автор: tristessa

«Доволен ли си от мен?» попита шофьорът.
Беше си сложил нов панталон, сакото също беше съвсем ново, обувките и те.
Говореше със софийски акцент, но те чуваха техния префърцунен варненски.
«Да», отговориха двамата заедно, но той се беше обърнал към мъжа.
Винаги се обръщаше към мъжа, а на жената подаряваше само дълги усмивки, с много бели зъби и кожа, потъмняла от климата.
Бяха доволни, защото дъждът беше спрял и беше останал само мирисът му във въздуха, да украси деня.
«Добър човек съм аз» каза шофьорът «Купих тази кола със спестяванията си, жена ми е много доволна и когато се качваме в нея, се обличаме хубаво. Добре ли съм облечен?»
«Да», каза веднага жената, понеже мъжът се беше разсеял и наблюдаваше пръснатите къщи и кафенета наоколо и някакъв хубав басейн между парченцата небе, което изведнъж беше станало синьо като обърнато нагоре море.
Детето също гледаше пейзажа и се питаше къде го водеха, въпреки че му бяха обяснили вече много пъти, то още не беше разбрало най-важните неща.
«Това е най-опасното летище на света», обясняваше мъжът «и поради това никога не пада самолет, пилотите го знаят и се концентрират добре и няма опасност на това летище, което е толкова малко и са го направили насред планината, както са могли».
Докато говореше си приглаждаше новите панталони, които бяха съвсем черни, много черни и по които все още се виждаше къде точно са били сгънати на рафта в магазина.
Жената проследи движението на ръката му и спря погледа си върху бялата му риза, която беше много бяла, почти като зъбите и контрастираше добре на фона на маслинената му кожа и индиговите му очи.
Шофьорът говореше много и имаше лошия навик да се обръща към мъжа по име, с един такъв акцент, все едно искаше да погали името, понеже мислеше и за парите, които трябваше да му даде накрая и които вероятно не би дори взел, ако не трябваше да плаща толкова много неща и ако не трябваше да купува дрехи на децата, които бяха много послушни на снимката, закачена с магнит до кормилото.
Жената сега мислеше за колибрито, което беше оставила тази сутрин да хвърчи из апартамента. Беше го наблюдавала толкова дълго, че си спомняше най-малките детайли и после се почувства толкова глупаво, че чак й се ревеше, понеже никога повече нямаше да види това птиче, което така умело избягваше капките дъжд и се подслоняваше под жълто-оранжевите храсти.
Мъжът изучаваше летището, което наближаваше все повече и повече, и как го бяха построили и мислеше за онези измислици, които приличаха на сцени от каубойски филм и в които според него, ако беше застрелял шерифа, щеше за бъде всичко перфектно, в неговата конкретна и несъвършена фантазия.
А детето мислеше, че иска да бъде от страната на прозорчето, за да вижда добре земята от небето и за да разбере какво има отвъд онези остри и високи планини, които винаги гледаше без всъщност да ги вижда, защото никога не беше мислило, че някой ден ще ги напусне и защото може би виждаш нещата само когато знаеш, че вече не ти принадлежат.
Жената хвана ръката на детето и я стисна в своята, то гледаше майчината ръка и не знаеше дали трябваше да изпитва радост от това хващане или трябваше да внимава, но не мислеше толкова всъщност, защото имаше много неща в главата си, които се пресичаха и оставяше ръката да го гали и се забавляваше да брои до двадесет, знаеше добре да брои до двадесет и това му се струваше много важно нещо.
И така значи, героите бяха тази жена, този мъж и шофьорът, който се казваше Феликс, и това дете, което имаше черна коса, много къса, и вървеше малко прегърбено, без никаква грация, все едно носеше на гърба си някакъв безформен товар, и самолетът все още щеше да излита, за да се приземи в скалата, а в бара столовете бяха малко прашни, но седнаха всички и си поръчаха картофки, дълго кафе, бира, някоя и друга дъвка за дъвчене, сандвичи от царевичен хляб и бишкоти в различна форма.
И после си направиха снимка, защото искаха да увековечат този момент със шофьора, който се казваше Феликс, а и той също искаше.