автор: krasavitsa

Толкова много сантиментални, та чак сълзливи спомени за щастливо и безгрижно детство съм чела, приятелю... То не бяха описания на любящи бабешки скутове и димящи мекици, добри и силни татковци, носещи на “чуш”, топли мамини пазви, безгрижни игри и невинна безметежност. Опитвах се да ги разбера, но никога не успях.
Не зная защо, но моето детство не беше безоблачно, а помрачено от постоянното усещане за собственото ми несъвършенство. Светът беше създаден за възрастните и всичко, до което се доближавах, го потвърждаваше. А аз бях недорасляк някакъв и всички около мен чакаха с нетърпение най-после да порасна, за да поумнея и спра да им създавам главоболия.
Както знаеш, вече съм пораснала, но не спирам да създавам главоболия и на себе си, и на другите. Сигурно ще ги създавам докато съм жива – комуто е писано, то си е за цял живот.
Не може да не си забелязал вече, че имам досадната склонност да размишлявам. От дете съм си такава. Размишленията още тогава ми носеха неприятности, но и да исках, не можех да се спра. Едва по-късно се поуспокоих – когато прочетох, че човекът бил мислеща тръстика. Един философ бил казал „Мисля – следователно съществувам“, но в детството си това оправдание още не го знаех и непрекъснато се чувствах виновна, дето размишлявам.
Иначе бях кротко, здраво и много послушно дете, чак пословично послушно - била съм във възрастта, в която започват да възлагат на децата малки и лесни за изпълнение задачи. И веднъж, когато поисках от мама да ми налее чаша вода, тя ми каза да си налея сама, но да стискам чашата с всички сили, за да не я изпусна. Всичките ми сили се оказаха достатъчни, за да направят чашата на парчета в ръцете ми. А по някакъв странен начин парчетата стъкло не ме порязаха. Тогава за първи път се усъмних дали мога да разчитам на думите на възрастните – или “всички сили” не означаваше наистина всички сили, или мама не ми знаеше силите. Но за да не се порязвам, трябваше аз сама да си ги знам!
За първи път изпитах тревога, когато веднъж подслушах разговор между мама и татко. Още не знаех какво е подслушване, защото те често си говореха пред мен, без да ми обръщат внимание. Но сега бяха затворили вратата. Татко беше казал нещо, на което мама рече:
- "Или или" ще ни раздели. Ние не водим война, а ултиматуми се дават само по време на военни действия. Проблемите се обсъждат.
После си говориха още неща, които не разбрах, но се разтревожих. Тръгнах си чак когато чух звук от целувка. Дотогава не знаех, че мама и татко можели да се разделят. Как така? Те бяха за мен едно цяло, мамататко, аз бях и на двамата и не можех да се разделя, в това вече бях уверена. Освен сложен, този свят явно и никак не беше сигурен.

Тръгнах с радост на училище, защото да си ученик – това беше първото стъпало към поумняването и порастването. И тук вече започнаха най-сериозните ми и неспирни и до днес недоумения от този свят.
Още в първите учебни дни учителката, която не беше госпожа като сега, а ни беше другарка, донесе една картина. На нея двама дядовци по нощници се мъчеха да удържат разгънат един афиш, който упорито се опитваше да се навие обратно и отдолу, и отгоре, а на него бяха написани първите букви от азбуката, която аз отдавна вече знаех. Каза ни, че тези дядовци са я измислили преди много време (после научих, че било преди около 11 века, но тогава още не знаех какво е това век) и трябва да сме им много благодарни. Най-послушно побързах да изпитам благодарност и не попитах не са ли имали пижами, та по цял ден са си ходили по нощници, но си го помислих. На мен мама не ми даваше и да закусвам по нощница. За първи път се замислих дали животът някога не е бил много по-хубав, отколкото сега, а аз да съм се родила прекалено късно.
А след една две години ни заведоха на археологически музей, за да ни покажат богатствата на българските земи. И там – какво да видя? Едни големи каменни плочи, изписани с нашите букви, ама бяха много объркани и нищо не им се разбираше. Другарката каза, че плочите били гръцки, отпреди повече от 20 века. Вече знаех какво е век, обаче се обърках. 20 века беше повече от 11 века, а тия гърци още тогава писали с нашите букви! Попитах я, а тя каза троснато, че това не били нашите български букви, а били гръцки. Е как да не са нашите, то се виждаше, че са си нашите! Почаках малко да й мине и после попитах защо гръцките плочи да са богатство на нашите български земи. Щом са гръцки, значи са гръцко богатство. Тя се направи, че не ме е чула. Вкъщи мама и татко пък се спогледаха и ми казаха да не разсъждавам много много!
Светът на възрастните все повече ме озадачаваше. Вероятно тайната на порастването се състоеше в това да се отричат някои очевидни неща. Но трябваше да се научи кои точно да се отричат, защото очевидността на други пък се признаваше.

