автор: secret_rose

Нарови устни...
Зеници - ефирна мъгла,
с поглед, пленил съвестта ми за седем години.
Пръсти низспуснати -
кръстена с тях съм била
в тъмната ерес на мрака.
Роди ме.
Отмина.

Днес се усмихва детето ни - нежно сукно,
мека рогозка по диплите златни на здрача:
облаче в облаче сгушено, сякаш едно,
скрито под буките бели, току да заплаче.

Пазиш ли още онези очи от заря...
С тях да погалиш небето по бащински, клетно.
Ти се пробуди, любими. И в мен го съзря.
Аз - ослепяла по теб, под земята ще легна.