автор: Moby

Ропот
Толкова болка, толкова огромна буца от сълзи и мъка е заседнала в мен...
не е в гърлото, както се получава обикновено,
а някъде много по- дълбоко и пробождащо.
Сякаш ме убива и бавно и умело довършва всички недовършени дела,
всички прекрасни моменти, оставени без край.
Умишлено оставени в това състояние, защото в последните мигове живот на всеки един от тях, се е таяла най- истинската болка и най-тежкото страдание.
Аз бягах, бягах всеки един път, когато болката беше близо до мен,
загърбвах я, мислех, че ще я унищожа, че мога да го направя,
без тя да се върне и да се стовари върху душата ми,
да премаже илюзиите ми, да ме снижи с тревата,
да ме накара да виждам под земната повърхност,
да бленувам за късче слънчев лъч, за лекия повей на вятъра...
когато късно вечер седиш на кея,
а звездите са така ярки и луната така огромна.
Разбираш ли?! Губя я! Губя вярата си, чувствата ми сякаш мутират,
не мога да понеса безразличието обладало живота ми.
Не искам да се науча да живея без да обичам,
както са се научили хората – примирени и смазани!
Толкова е голяма и красива, необятна и слънчева, чиста и непорочна,
тя е като детско сърчице – любовта.
Как мога да забравя, колко съм силна...