автор: Varion

ПОТОКА НА ВРЕМЕТО

Корабът на настоящето плава вечно по водите на времето. Независимо на къде се е насочил пред него има бъдеще, а зад него, минало.
Но платната на този кораб са извън обсега на смъртните.

Тежките удари проехтяваха по древните порти на храма. Бавни, но настойчиви, те методично разхлабваха вековните панти. Стотици нечовешки очи се отвориха в мрака от дълбините и се обърнаха по посока на дразнителя. Стотици крака се завлачиха, по плочките покрити от старинния прах, към тресящите се порти. Стотиците пазачи се събудиха след дългогодишния си сън и се насочиха към натрапника дръзнал да ги обезпокои. Вековните статуи се размърдаха и раздвижиха бавно. Избледнелите кости на тези, дръзнали да обезпокоят храма преди, също се раздвижиха и се изправиха да защитават това което някога са целели да ограбят.
Дебелият метал подаде и вратите зейнаха. Слънчевата светлина плахо запълзя на вътре, където не бе пристъпвала от векове наред, а насред яркия слънчев ореол се очерта масивен силует. Той прекрачи прага и навлезе в древния храм, смело пристъпваики през легиона на пазителите, които се отдръпваха плахо сякаш разпознали врага си. Те ръмжаха и оголваха пожълтели зъби, или пристъпваха нервно от крак на крак, но не посмяваха да се доближат. Фигурата носеше масивна броня от черен метал, с извезани руни от лилави кристали, а в ръцете си държеше по една сабя, всяка инкрустирана с множество златни орнаменти. Размера на доспехите му подсказваше за завидна сила, а гордостта в походката му, за благородно потекло.
Забързания му ход бе спрян от една тъмна и слаба фигура изплувала от сенките на храма. Тежък, дървен жезъл отчетливо почука по каменния под и привлече вниманието на всички, вкючително и на черния рицар. Монахът бе прегърбен, а лицето му бе скрито под тъмна качулка, но гласът му прозвуча могъщо.
- Какво търсиш тук, дръзки човеко? Ти носиш бронята на Дарак, Черния Крал, но душата ти е на смъртен. Как се сдоби с тези доспехи?
- Дарак беше мой баща. Аз те приветствам пазителю на времето! – Проехтя металическият глас под черния шлем. После рицаря бавно го свали. Това откри буйна руса коса и искрящи зелени очи. Лицето бе красиво но твърде свирепо, а кожата бе изкривена от множество белези, някои от които изглеждаха сравнително пресни. На челото му аленееше ярката емблема на рода на Безвременния. Могъщия орел, разперил криле бе издълбан директно в черепа на младия мъж, както бе издълбан в челото на баща му.
- Да, символа ми е познат, но аз усещам как животът ти изтича. Ти не си безсмъртен като баща си.
- И за това съм тук. – Лукаво процеди натрапникът - Ако той бе истински безсмъртен, сега нямаше да нося доспехите му. Но аз ще постигна това което той не можа. – Тънка усмивка разтегли устните му –Той бе извън времето и неподвластен нему, но не и на острието ми. Аз ще търся своята безсмъртност, не в кръвта на боговете. Не извън потока на времето, а в господство над него!
- Ти си смъртен момко, няма да го издържиш. – Изпод качулката се откриха очи изцяло обагрени в млечно-бяло, слепи и невиждащи, но все пак подсказващи мощ и необятна мъдрост - Потоците които аз пазя биха те разкъсали много преди да ги овладееш. Откажи се и върни грешната сабя, оплискана с бащината ти кръв, извън пределите на това място.
- Не! Баща ми те слушаше, но аз няма да повторя грешката му.
- Кажи ми името си, сине на Дарак!
- Аз съм Ларус, от рода на Безвр...
- Тогава ти, Ларус никога не ще притежаваш това което желаеш.
- Какво?! – очите на младежа се разшириха от ярост.
- Гробницата на времето е свято място където и боговете не дръзнат да пристъпят. – Монахът бавно се заотдръпва назад към сенките от които се бе появил, а древните пазители изглежда набираха смелост и стесняваха кръга около рицаря – Твоята безочливост не ще мине безнаказана. Ти си позор за рода на Черния Крал, момче!
- Така да бъде! – Ларус захвърли шлема си в краката на качулатата фигура, докато множеството закривени и остри като бръснач нокти и оръжия се протягаха към него бавно, но с методична непреклонност. Изражението на изненада у младежа се смени с това на свирепо задоволство. – Но аз отдавна съм надминал баща си...
Двете саби изсвистяха с и се забиха в гърдите на първия противник, докато монахът, потропвайки с жезъла си, се отдалечи в дълбините на гробницата на времето, оставяйки битката далеч зад себе си.