То, за ко живейм,
си викам аз,
кът ни съ посмейм,
кат сме все тавряз.
Туй живота си го иска,
няма на къде,
то да пиша, всеки мъ натиска,
ама Муза, казвам, от къде?
Тя в нашту селу не съ свърта,
тук никой не я знай,
а, пък и Киро, дето все за чуждо се озърта
щеши бържи да я разпознай.
Може, викам си да я срещна на реката,
поне тя да мъ познай,
не, че съм обърнала резбата,
ама то, ако я видя, нищо ни съ знай.
Днеска всичко е нормално,
щот модата й такваз,
дори да ви звучи банално,
шъ си я завидъ аз у нас.
И няма нищо, ама нищо да и сторя,
само шъ си я почерпя със ширбет
и да пиши, дажи няма да я моля,
дъ ни съ мъчи с някакъв сълзлив куплет.
Бържи шъ захваним някуй стара песен
и шъ пейм, ей тъй на, от сърце,
чи то животът шъ знайти, никак не е лесен,
за туй привил ни е на две.
И няма по ромеовци да плачем,
стига веки сме скърбили,
то и няма на кого да се оплачем,
пък и кой шъ слуша дърти мутовили.