автор: ATROPA

114.
Николай бързо се преоблече и слезе долу в стаята, която се използваше за кухня, всекидневна и спалня. На масата майка му беше разсипала на тримата по една чиния с пилешка супа. Татко му се беше върнал от градината и си миеше ръцете. Заеха местата си. Имаха навик Николай да сяда по средата, отдясно баща му, а отляво майка му.
Каква семейна идилия!
Колко обичаше да бъде между тях. Да чувства някаква сигурност и защита.
А те въпреки напредналата възраст и многобройните болести се крепяха и добиваха сила от непреклонното си желание до последно, с каквото могат да му помогнат. Майка му казваше, че и на ония свят ще го мисли. А на този, нямаше начин да не го пита пак има ли приятелка и кога ще се жени.
Петелът кукуригаше навън, а от съседския двор се чуваше рев на магаре.

115.
След като закусиха Николай премина към изпълнение на ритуала за варене на ракия. Свали отгоре медния казан и тръбата, през която, когато джибрите заврат преминават алкохолните пари и достигат до серпентина (спираловидно навита тънка тръба) във варел, в който тече студена вода, за да се охладят и да се превърнат в ракия, която да потече през чучурчето на тънка като конец струя.
Почисти огнището до високата, каменна ограда на къщата им под клоните на старата липа, която беше разпръснала навсякъде жълтите си листа.
Постави казана. На няколко пъти с кофи пренесе джибрите и го напълни. Баща му имаше херния и не можеше да му помага много, но затова пък го ядосваше с мърморенето си.
Вдясно от казана курдиса варела със серпентина и маркуч от чешмата, с който да го напълни с вода, а когато запали огъня да тече постоянно в него, за да я поддържа студена.
От брашно, трици и пепел направи тестото, с което подмаза ръбовете на казана и сложи върху него капака по средата с издаден отвор на резба.
Свърза пеобразната тръба от едната страна с отвора на капака, а от другата с отвора в серпентината, където духа на алкохолните пари ще охлади страстта си и ще се превърне в течност, която може да подлуди старо и младо.

116.
Баща му беше приготвил всичко за огъня. Няколко снопа изсушени черничеви пръчки в началото да изгорят буйно, докато заври казана, а после, когато протече вълшебния елексир, като намали огъня, да го поддържа с три-четири дебели дървета, защото ракията трябва да се вари на бавен огън.
И Николай сложи първия сноп под казана с един смачкан вестник за подпалка, заля го с малко нафта и тържествено поднесе към тях запалена клечка кибрит. Огънят лумна. Буен и неудържим. Изсушените пръчки с пращене изгаряха и се превръщаха в пепел. На тяхното място хвърляше други, (незаменими хора нямаше на този свят) и те се превръщаха в пепел, за да продължи да гори и затопля казана, в който се намираше вълшебната смес.

117.
Николай гледаше как пламъците обсаждат дъното на казана, катерят се по стените му, като на вражеска крепост и си мислеше:
“А не е ли животът ми един непрестанен огън, подклаждан от заложената в мене Божествена искра?”

118.
Трябваше да следи кога ще се търкулне първата капка от чучурчето, за да намали огъня, защото градусът, който е в приготвения материал, няма да отиде в ракията, а ще изфиряса, за тоя, който духа.
За жалост в живота му досега, почти винаги ставаше така.
И затова от време на време опипваше капака, за да разбере докъде е стигнала топлината. Знаеше, че когато започне да се качва по пеобразната тръба, която му приличаше на портал към ада, наближаваше да потече Първакът – първата ракия, която е силно отровна, но не трябва да хвърля, а отдели и скъта за черни дни, тъй както всяко първо нещо на света.
И когато видя на чучурчето да заблести първата капка, в съзнанието му потече един спомен.

