автор: Varion

ЯРОСТ

Когато булото на гнева заглуши воплите на логиката всеки се отдава на инстинкта. Да овладееш яростта си значи да надвиеш себе си. Но опасен е онзи който изпитва безпристрастни ярост и омраза.

Нова горяща болка от поредната рана проблясна в съзнанието му. Отдавна бе загубил бройката им. Сега оставаха само битката, оцеляването и яростта. Ръцете му се сключиха около главата не поредния демон, а коляното му се изстреля напред. Разомир чуваше единствено туптенето на собственото си сърце, някак забавено и отдалечено, но звукът от строшения демонски череп проехтя отчетливо в ушите му. Ъгълчетата на устата му се разтеглиха в кръвожадна усмивка, докато безжизненото тяло се свличаше в прахта. Варваринът се бе превърнал във въплъщение на гнева и войната. Останал без оръжие, той бе все така смъртоносен, и въпреки множеството алени резки по тялото му, силата му не бе намаляла. Сплъстената, гарваново-черна коса се полюшваше злокобно при всяко негово движение, но тя не можеше да скрие стоманено-сините, освирепели очи, които горяха като два ледени сапфира. В тях се четеше единствено желанието да убива.
Вълните от изчадия продължаваха да прийждат. Алените лъчи на Кървавата Звезда къпеха полята и даваха мощ на прокълнатия легион. Седмината Пазителя отдавна се бяха разпръснали, за да могат напълно да освободят мощта си. Разомир не знаеше дали не бе единствения оцелял измежду тях, но дори и да бе така, не можеше да се откаже. Не сега. Хищни нокти се протягаха към червения кристал на окървавеното му чело, но до сега никой не бе успял да го стигне. Варваринът се извисяваше на ръст дори над тези същества от други светове, но въпреки вродените му бойни умения, свирепостта и силата му, знаеше че тялото му не би издържало още дълго. Нови рани разцъфваха по мускулестото му тяло, като рози насред пролет и бавно изсмукваха живота от него. Въпреки че духът му бе несломим, тялото му не бе неподвластно на умората.
Той замахна и гърдите на поредното чудовище подадоха под удара. Желязната му хватка се впи в гърлото на друго изчадие, и варварина го запрати с нечовешка сила към няколко други наблизо. Той замахна отново, и отново...
Изведнъж всичко затихна. Едва тогава гиганта усети болката в крайниците си. За момент изтощението надделя и той се свлече на едно коляно. Разомир се вбеси на собствената си слабост и изрева, а пламъкът в очите му заигра наново. Той се изправи и се огледа за оръжие, но всички лежащи наоколо бяха изпочупени и неизползваеми. В далечината се чуваха викове и сблъсък на метал. Това го накара да се подсмихне. Значи не беше единствения оцелял до сега. Демоните около гиганта стояха неподвижно и го наблюдаваха с нескрита омраза, но и страх. Те бавно се отдръпнаха и отвориха път на един тежко брониран конник. Разомир усети тръпки да пробягват по могъщите му рамене, защото това не бе обикновен демон. На гърба му се поклащаха ангелски криле, облицовани в метални доспехи. По острите им ръбове имаше следи, и от засъхнала, и от прясна кръв. Бледа, почти мъртвешки-бяла, кожа прозираше между металните пластини инкрустирани с орнаменти от полирани кости, придавайки злокобен, задгробен вид на собственика им. Тежките ръкавици носеха рунически знаци присъщи за воините на ада, а от дълбините на шлема му блестяха две безчувствени очи. Същите като очите на бронирания му кон. Нито човешки, нито животински, а празни и безпристрастни... Но все пак очи.
Без да губи време конникът запрепуска напред а варваринът понечи да се хвърли встрани, но една ноктеста лапа го задържа на място. Освирепял, той дръпна рязко и повлече демона, дръзнал да го хване, захвърляйки го под обкованите с метал копита на огромния жребец. Животното се препъна и се сгромоляса на земята, но ездачът му плавно отскочи и леко се приземи на няколко крачки разстояние, без видимо усилие. Разомир скочи напред и измъкна наслуки едно оръжие от многото окачени по бронята на падналия кон и после продължи същото движение и замахна. Ярка светлина проблясна, когато острието му се сблъска с внезапно появилият се меч в десницата на изчадието. За момент всичко изчезна.

***

Разомир тръсна глава и се огледа. Усещаше че е стъпил на нещо но под краката му нямаше видна упора. Той бе увиснал няколко десетки метра над бойното поле под него и не усещаше крайниците си. А около него пейзажът постоянно се менеше. Ту виждаше демоничните орди обляни от пурпурните лъчи на Кървавата Звезда, ту спокойна обширна поляна, в която единствено листата на дърветата се движеха, нежно поклащани от вятъра. Той забеляза приликите между тези променящи се светове. Едно старо и могъщо дърво бе опръскано с кръв във същия свят в който битката бе в разгара си, и същото това дърво бе едва младо клонче в друг, както и отдавна изгнил дънер в трети.
Очите на варварина се отправиха надолу и трескаво зашариха по полето на схватката когато то се появяваше. От тук можеше отчетливо да види къде се сражаваха приятелите му. Той потръпна когато забеляза че вместо на седем места, демоните се скупчваха на едва три. Нима останалите бяха загинали? Тогава я забеляза и нея. Пламналата огнена коса, безмилостните огнени езици които изпепеляваха всичко до което се докоснат. Разомир не я виждаше но знаеше че Жар е там. Това не бе просто огън, а стихия. Той се отпусна. Поне тя бе още жива.
Едва тогава той забеляза фигурата крачеща към него по въздуха. Не, не по въздуха. Тя се движеше по хълма на който той сотеше, но за разлика от всичко останало фигурата не се сменяше заедно с различните пейзажи. Дори му се струваше че света с хълма бе започнал да се мярка по-често, сякаш затягаше захвата си, над другите. Разомир се вгледа по-внимателно, но силуета все още не бе ясен, макар че бе близо. Единствено двете саби проблясваха отчетливо и предизвикателно в мъглата на съзнанието му. Варваринът присви очи, но умората и кръвта стичаща се по лицето му размътваха зрението. Една от сабите се вдигна и светкавично замахна. Той понечи да вдигне ръка да се защити, но не можа и парещата болка предизвикана от хладната стомана прониза дясната страна на лицето му...