такова слънце, че напомняше най-добрите дни на продължилото рекордно дълго циганско лято. Доста по-късно, от някъде изприпкаха незабелязано сиви облаци, гъсти като машинно масло. И се спуснаха толкова ниско, че ако подскочиш, можеше ръката ти да хлътне в плътната им консистенция.
- Снегът е тук до час, час и половина – промърмори Дядо Коледа - разбирам аз от тези работи. Добрият старец беше застанал между една въртележка с кончета, шейнички, ракети и други превозни предмети и група подредени в редица, клатушкащи се неестествено мечета, тигри и камили. И май най-нормалното нещо между тези недоразумения беше самият той – с дълга , бозава брада, направена от къделя вълна, червено, сукнено наметало с качулка, от която се подаваха кичури бяла коса, кафяви, весело гледащи очи. В ръката си държеше бежов чувал, пълен с разни неща, по скоро с едно и също нещо, шоколади, закупени от отсрещния хипермаркет.
Две допотопни тон колони изпълваха хладния въздух с любими новогодишни песни, със запис на стар коледен концерт на „Тоника” и с американски кристмас компилации. До преди малко същите говорители бълваха пошлите чалгаджийски напеви на разни силиконови гласове. Заедно с десетачката, която даде на циганина с конекрадските мустаци, за да го пусне да стои тук, му връчи и една касета с изпълненията, които звучаха в момента. Родителите излизаха с децата от отсрещния магазин с големи торби в ръце. Шаренията на въртележката и другите клатушки моментално заковаваха интереса на дечковците. Щедрите бащи, ухилени до уши ги качваха да се повозят или полюшкат, преди да се приберат в уютните си домове, за да занесат някои забравени продукти за Бъдни вечер или пържолите за утрешния празник. И всяко слязло детенце получаваше от Дядо Коледа по един шоколад, от което очичките му щастливо грейваха, гласчето му се превръщаше в чуруликане, когато изпяваше на облечения в червено старец някоя коледна или каквато се сетеше друга песничка. И всички питаха, къде са конструктора, барбито, робота или мечето им. „Под елхата ще бъдат когато се събудите”, отвръщаше дядото. „И вълшебната пръчица ще е там, там ще бъде” – и криеше насъзените си очи под качулката. Родителите се чудеха на чудака от хипермаркета, усмихваха се доволно на бузките и нослета, порозовели не само от студения ветрец. Каква по-голяма радост от радостта на децата!
Притъмня. И от облаците, и от напредналото времето. Въртенето свърши.Дечицата се разотидоха. Конекрадецът спря музиката и понечи да върне касетката, но дядката му я подари. Подари му и три шоколада за циганетата. Каза довиждане, грижливо прибра последния шоколад и сгъна чувала. Елхата, отляво на входа, ярко сияеше в цялото си разнообразие от светещи звезди, топки, мигащи гирлянди и шарени кутии. Феерия от празничен блясък и настроение ! А в гърдите на Дядо Коледа се беше настанила радостта от щастливите детски усмивки. Тананикаше си някакъв джазиран вариант на Джингъл Белс, когато влезе в гигантската зала. Беше похарчил над сто и петдесет лева за лакомствата, но това не помрачаваше доброто му настроение. Магазинът вече пустееше. Той се оказа единствения клиент. Още с появата си повдигна настроението на многобройния, скучещ персонал. Всички му изръкопляскаха, сякаш беше холивудски принц, някои се отъркаха у него, явно забравили, че коминочистачите са в черни дрехи, смееха се и се надпреварваха да го обсипват с внимание. И холивудеца се поддаде – взе три шишета „Поморийска”., три шишета „Каберне” - едно от Южна Африка и две от Австралия, със страхотни етикети и на супер цена, още няколко сладкиша. След като изрази гласно съжалението си, че любимите му салами и сурова наденица с промоционални цени са свършили, си пожела да е Коледа триста шестдесет и пет дни в годината. Защото като от рога на изобилието се изляха куп продукти на промоция, които работещите бяха заделили за себе си. Добави към колбасите нашенско сирене, малко „Ементал”, два хляба на порязаници, плати, пусна всичко в чувала, прие отново овациите в едно с две парещи целувки от едрогърдата касиерка и си тръгна. Живееше наблизо, нямаше две преки.
