автор: blagova

Честно казано, Салвадор Дали не е сред моите художници – фаворити. Неговият сюрреализъм винаги ми е идвал в повече. Няма я хармонията на ренесансовите и бароковите живописци, внушаваща душевен мир и красота. Няма го релаксиращото въздействие на природата от платната на руските класици.
Ексцентричен до маниакалност. Прекалено екстравагантен и нереален. Стряскащ с чудатостите на своя свят. Нехаещ за твоето мнение и не държащ да бъде разбран. Повежда те в своя творчески свят по неведоми за разума пътеки и те предизвиква да размишляваш и да подлагаш на съмнение личните си възприятия и въображение. Безспорно талантлив, виртуозен във всеки детайл, гениален в хрумванията – той, все пак, „не е лъжица за всяка уста”.
Съдбата, довела ме в Испания по съвършено друг повод, неочаквано ме преведе през места, свързани с живота на испанския гений, пазещи не само материалните спомени за него, но и усещането за присъствие на духа му. Стъпиш ли веднъж в живописните каталонски градчета Фигерас, Кадакес, Порт Лигат и Замъкът Пубол в североизточната част на Испания - оттук нататък не можеш да бъдеш безразличен към Дали.
Странно, без дори да съм имала някаква предварителна информация за тях. Без дори да съм си го мечтала и пожелавала. Каприз на съдбата или поредното и предизвикателство да вникна в нещо, което не съм познавала достатъчно, за да имам правото на оценка или на отрицание. За което съм и дълбоко признателна!
Това са места, в които чужденец трудно би попаднал случайно. Поради отдалечеността им едно от друго. Поради огромната посещаемост на туристи от цял свят. Дори да си осигуриш билет за вход е проблем, тъй като групите не бива да бъдат по-големи от 10 души на час.
Това са места запомнящи се. Магнетично красиви и романтични. Много интимни и лични, тъй като присъстват в почти всяко платно на художника. Акумулиращи особено вдъхновение. Места, в които осезаемо витае духът на Дали и които те правят дълбоко съпричастен и духовно приближен...
Колата ни пълзи по тесен планински път. Изкачваме се нависоко. После се спускаме и криволичим край терасовидни маслинови горички. Скалисто и някак скучно еднообразно. Нищо не предвещава близостта на красивия морски залив, вдаден в брега и защитен отстрани от подали се, като перка на акула, скали. По-скоро заливче, облизващо със запенен език тясната пясъчна ивица на крайбрежната уличка.
КАДАКЕС. Къщите са накацали, като ято чайки върху хълмистия бряг. Бели къщи със сини врати и прозорци, пъстри цветя по прозорците и тесни калдаръмени улички. Бяло и синьо – това са цветовете на градчето през деня. Когато слънцето залязва над планинския хребет градчето заблестява в седефени оттенъци, а морето става наситено тюркоазено, като в картичка на фотограф-виртуоз.
Задухва вятър, от който можеш да се спасиш в някое от многобройните крайбрежни ресторантчета, закрити със специални прозрачни тенти. „Трамунтана”- вятър с поетично име и особен характер, идващ от Пиринеите. През зимата той заледява Кадакес и животът тук почти спира. През лятото избистря небето до лазурно - синьо, а въздухът става планинско- чист. Върху стената на една от старите къщи е врязана гранитна плоча. В чест на ... трамунтана. Има ли друго място в света с паметник на подобна въздушна сила?!
От върха на хълма, от достолепната църква се разнася камбанен звън на всеки кръгъл час. Оставяме колата на паркинга, недалеко от нея. Спускаме се по уличка с живописно нареден калдаръм и малки странични дворчета-лабиринти. Цялата крайбрежна улица е осеяна с табели, които показват мястото или пейзажа, претворени в картините на испанския чудак. Дори имаш усещането, че си персонаж в картината му „Port Alguel”. Градчето е спокойно и почти безлюдно. Следобедна испанска сиеста. В ресторантчетата чужди туристи опитват морски специалитети,испанска паеля и чаша каталонско вино-елексир.
