автор: rosina

На смядовски диалект

На млади години в селу бях първа мома,
не, че сега съм си ногу различна,
ама, кат съ сетя, напрау ми никнат крила,
щот бях да ви кажа, съвсем неприлична.

Все попадах на някакъв си грях,
дали щоту до късно читях любовни романи.
Търсих моя Ромео да ни съ крий между тях,
пък и те, все бяха едни- пусти ги взели.

То и днеска ни съ спирам да го търся, ей на,
знам, чи годините ми заминават,
ама от мирака, как да съ оттърва,
кат и младите не мъ подминават.

Викат ми все, поживей си сега,
твоят Ромео можи и да почака.
Кой го знай, къдей сега с чужда жина
и съ прай на герой, ама в друга някаква сага.

Виж, ний сме реални, надарени мъже,
имаме си сичко, кот ти съ иска-
и мускули, и ум, и пари, и сърце,
вземай до край, квот ти потрябва.


Аз, да ви кажа,повярвах на тия слова
и сега съвсем съ обърках.
Викам си, за ко мий тоз Ромео да го чакам в нощта,
кат мога доволно до някой друг да си мъркам.

То, с годините взех, чи проумях,
не живея вечи с празни надежди.
То и докато любех, взех, чи помъдрях,
за туй прописах и стихове нежни.


И да ви кажа честно, за мен любовтъ ни е грях,
тя е заложена дълбоку в сърцету,
където между спомените, пак китки бирях
за моя Ромео там, сред полету.

Дали шъ дойди нявга, вечи не знам,
а и нямам во сега да му кажа.
То, нали съ раздадох, не остана за негу и грам,
пък и съ укротих, няма ко да му покажа.

Пък и той, едва ли шъ можи да мъ разбире,
кой го знай какъв е дятка.
То и любовта му шъй такваз,
все едно, кът на умряла патка.