Беше неестествено тихо за София. Неестествено празно. И с толкова много светещи прозорци, сякаш всеки блок беше една голяма коледна елха. И се задаваше сняг, стария лапландец знаеше, че облаците бяха бременни със сняг. Ухили се доволно, ега ти лапландеца, ега ти метафората, просто беше слушал цял ден готините синоптички по телевизията да обещават дебел сняг за святата нощ. Вървеше към дома си и леко – полека една тъга се настаняваше в гърдите му, а кукувичата прежда на самотата започна да омотава сърцето му. Даааа. Щеше да е сам, ама...абе майната му, да не е единствения...и да не му е за пръв път – ще хапне, ще пийне малко и ще отмърка...
Стигна до градинката пред блока си, удари напряко през тревната площ и след минута спря до една здраво бетонирана пейка с голяма метална пергола. Тази пейка, местния клошар Митето беше избрал за зимна резиденция. Приближи се, погледна го, той май спеше. Бръкна в чувала, извади стъкло гроздова и една палка „народен – класик”, остави ги на пейката до спящия, облечен в дебели черни дрехи мъж и след като прошепна едва чуто” Весела Коледа, Мите”, обърна се и си тръгна.
- Благодаря, дядка – изскърца като ръждясала главина гласът на клошаря и Дядо Коледа разпозна безпогрешно влиянието на комбинацията студен въздух – твърд алкохол. – и на теб весела Коледа. Много мило.
- Няма нищо Митко, хора сме – отговори Дядо Коледа. Как си ти, как я караш?
- Е, как да съм, супер съм! Аз съм винаги супер! Слушай, така и така си тук, я да ми помогнеш малко, ама първо...е, да опънем по една глътчица, от твойта...нямам чаша, пийни пръв – скърцаше главината.
- Наздраве – и гърлото на бутилката потъна в къделята - хич не е лоша, да знаеш. Как ще действаме?
Клошаря също отпи, изпръхтя от кеф, облиза сивите си мустаци, надигна се, взе си шарената патерица и докоцука зад пейката, където беше целия му багаж. А той никак не беше малко. Ама никак. На първо място едно съоръжение на колела, с ресори, с каросерия скована от дъски, доста голяма, да се чудиш дали това не е било бебешката количка на Голиат. Основното средство за поминък на клошаря беше пълно със стари кашони, прилежно сгънати, вързани с канапи, връзки за обувки, корда и всякакви други сиджимки. До количката бяха рахвърляни пълни кутии, сандъчета, овързани бали, найлони и каквото може да ти дойде на ум.
- Тежи, мамка му – докато тикаше платформата изхриптя гласа му. – наслагал съм по една тротоарна плоча в пакетите с кашони. За тежест, за някой лев повече. Бунака на пункта за хартия се връзва още... Че в тая криза...
Дядката в червено се захили на стандартния израз.
- Чакай, дай на мен, какво ще правим.
- Ще оправим бърлогата на звяра - я вземи тези найлони. А така. Сняг иде, да покрием тая пергола, че ще псувисам.
Това бяха големи найлони, най големите, които Дядо Коледа беше виждал. И покриха перголата с два, един върху друг, получи се дебела обвивка. Отзад ги затиснаха с количката и със стар велосипед, кой знае от къде откраднат. Той пасваше за това идеално. Е, щеше да донесе и някой лев от желязото по него и някоя стотинка от фара и седалката. Денковете с неизвестно съдържание също останаха под протекцията на найлоновата стена. За отпред домъкнаха наколко камъка и част от една люлка, скрита в храстите, също подготвена от грижовния стопанин за продажба. Отляво и дясно зашиха найлоните с дълги клонки от плачущатата върба отсреща, като ги продупчваха внимателно с едно джобно ножче. Двамата Рамбовци се справиха блестящо със задачата.
Заваля. Ама таман свършиха и големи като еднолевови монети снежинки се запързаляха по съоръжението.
„Мамка му...Вътре си стана направо уютно...като в ханската шатра на Слънчев бряг” – ухили се доволно старика оглеждайки сътвореното.
- Да ударим по едно още, а? Пък тогава ще бягаш, сигурно те чакат вече – затрака гласа на Митко – чиърз! И се чу бълбукането от няколко гълтока. Верно е готина, то аз с тия ментоци дето ги жула...
Дядо Коледа приседна, обърса гърлото на шишока в мантията си и бълбукна и той. Чак тогава каза „наздраве”, и то след като пое дълбоко въздух.
- Чакат ме дръжки, няма кой да ме чака, отдавна съм сам, един телевизор ме чака. И това е...Очите му се завзираха в гърлото на зелената бутилка дълго, тъжно и мълчаливо. Настъпилата пауза изглеждаше безкрайна.
- Абе – изведнъж го споходи една идея - слушай бе Мите, що не се качим горе и да изкараме една мъжка Коледа, а? Какво ще речеш? А? Каня те най-официално! – с надежда го погледна старецът.