Тук ,в лятната къща на семейството, Дали прекарва детството си. Тук е и първото му студио, построено от неговите родители. Освен в платното “Port Alguel”, познавачът на Дали ще открие, че градчето присъства, като детайл в много от картините му. Като амулет,без който магията не сработва. А може би,именно то е онова коренче, което дава живот на внушението за дълбокия им смисъл.
Тук той за първи път среща „жената на живота си ” - Елена Дяконова, с псевдоним ГАЛА. По това време тя е съпруга на френския поет Пол Елюар и има всичко, за което като бедна руска дворянка е мечтала: бляскав аристократичен живот, любим и обожаващ я съпруг, дъщеричка Сесил. До 1929 година.Когато заедно с още 2 семейства се отправят на гости на Салвадор Дали.
Ексцентричният домакин ги посрещнал облечен в разкъсана кърваво-червена риза. Лицето му – омазано с кози фекалии. Едното му око – гримирано в черно. Последен щрих на картината - изсъхнала роза,забучена зад ухото му. По това време на мода е Фройд и... да си малко луд е модерно.Свикналите на всякакви гледки гости – сюрреалисти били втрещени. Не и Гала. Той ту държал ръката и, ту изувал обувките и целувал петите и,ту избухвал в истеричен смях. „Мое малко дете! Ние никога повече няма да се разделим с теб!” – бил отговорът на Гала.
Разделя ги смъртта след ... 53 години съвместен живот.
„Аз я обичам повече от баща си и майка си,повече от Пикасо. И даже повече от парите” –написал той на приятеля си – поет Ф.Г.Лорка. Нейният образ е обезсмъртен в гениалните му картини и статии за нея. Дори в подписа си добавя нейното име - „Гала Салвадор Дали”. Мистичен, легендарен и съдбовен е съюзът между двамата.
„Гала стана солта на моя живот, циментът на моята личност, моят фар, моят двойник, моят аз.” - признава в автобиографията си Дали.
Тя се превръща за него в любима, майка, мениджър и сметачна машина, рекламен агент и всичко за което се сетите. Тя му внушава увереността : „ Сюрреализъм – това съм аз” , възхищавайки се от всичко, което той прави. Пълно потвърждение на думите на Наполеон, че „зад всеки велик мъж стои една силна жена.”
Вече като възрастен, заедно с жена си Гала си построяват къща в близкото до Кадакес заливче Порт Лигат. По това време Кадакес е малко рибарско селище, където обичали да отсядат френските и испанските сюрреалисти, повечето от които гости на Салвадор Дали. Днес малкото градче има самочувствието на средиземноморски курорт и привлича многоезични тълпи курортисти и туристи.
На десетина минути път с кола по каменистия хълм е усамотеният ПОРТ ЛИГАТ.
Първо Дали купува една рибарска хижа, после с Гала още две и така от три рибарски жилища правят уникална къща. Това е тяхното гнездо за цели 42 години. На самия бряг,вградена в скалата. Имаш чувството,сякаш скалата е издялана в къща.На три нива, терасовидно оформена, тя е почти без преградни стени между отделните помещения.
Отвън е ослепително-бяла с правилни кубични форми. На покрива се виждат цилиндрич ни кули, върху които е кацнало по едно гигантско яйце. Нищо друго не подсказва,че това е домът на автора на платното „Слон с крака на комар”.
На малкото площадче пред къщата многолетен кипарис е впил корени в дъното на стара прогнила лодка. Лодката и хрумването този път са на Гала. Площадчето е на самия бряг, почти до паркираните върху пясъка синьо-бели лодки, които уникално допълват пейзажа.
Това,което спира дъха ти е ... заливчето. Сякаш природата го е сътворила точно и само за Дали. По-скоро,точно този залив е впечатлил и закотвил гения. Тогава, когато те с Гала вече били завоювали Америка /след 8 години живот там/ , вратите на светското общество били широко отворени за тях по целия свят, били толкова богати, че можели да задоволяват и най- шантавите си желания - построяват своя дом точно тук, далече от шума и суетата на големите градове. Това заливче е уникално - магнетично и толкова интимно. Вдадено в сушата,то е обградено от малки островчета – зелени морени, защитаващи го от опустошителната сила на прибоите. Не случайно прозорците на всички помещения в къщата са обърнати към него. То е нейният жив декор.
