автор: ATROPA

66.
Язовирът беше малък, но за неговите представи голям и дълбок, като живота, в който навлизаше и трябваше да се научи да плува, за да не потъне в първата дупка.
Беше лято. Адски горещо. Слънцето беше прогонило всичко живо и щеше да бъде единствения свидетел на неговата победа или поражение в борбата със себе си. Съблече се и гол, както майка го е родила, потопи глезените си във водата. Почувства приятна хладина и уют. Това го насърчи да навлезе по-навътре, до кръста, което всъщност беше края на досегашния му извървян, десетгодишен път. От него зависеше дали ще може да продължи, да се пребори със страха си и да преплува дълбокото, за да достигне отсрещния бряг. Беше пладне и слънцето беше точно над него и го гледаше. Това момче със смелата си решителност му харесваше и будеше в него възхищение. И То реши да му помогне, като очерта от него до брега светещо въже, за което можеше да се хване, ако се умори и го подкани да тръгва, жигосвайки с лъчите си, като с камшик гърба му. То се хвърли и инстинктивно размаха с плавни движения напред ръцете и краката си. Не можеше да повярва, че плува. Беше толкова хубаво, а и това светещо въже отляво на него му показваше пътя и успокояваше, че ако се умори, щеше да се хване за него. Имаше чувството, че и преди е плувал. Радваше се на победата си. Но не беше достигнал брега, когато почувства умора и реши да се хване за въжето, но то за миг изчезна. Вледени се. Сърцето му спря да тупти. Беше чувал, че когато плувците се уморят, се обръщат на гръб, за да си починат. Но той не можеше да плува на гръб. Но нямаше избор. Обърна се и с ужас установи, че краката му вече потъват. Нямаше кой да му помогне. Слънцето му се смееше. Това може би беше краят. Представи се как майка му и татко му плачат за него, когато краката му потъвайки още докоснаха дъното и той като ужилен се обърна. Стъпи здраво и се изправи. Водата му беше до коленете.
“Това беше първата ми победа” – помисли си Николай, когато видя как топката се приземи точно над точката за дузпа.