- Хм...дума да не става! Не! Кво ще правя аз у вас, бе, старче? Мръсен, дрипав, неееее! Тука ще си карам, пиячка си имам и от твойта, и моя съм си скътал. Мезе си ми донесъл...Пък и багажа ... Нееее, дума да не става. Не!
- Хайде бе човек, никой няма да те окраде в тази нощ, ще поглеждаме, ще пазим, ей на, от балкона всичко се вижда, ще си пекнем наденичката от чувала на тигана, всичко имам. Хайде, музика, всичко, какво като си мръсен, ще се изкъпеш, утре ще се изпереш, дрешки ще ти намеря...
- Не, брато, няма да стане. Ако ти е самотно, ето тука е широко. Смятай се за поканен от инженер Христов. Добре дошъл! Имаш право – аз направих конструкцията, ти я построи – докато издържиш, стой. Снегът сега ще ни затрупа, ще се затопли... Наздраве!.
Дядо Коледа примижа, като че ли се позмисли, пък тръсна глава :
- Що пък пък не, мамка му, що пък не...Верно ли ме каниш, Мите?
- Верно я! Ама има условие. Никакво „Мите” Ще ми викаш инженер Христов! Навит ли си?
- Дадено, господин инженер! Жив и здрав да си! Щом ти се иска да си инженер, така да бъде.
- Че аз съм си инженер, строителен. ИСИ съм завършил, седемдест и осма...
- Така ли бе Ми..пардон, инженер Христов. Браво бе! Нямах представа...И що си в това положение? Извинявай де, ако мога да попитам... извинявай, наборе, не се сдържах...Между другото се казвам...
- Лекооо! Знам как се казваш. Дядо Коледа ти е името. И не си махай брадата..неее. Кога друг път ще ми се случи да си пия с такъв дядка. Я да видим туй саламче сега... Тц, тц, тц, тюююю... пардон, изцапах ви бохчата.
Двамата се изхилиха на Алековия цитат и отпиха поредната великанска глътка гроздово вълшебство. Митака се надигна, пресегна се през облегалката на пейката, измъкна един кашон, пълен с някакви негови си неща, обърна го са дъното нагоре, понатисна го, посплеска го и го калеса за маса. Извади нож, Дядо Коледа постла рекламни брошури от хипермаркета, осеяни с отпечатани борови клонки, а инженера наряза щафетата на едри басамаци. Дядката извади от чувала друго шише, пресипа в митковото от животворната течност, докато изравни нивата им. Така щяха да чуват и стъклен звук, тъп разбира се, ама стъклен. Настроението се покачваше. Намазаха си по една филия с каймата от суровата наденица и лакомо задъвчиха. Настана веселба.
Глобусите на градинските лампи, нахлупили изящните си бели шапки, призрачно светеха под рояка бели пухчета и светлината им се просмукваше през тънкия снежен тапет, покриващ найлоновите стени и създаваха учудващо уютна обстановака.
- Та питаш що съм в такава ситуация, а дедик? Да глътна и ще чуеш. – и адамовата му ябълка заработи енергично - ами...оххх, добра е пущинатааа. Като студент се ожених на 20 години и някой месец отгоре. Една мома от Семково, бяхме на стаж там. Тя хубава и аз пич, с „катинарче”, кечара... говореше смешно – „един влак като трака сас заби” викам – кой влак, а то било „един вълк като трака със зъби”, ама така ми хареса, за два месеца шест пъти ходих и на шестия си я доведох. А да глътнем...
- Ти пък, много рано си се оженил, господин инженер – то сигурно ти се е пикаело, а ти си помислил, че ти се ... ехейййй, аз устисках до двадесет и четири почти – изфука се Дядо Коледа.
- Много си устискал и ти, ама мойто любов си беше, малеее, направо щръклицата ни беше хванала ... Веднага направихме бебето, сватба, матба – голям кеф. Тя се хвана на работа след две години, аз по гара „Пионер” нощем, техните и моите помагаха също, завърших, почнах в „Софстрой”, абе нормален живот, беден, но стигаше за всичко, все се намираше по нещо странично да докараме...
- А ние пък, ние правихме синчето преди да се оженим, да видим дали можем. На една бригада, в едно село, за момче го правихме, ракията спрях, цигарите също, да е здраво... Веднага се получи и се оженихме зимата...Айде за булките, наздраве! Е, аз се разведох после, ама за какво ли да ме пита човек, ей тъй, на...И какво?
-За булките! ...Ама след петнайсе години Силвето се спомина...рак, скоротечен ли, какъв ли, за два месеца...и айдееее. Оседмдест и осма...на дванадесети септември...