Групата от 10 души посетители очаква екскурзоводката – млада чернокоса испанка. Нетърпеливи и надъхани от външната атмосфера, затаили дъх, влизаме в първото помещение. Малко антре - чакалня за посетителите на Дали. Насреща – изправена в цял ръст препарирана бяла мечка, подарък от холандски приятел. Гардеробче с висящи снопове сухи полски цветя – любимият на Гала бял равнец. Малко канапе с крака –мечешки лапи. На пода – разпъната тигрова кожа, а на стената - сова. Има ли скрит смисъл в цялата тази подредба или си е само едно случайно хрумване. Няма време за мислене. Групата вече се изкачва по тесните стълби, застлани с червена плюшена пътека.
Ателието на Дали е неголямо, скромно и почти аскетично . Четки, бои, палитра и грамофон. Триножник с опряна на него картина, изобразяваща Дали, рисуващ върху стъпалата на Гала. Гола скулптура на мъж със защитна маска и рапира на фехтовчик. Интересно е съоръжението, което позволява на голямото платно да се спусне надолу, за по-удобно рисуване. Огромни прозорци без пердета към залива и малкото площадче.
Завиваме наляво и се озоваваме в библиотеката. Над шкафовете и лавиците с книги картината за Кадакес /която вече споменах/ и отстрани два препарирани лебеда.
Няколко стъпала нагоре и сме във всекидневната. Прозорец към залива. Над него по корниза сноповете сухи цветя на Гала. Кокетно-златисти ъглови диванчета, специално изработени в Америка. Над тях до прозореца изпъкнало огледало, в което сутрин се оглеждат първите слънчеви лъчи, като в същия миг се насочват към горното ниво на стаята право в леглото на спящия сюрреалист. Геният буквално е бил първият испанец, погален от лъчите му, тъй като Порт Лигат е най-източната част на кралството. Боже мой, какво себевеличие – да си първият огрян от слънцето!
Още 3 стъпала нагоре и си в спалнята на Гала и Дали. Плюшен балдахин в червено и синьо над две легла едно до друго. Скрин в бяло с парфюмите на Гала. На пода подредени два чифта сабо с различен размер. На стената - голям кафез за канарчета и миниатюрна клетка за щурчета, които художникът обожавал да слуша. Отново огромен прозорец към залива.
Завой надясно и си в миниатюрно коридорче-кухня с малки шкафчета. Явно готвенето не е стихията на Гала. Встрани вход към банята. Голяма порцеланова вана с позлатени кранове. Висят два бели халата,сякаш притежателите им са все още някъде тук.
Лабиринтът и екскурзоводката ни отвеждат в друго помещение с формата на балон.Испанката се затруднява да намери точната английска дума,означаваща морската риба,която при опасност се надува и придобива сферична форма, която Дали използвал като модел за своята гостна. От двете страни по стените - овални златисти диванчета,а в средата – продълговата стъклена масичка. Мека светлина и отблясъци на разноцветни стъклени камъчета, насипани в прозрачна фруктиера . Тук художникът е пиел любимото си кампари с Гала и приятели.
Неусетно се озоваваме на терасата, на която е най-горното ниво на къщата и по-нататък преминава в скала, в която всъщност е вградена. Маслинови дръвчета, посадени в саксии-огромни бели чаши за чай. По купола и встрани гигантски бели яйца, които вероятно символизират началото на живота. Столетни растения на Алое Вера. Гъсти цветни лехи с ириси.
Терасата – вътрешен двор също е своеобразен лабиринт. Белотата те удря в очите. Бели алпинеуми. Бяла каменна пътека,която те води към басейн,оформен в извивки на плуваща риба. В дъното нещо като султантска шатра – кът за отмора през лятото. Дълга маса, покрита с бял атлазен плат. Зад нея два огромни бели стола с високи облегалки.