Пак някъде в първите класове учителката ни домъкна в класната стая два големи портрета и каза, че това били Ботев и Левски. Трябвало много да ги почитаме и обичаме, защото били загинали геройски, за да живеем ние. Така те били изпълнили патриотичния си дълг, какъвто има всеки от нас. Напънах се да ги обичам и почитам с всички сили, но все пак внимателно, защото помнех случая с чашата. Портретът на Левски не ми направи кой знае какво впечатление, обаче Ботев ме поизплаши с дългата си буйна брада, не бях виждала такава. Предизвикателният му поглед беше насочен встрани и нагоре, където било светлото бъдеще на свободна България, както ни обясни другарката. Помислих си, че ако Ботев дойде в това светло бъдеще, което вече беше настъпило, първото нещо, което ще му се случи, ще е да го закарат в милицията и да му обръснат брадата като на нашия съсед чичо Митко, който години наред след това казваше, че не може да преглътне това насилие над личността му и за отмъщение псуваше властта на поразия, ама тайно. Бяха ми забранили да казвам на когото и да е, че чичо Митко псува властта на поразия. И да не разправям никъде какво си говорим вкъщи. Това явно също беше част от порастването – да говориш само вкъщи това, което мислиш. А казвам, че биха обръснали Ботев насила, защото бях абсолютно сигурна, че той не би се съгласил доброволно и дори може би щеше да е готов пак да загине, но не и да си даде брадата. В погледа му се четеше, че няма да позволи на никой да го командва. После се отплеснах да си мисля дали загиването заради една брада би било геройско или не. Не можах да си отговоря и оставих отговора на този въпрос за по-нататък, като порасна и поумнея. Вече не смеех да питам големите за всичко, което ми минаваше през ума. Бях научила, че ужасно се дразнят – може би защото и те не знаят много неща. Или, ако ги знаеха, не искаха да ми ги кажат. Ама тогава аз как да поумнея?

Обаче съзнанието за неизпълнения ми дълг направо ме терзаеше. Използвам думата терзая сега, тогава още не я знаех. Само си мислех какъв героизъм би бил подходящ за моята възраст, защото непрекъснато съзнавах, че съм прекалено малка и за нищо не ставам. Някъде ми се мержелееше мисълта, че големите хора си имат гаджета и ако си намеря гадже, току виж съм пораснала малко и животът ще ми се поизясни.

Скоро след това се появи първият ми кандидат – един Христо от трети А. Казвам кандидат, защото той направо ми предложи да се оженим. Каза, че след това щял с честен труд да си изкарва хляба. Веднага изпитах съмнение, но този път не го изказах на глас – съвсем като голяма. Иначе, от една страна се надявах името му да ми помогне да го възлюбя по-лесно, но пък от друга се опасявах да не би почитта ми към оня Христо да не се пренесе върху тоя. Но предимството му беше, че още нямаше брада, щото ако трябваше да се целуваме, нямаше да има какво да ме гъделичка. Замислях се и дали няма да е изпълнение на поне малка частица от патриотичния ми дълг, ако следващото ми гадже се казва Васил.

Но общо взето бях вече наясно, че всички смятат за много престижно да загинеш на връх Вола или някъде другаде веднъж завинаги и за вовеки веков амин, и това ме притесняваше. Мама и татко със сигурност бяха патриоти, но ако им хрумнеше да загинат, макар и геройски, не можех да си представя как бихме живели ние със сестра ми. Може да са смятали за не по-малко престижно и патриотично да работят, за да можем ние да ядем три пъти на ден и да ходим на училище и без амин. Бяха ми обяснили обаче, че в замяна на това ние сме длъжни да си учим уроците и да четем странична литература - и аз най-послушно поглъщах книга след книга.
Спомням си също как мама ми вареше за закуска препечена юфка. Харесваше ми, слагаше й сирене, захар и я заливаше с препържено масло. И нали по онова време се бях захласнала по героите Левски и Ботев, я попитах дали и те са обичали препечена юфка. Мама не ми отговори и само ме погледна укорително – както винаги, когато не можеше да ми отговори. По-късно разбрах, че и историята мълчи по този въпрос и мама нямаше как да знае. Но й е било трудно да признае пред детето си, че не знае нещо, защото ще й падне авторитетът. Не че тогава знаех какво е това авторитет, но го усещах. То беше нещо като задължение на мама и тате да знаят всичко, което аз не знам. Иначе заприличваха на малки деца като мен, а това определено беше нещо ужасно.