Двамата едновременно отляха на земята, отпиха...помълчаха, пак отпиха.
- Ако ти е тежко, спирай – не си мъчи душата и Дядо Коледа сложи ръка на рамото му.
- Какво да мълча, какво...тя смъртта е ...Ама от тогаз почнаха лошите работи. И не са спрели. Запих, уж детето гледах, той беше голям, мъчеше се да ме спре, аз се оказах лабав, влошиха ни се отношенията, напсувах шефа си, уволниха ме, пияница после кой взима на работа, и надолу, надолу ...Сина ми почна да работи, изнесе се, спря да ми говори, и деветдесет и пета лятоска замина за Австралия. Що там, с какви пари...писа две писма, аз ги потурчих някъде, пусто пиене, адрес нямам ...и не, аз писах, ама писмата са ей тук в джоба ми, адреса му затрих. Седемнайсест години не съм го виждал, какво прави, не знам...После продадох апартамента. Отидох под наем, изпих каквото изпих, каквото ми откраднаха, откраднаха и на улицата... Е това е! Това е...Миналата година карах Коледа в Резервата на таласъмите, в онова, запустялото общежитие, до старото игрище „Устрем”, срещу парка, ама пролетта се запалиха двама пияници и го събориха. Поне сушинка беше, компания имаше... Оставям се да ме приберат социалните в най-големите студове, за по ден – два, да се поумия и пооправя и после пак бягам от тях, на открито, навън, не понасям вече чистофайнически работи. Когато има – ям, обаче за грозданка винаги има...без нея не се живей, да знаеш.
Дядо Коледа мълчеше. Чудеше се какво да каже. Пак сложи ръка на рамото му и с поглед го покани да пийнат.
-Я разкажи нещо весело от твоите коледарски истории, те мойте са едни тъжни... Празник е.
- Празник е – повтори като ехо откъм къделята гласът на Дядо Коледа – аз съм бил и Дядо Мраз, и Дядо Коледа! Обичам да гледам как се радват дечурлигата, зареждат ме...В детската градина на сина ми, в детската градина, дето работи една комшийка, на селото на мама... колко пъти ... Хехехехе! То, истории много, ама се сещам за първия път, първият път най се помни... Хохохоооо! Така се смеем ние...Студент бях. Синът ми още непроходил... За новата година в общежитието в Студентския ще се правя на дядо Мраз. Обличам се, колежките ушиха костюма, брада от памук, гугла, всичко, Чувала с подаръци – пълен догоре, всичко надписано! Седем етажа, някои си заминали, други – с бременни булки, трети още ги коландрът рожбите,ама пак много дечкорляк си беше там. Три пъти зареждах чувала.Тръгнах от долу – нагоре. И ужас! Всички ме канят, колегите де, да пийна по чашка. Аз добра душа, за здравето на поколенията, да не ги обидя и по глътчица, по глътчица...Ама десет – петнайсет стаи на етаж. И памучните мустаци напоени с ракия - парите право в мозъка ми... На седмия етаж, добре че само две стаи имаше на него, в полусвяст дадох подаръците, и надолу, надолу, на петия ме дръпна една асистентка, подарък имала за мен, той подаръка беше, че си свали хавлията, какво съм правил...Как съм се прибрал...Абе наздраве! За пияните Дядо Мразовци! Не беше много смешно, ама...
- Ха де е хаирлия!
Дядо Коледа не разбра кое да е хаирлия, май Митака го беше хванало малко.
- И как даде на сина ти подъръка?
- Хич не помня, ама той не рабираше още, малечък беше..Жената казва, че не ме познал...То аз не можех да се позная, та той...
- И сега къде е? Тука ли е? Или като моя, по чужбините? Поне в Европа ли е!
Белобрадия старец се замисли дълбоко, помълча, пийна.
- В Епропа е. Близо е...На четиристотин километра... и два метра по-надолу – изхлипа той. В Бургаските гробища...
- Мамка му! Как бе, как стана бе...Лелееее! Божеее, що те питам бе, по добре да не знаех. Ох, какви се събрахме..
- Кола го ударила, жив го заварихме, в болница в Ковънтри, ама в мозъчна смърт. Дишаше горкото. И толкоз. Изгоних бившата си жена от стаята и му държах ръчичката като му изключиха апаратурите...Отиде си. Това е. Осем години...И на всяка Коледа се обличам така..и раздавам шоколади или нещо друго. Да се порадвам на деца. Отиде рода. Няма да имам внуци...няма кой да го продължи... Да пием...