119.
Много мразеше, че родителите му го караха да спи следобед. Но по-късно разбра, че при съзряването е полезно, защото се отделят голямо количество хормони.
Имаше ранен пубертет. Още на 11 години, в края на четвърти клас беше започнал да забелязва рехаво окосмяване около отличителния си белег.
Изведнъж израсна и бе по-висок почти с глава над връстниците си. Гласът му бе станал дрезгав. Тестисите му станаха по големи, а най-важното му нещо започна да се удължава. Мереше го всеки месец. Тайно от родителите си беше намерил една книжка за развитието през пубертета и жадно я беше прочел. Най-много се интересуваше от рисунките за устройството на жената.
Как искаше по-скоро да стане мъж!
Беше започнал да си играе с оная работа и нямаше никога да забрави кога за първи път от нея потече бяла течност.
В пети клас му се появиха първите наченки на брада.
Книгите му бяха неотменен спътник. Поглъщаше всичко, каквото му попадне. Майн Рид, Жул Верн, Джек Лондон и най-различни приключенски романи и любовни истории. Беше прописал стихове още на 10 години, когато учителката им по литература им беше задала домашно, всеки да се опита в стихотворна форма да напише по нещо. Първото беше за майка му.
А много скоро щеше да напише и друго...
За едно момиче...

120.
В края на пети клас беше се източил и натрупал мускули. Когато през лятото ходеше на язовира за риба с по-малките си приятели и се къпеха, а после си ги мереха, неговият беше два пъти по-голям.
Какви ли не разкази беше чувал от батковците за момичета, за които постоянно мислеше, а и сънуваше, като цапаше долните си гащи.
А рано или късно, ако човек желае силно нещо, се сбъдва.
През лятната ваканция тогава на село беше оживено. Не както сега. Кипеше живот. На центъра имаше градина със зеленина и пейки. Вечерта по нея имаше движение и момичета и момчета от различни класове я обикаляха и се закачаха. Спомняше си как по движението, когато настигнат или срещнат някои момичета в тъмнината, ги опипваха по гърдите.
Какво щастие!
Беше си харесал едно момиче, по-голяма от него и когато го я срещнеше, не можеше да свали поглед от нея. Беше като омагьосан. То беше разбрало и срамежливо свеждаше глава.
На няколко пъти се опита да я заговори, но сякаш губеше ума и дума и нищо не се получаваше.
Един ден на гости на баба си в съседната къща дойде една негова далечна братовчедка, с която не се бяха виждали отпреди две години, когато през лятото си играеха на жмичка.. Не можеха да се познаят.
– Колко си възмъжал! – каза му тя.
– А, ти колко си станала хубава! – й отвърна като се здрависаха.

121.
Родителите й бяха дошли да помогнат за получаването на рентата от кооперацията и щяха да останат за една вечер.
Вечер, която Николай щеше да запомни за цял живот.
Още не беше отшумяла радостта от срещата им, когато се разходиха да си припомнят старите места, където си играеха, като деца (ха-ха-ха, сякаш сега не бяха такива) и да си разкажат разни случки. Тя беше две години по-голяма от него и беше вече “отракана” – поне на такава се правеше, когато го попита дали “ходи” с някое момиче. Той я излъга, че е ходил, но са се скарали.
Сега, когато Николай си спомняше за Димка (така се казваше далечната му братовчедка), разбра защо беше харесал толкова много Стефка – та тя приличаше на нея – с дълги руси коси и сини очи.

122.
Вечерта я заведе в градината на “движението” и направиха няколко обиколки.
Беше станало десет и половина и трябваше да се прибират. Имаше новолуние. Небето беше осеяно със звезди и ги поздравяваше с фойерверка на метеорите. Бяха леко допрели телата си с хванати по детски ръце и вървяха.
Вървяха към една селска каруца със слама, в която щяха да се простят с детството и да направят първите стъпки към зрелостта.

123.
Споменът се изтече и той бързо намали огъня, докато ракията текна на тънка струя.
От заложения материал, грозде и захар, след като отдели първака, знаеше колко ракия трябва приблизително да изкара. Седна и зачака вгледан в огъня.
Какво ли правеше Стефка?