Няколко години по-късно татко ни купи една книга с главоблъсканици, за да сме поумнеели. Отначало се учудих, че блъскането на главата водело до поумняване, но после разбрах, че да си блъскаш главата над нещо означавало да разсъждаваш над него. Точно за мен работа! Та авторът на тази книга, някакъв американец, беше написал, че много негови читатели му изпращали писма с молба да им каже решенията на главоблъсканиците, защото били така обсебени от тях, че си загубвали съня, затова в това издание беше дал и решенията, та хората да не си губят съня. Голяма част от задачите бяха за смятане, но не като онези за басейните и влаковете, а при съвсем други обстоятелства. Не можах да реша нито една, но ги четях усърдно, защото бяха интересни. В една от главоблъсканиците например начална точка на действието беше денят, в който Пет О Конър построил кочината под прозореца на гостната. Макар и градско дете, много добре знаех, че прасето е животно, което, когато е живо, квичи, грухти и мирише лошо. Иначе беше вкусно. Веднага направих логичния извод, че този Пет О Конър явно не е обичал гости и очаквах с интерес действието да се развие в тази посока, но останах разочарована. По-нататък нямаше нито дума по въпроса. Започнах да си блъскам главата защо Пет О Конър е построил кочината точно под прозореца на гостната и какво би станало, ако я беше построил под прозореца на спалнята например. Тогава вече със сигурност щеше да настане световно безсъние. Попитах мама и татко, но и те не можаха да решат главоблъсканицата и изглежда затова ми се скараха. И до ден днешен този въпрос си остана неразрешен.
И друг път ми се караха, тогава бяхме на гробищата. Учудих се на висок глас защо умрелите са толкова малко. Всички се обърнаха и ме погледнаха, някои даже се разсмяха, но аз бях абсолютно сигурна, че много повече хора са живели и умрели преди нас, отколкото бяха гробовете там. Всъщност, и сега като се замисля, ако гробовете на всички умрели се пазеха, на земята нямаше да има място за живите, всичко щеше да е само едни гробища и вместо да ходим на работа, трябваше да ходим да ги поддържаме, щото нали е срамно да не поддържаш гробовете на близките си? А пък Господ е казал, че ни е направил от кал и като умрем, отново трябва да станем на кал. Пак нещо сме объркали и се безпокоя защо никой не мисли по този въпрос. Абе ние направо си ходим из гробища, ама нещо се правим на три и половина. Да не би това да означава да си възрастен – да не си задаваш въпроси и да не разсъждаваш, защото не е особено приятно да намериш отговорите?

А аз никога не пораснах дотолкова, че да не си задавам въпроси или да приемам отговори, дадени ми наготово, без да разсъждавам.
Ето ти и последният случай – главоблъсканица, за която в онази книга са дадени два отговора:

“Един банкер в малко провинциално градче се разхождал по улицата, когато видял на тротоара пет доларова банкнота. Вдигнал я, без да иска запомнил номера й (бил лесно запомнящ се) и се прибрал вкъщи да обядва. Месарят тъкмо бил дошъл и му платили с тази банкнота. После месарят платил с нея на селянин, когато купувал теле, селянинът – на търговец, търговецът – на перачка, а тя отишла в банката и си платила с нея някакъв заем. Банкерът я познал по номера, но при по-внимателно разглеждане установил, че е фалшива.
До този момент с тази банкнота са били изплатени дългове на обща стойност 25 долара. Какво е било загубено при цялата операция и от кого?”

Отговорът, даден от автора, е:
“След като фалшивата банкнота е участвала във всички операции, те са недействителни. Всеки се намира в същото положение спрямо своя длъжник, както преди банкерът да намери банкнотата – с изключение на месаря, който дължи допълнителни 5 долара за полученото теле.”
Има обаче забележка на българския редактор на книгата (1981 г.), която гласи:
“Това решение може би съответства на американските закони, но логически не е задоволително. Всъщност всеки е дължал 5 долара и е трябвало да получи 5 долара. След като банкнотата е обиколила всички, всички сметки са уравнени. Остава банкерът да я унищожи.”

- Ееехехе! - възкликва детето в мен... глупости на търкалета, защо в този свят за говедата трябва да се правят изключения? И щом никой не губел нищо, какво му е лошото тогава да фалшифицираш пари??

Детето в мен поздравява детето в теб през 2012 г., приятелю!