Пиха. И пак. И пак. И още.
- Абе, дали ни гледат отгоре жена ми и сина ти, а? Знам че е, как му се викаше, клише, да, така беше, но ми се ще, както си пием да ни видят, че ни е мъчно, че си говорим за тях...За сина ми знам, опънал е перископа от Австралия и сигурно ей там му е лупата, под върбата - и Митето побутна найлона отпред да изтръска снега. – да ме види бе. Може и внук да имам , пък да дойдат някой ден, да им се порадвам...Сигурно ми е простил вече, а ? Ще ги запозная с истинския Дядо Коледа, с тебе бе...А? Може и внучка да е...все едно, жива и здрава да е! Не мълчи ей, не мълчи! Празник е! Наздраве, как се казваш? Как ти е истинското име, а? Кажи бе...-скърцащия му глас вече звучеше някак лирично...
-Дядо Коледа, Дядо Коледа се казвам, наздраве, инженер Христов!
Изведнъж старецът скочи като ужилен.
- Колко съм тъп. Изчезвам за десет минути, не, по-малко, докато се изпикаеш се връщам – и хукна под ококорения поглед на клошаря,
- Нафирка се, нафирка сееее...кво да правиш, не носи...Къде хукна бе, аркадаш? –заскърца Хрисов.
- За перископ отивам, за перископ – извика Дядо Коледа и хлътна в тъмния вход.
Върна се след пет – шест минути. В едната ръка държеше перископ под формата на лаптоп, а в другата едно фенерче.
- А сега да видим - отвори компа, пъхна интернет флашката – казвай!
- Какво да казвам, полудя ли, така хубаво си пиехме...
- Името на сина ти казвай, бързо, бързо, че съмна...
Митко се ококори неразбиращо, пък го каза – Силвестър Димитров Христов, на Силвето го кръстих тогава, за какво ти е? Дай да пийнем бе, какво ти стана?
Дядо Коледа отпи без да го гледа, трескаво вторачен в екрана – такааа, сега ако го видиш на снимка ще го познаеш ли, кажи бе инженерчетооо, казвай!
- Е как няма бе, ама ква снимка , той е на не знам , десет хиляди километра, че и повече от тук, от къде снимка, ти откачи май, имам една в джоба си, при писмата...
- Хубаво, че името е сложно и нетипично, това е хубавооооо. Готово, в моя скайп съм, такааа. Пишем Силвестър...така, да знаеш в кой град е...какво казваш, Канбера, да, столицатаааа
И тикна екрана пред очите на Димитър Христов – той ли е, казвай, той ли е?- почти викаше Дядо Коледа
Клошаря опули очи, после ги затвори и пак ги опули.
- Ощипи се, той ли е, казвай!
Сега инженер Христов плачеше- то..той е, той е , той е, боже Силви, ти ли си и кой е това в ръцете ти...Силвииии!
- Това е внука ти бе, ей, не го ли позна, сигурно се казва Димитър, намерихме го, австралийче...Наздраве! Наздраве! Утре ще се изкъпеш, нарешиш и ще му поискаме пълномощно, ще му пишем, може и да го чуем...дай боже и да го видим...Наздраве за внука, трябва да почерпиш, алооо, дядо Митьооо!!!
Напиха се здравата. А-мааа здра-ва-та!
Стана полунощ и Бог се роди!
Гласът на клошаря изтрака като изсипани болтове в поцинкована кофа:
- Честито Рождество Христово! Ти си най големия подарък, който съм получавал през живота си. Да си жив и здрав! Обичам те, Дядо Коледаааа!
Дядо Коледа мълчеше дълбокомислено. По най-малко три причини. Мдаааа... Първо, подаръците не говорят, защото тяхното послание е в самото им присъствие. Второ, много му се ревундеше, а не искаше да става отново извор на сълзи, пък било то и радостни. Трето, какво да каже, когато цяла вечност не беше чувал такива добри думи за себе си и четвъртоооо...ми езика му, надебелял от изпитата ракия, включително и ментока на Митака, въобще не го слушаше.. Наведе се, целуна клошаря в черно по главата, който нищо не усети, защото спеше здраво от няколко минути. Едновременно с целувката, Морфей приспа и него с един як ъпъркът... Клюмна върху тиквата на Митето и засънува...
Снегът се сипеше тихо и непрестанно.
На сутринта, от вътрешността на едно странно съоръжение във формата на копа сено, но от сняг, се чуваше двугласово накъсано хъркане, сякаш две спукани, но весели звънчета се опитваха да зазвънят в синхрон.
„Над смълчаните полета, пеят...”