автор: tzvetcomarinov

Било е много отдавна. Тогава когато са живеели и кралете, дето народът не обичал особено много. И вероятно затова не е запомнил добре, кога точно е станала случката, която ще има в нашата приказка. В една из многото държави по земята е станало, но кой да запомни точно. Нали кралете тогава били като плевелите, раждали се и развъждали, дори без да ги искат хората.
Кралят на тая страна не правел изключение, суетен бил и свидлив като себеподобните. Ходел винаги натруфен. С много и най-различни облекла се навличал, а отдалеч повече приличал на сбрана за пералнята купчина дрехи, отколкото на човек. Короната само показвала за недосетливите, че това е важна, кралска особа. Забавления често устройвал в двореца, но те не го развличали достатъчно. Не отпускали колкото иска душата му. Седял повече в трона. Местел ръце и крака от време на време за разнообразие и правел го това най-вече, когато бил случайно радостен или по-редовното, да бъде ядосан. Случвало се то често и затова трудно се намирали шутове и смешници за тежката служба в неговия дворец.
Един успял да се справи с толкова трудната и деликатна задача, смешникът Мим. Забавлявал той кралската особа и неговите приближени успешно. Кралят ръкопляскал на всички смехории и чудатостите му всеки път, а останалите придворни до сълзи в очите подкрепяли кралското удоволствие. Смеели се и те, радвали от душа на голямото майсторство на на Мим.
И сякаш единствен той оставал винаги тъжен след празненството. Гостите, преситени от смях, ядене и пиене се разотивали доволни. Кралят прибирал за почивка в кралските покои, а Мим оставал самотен пред вече пустите маси. Гледал ги дълго, изчаквал търпеливо да се появи отнякъде кралския ковчежник и подхвърли някоя и друга пара. Разбира се, че той често забравял задължението си. Нали била по-важната работа на ковчежникът, да не помни на кого трябва да се раздава от кралското злато. Смешникът се прибирал след такива вечери в своя дом, при жената и децата. И си лягали без да вечерят. Защото нали вече споменахме, кралският пазител на монетите, все по-усърдно забравял да плаща за труда на смешника.
И тоя ден както напоследък вече ставало, веселото му сърце не било съвсем както трябва. Нещо го стягало, въпреки пред очите му да минавала обичайната картина. Най-първите и знатни гости, все така заемали местата си около краля и нетърпеливо поглеждали към блюдата на трапезата. Засвидетелствали своята почит и уважение към владетеля, а той с присвите кралски очи трябвало само добре да разгледа, как приближените се отнасят към неговото гостоприемство.
Нали го споменахме това и в началото на приказката ни, кралят бил много суетен. Прекалено зает с облеклото и труфилата, тоя път на празненството се появил без кралската мантия. Можело и така да започне веселбата, какво толкова. Е, малко неудобно било да го зяпат в тоя вид неговите довереници, но голяма работа. Важното било на масата и във високите медни кани. Само дето кралският ковчежник, който се славел и с това между придворните, че раздава най-умни и навременни съвети, пак не издържал. Пристъпил деликатно и пошепнал нежо важно в чувствителното кралско ухо.
Чутото трябва още да е подразнило и без друго почервенялото от пълнота лице на величайшата особа. Заприличало то съвсем на домат. Наистина какъв е крал пред другите без своята мантия. Веждите му чак затреперали от яд.
Смешникът Мим знаел много добре, че в такива моменти, най-блестящо трябва да изпълнява своите задължения. Приближил с желанието да отпусне с някоя и друга шега, ядосаното кралско сърце, но тоя път кралската уста го изпреварила. Просъскала му тихо, но достатъчно предупредително "Мантията ми, простако! Бързо!"
Време нямало за никакво бавене, щели всеки момент в залата да се появят и първите измежду по-нисшите гости. И тогава краскит гняв като нищо можел да се стовари върху беззащитния смешник.
Мим неведнъж бил ходил в покоите на краля. Знаел от къде и по-бързо да мине. С лекота открил кралската мантия. Лежала си тя кротко и търпеливо очаквала върху облегалката на стола нечия ръка. Била мантията срещу огромното огледало застанала, онова дето пред него кралят можел да се задържи с часове. Стига да имал и подходящо настроение за толкова полезното занимание. Смешникът взел дрехата, подържал я така за малко и отведнъж метнал върху своите рамене. Погледнал се в огледалото от където го изучавало едно напудрено и намазано лице. Приличало то съвсем на кралското. Видял се още веднъж и от по-близо Мим. Харесал своя вид, а неочаквано смела мисъл развълнувала доброто му сърце.
Излязъл така на терасата. Чак до стените на двореца било почерняло отдавна от народ и градската беднота. Знаел, че на подобни тържества кралят понякога изпада и в добро настроение. Хвърлял тогава върху главите на тълпата по няколко шепи дребни монети. Сред тях, макар и по-рядко да се случвало, попадала и някоя жълтица. Защото нали запомнихте вече,кралят бил голям скъперник, както всички владетели по света.
Надвесил се още смешникът. Публиката веднага забелязала кралската мантия и закрещяла угоднически викове на възхвала. Очаквала подхвърлянето на пари, а смешникът ги нямал в джоба. И от най-дребните монети му липсвали. Това още повече натържило сърцето на бедния Мим. Навел се от терасата и със заповеднически глас разпоредил той на стражите, които пазели входа на двореца - "Пуснете ги!". Градската беднота призовал, нека и тя влезе да опита от кралската трапеза. Хората мигом се разкрещели още по-силно, възбудени били от тия неочаквани, но хубави думи. Втурнали се шумно вкупом напред към вратата на двореца, а смешникът веднага, без да сваля мантията от рамената си, побързал към залата на пиршеството. Наредил на пажовете дето стоели при дверите, да пуснат хората вътре. И продължил още по-стремително. С най-бързите и твърди крачки дето имал за отдавна подредената маса.
В първия мит, насядалите около нея леко се пообъркали, защото не успели отведнъж да различат кой е кралската особа. Нали двамата, които вече били един до друг, много си приличали. Познали кралят по уплашеното и още побеляло лице, а беднотата продължавала да нахълтва още и още. Като отприщен поток била, а величеството по инстинкт нееднократно се надигало да види по-добре какво става. Докато смешникът Мим твърдо решил, да направи най-силната и поучителна шега, която някога бил играл в своя живот.
Навел с едната ръка напред главата на краля, а с друга започнал да налага отзад особата. Удрял Мим и наричал на тих глас всяко от своите пляскания. За бедните съграждани. За гладните деца в къщи и за всичките други много злини и унижения, които кралят сторил на своя народ.
Виковете "Браво!" подкрепяли и удобрявали смелата постъпка. В залата и дори целия град кънтели те, шумни и възбудени. Хората викали и пляскали с ръце, почувствали се за пръв път истински весели и щастливи. Докъм полунощ трябва да се е носила гълчавата, но в нея не се различило главното, на какво се радвали те по-много. На заслужено натупания крал-скъперник или дръзкия и смел негов защитник.
Отдавна е станало това. Кой да ни каже днес, кое как е било. Нека го доизмислим заедно. И да разказваме пред всеки, дето пожелае да ни слуша.

Цветко Маринов