Златовезани табуретки и преплетени плюшени анаконди. Зад единия стол – препариран лъв. Патици и лебеди от порцелан декорират басейна отстрани. Назад - прословутото диванче-устни с висящи автомобилни гуми и шадраванче с миниатюрни тореадори. В дъното – барбекюто за гости.
Изненадва ни водопадче,извиращо от скалата,гарнирано с римски статуи. И тук внезапно тишината е нарушена от висок мъжки смях . Цялата група спонтанно се насочва към кръгъл бял павилион,който преди малко сме подминали без внимание. Боже мой! Пред нас на голям видео- екран е живият Салвадор Дали. Вече възрастен, но облечен в ярки и екстравагантни дрехи, с навирените мустачки и опулени очи. Показва фокуси, обяснява нещо на испански, след което преминава на английски с твърд акцент. Прави маймунджулуци в неговия си стил. Като омагьосани сме. Не можем да се откъснем. Какъв велик манипулатор - дори и след смъртта си посреща и забавлява гостите . Чувстваме се привилегировани и специални. Този чудак вече ни е спечелил изцяло. Събудил е любопитството и жаждата за откривателство. Провокирал ни е ни е да мислим, да чувстваме, да откриваме смисъла на нещата около нас.”Не всичко е това,което ти изглежда на пръв поглед”- беше казал някой.
След запознанството ни с личното и интимно пространство сме готови и за среща със зашеметяващия със странностите си творчески гений. В театъра-музей във ФИГЕРАС – родното място на художника.
ФИГЕРАС е селскостопанско градче, намиращо се в подножието на Пиринеите, на 16 мили от френската граница. Детството си Дали прекарва във Фигерас ,а летата в Кадакес.
Първоначалното си образование получава в Общинското художествено училище. Първата си публична изява прави в общинския театър в града. Учи в Академията по изящни изкуства в Мадрид. Увлича се по кубизма и дадаизма, които се отразяват на цялото му по-късно творчество. Става близък приятел с Фредерико Гарсия Лорка и Луис Бунюел. През 1925 год. прави първата си самостоятелна изложба в Барселона с противоречиви обществени отзиви. На следващата година е изключен от Академията, за изявлението, че никой от факултета не е компетентен да го изпитва. Заминава за Париж и се запознава с кумира си Пикасо и с много други творци, от които се влияе. Въпреки, че участва в международни изложби и печели известност, все още е в търсене на своя собствен стил. 1929 е много важна година в живота на Дали. Среща Гала и се отприщва плодовитата му творческа кариера:над 1500 картини,графики,литографии,скулптури,театрални и филмови декори,илюстрации на книги и т.н.
Салвадор Дали сам проектира и финансира музея във Фигерас /1960-1974/. Огромно било желанието му да превърне полуразрушения общински театър в паметно място. „Първо –защото аз съм наистина театрален художник.Второ – защото театърът е точно срещу църквата, в която съм бил кръстен. И трето, защото именно в този театър беше първата ми публична изложба. Нарича го театър-музей : „Това ще бъде истински театрален музей и идващите тук ще си отиват стреснати, сякаш събудени от театрален сън...”
Сградата е лесно откриваема. Тесните фигераски улички сами те водят към него . Множество магазинчета за картини-репродукции на художника и всякакви други сувенири - реликви, които само тук можеш да придобиеш. Неусетно се озоваваш на малко площадче пред ексцентрична червена сграда с малки хлебчета по фасадата. По покрива огромни жълти яйца /както над дома му в Порт Лигат/, редуващи се със стилизирани голи женски фигури. Първо си изумен от странния паметник , въздигнат на пиедистал от автомобилни гуми по средата на площадчето „Гала – Дали”. Той е на художника Жан Мейсоние, на когото Дали се е възхищавал. Отдясно срещу сградата е странната скулптура на Нютон, сякаш разчленяваща се на части. Скулптура на водолаз на стената вляво от входа – символ или намек за дълбината,в която ще се потопиш влизайки по-навътре. Срещу входа те посреща огромната картина „Душата на човека”.
Вътрешността е приказен футуристичен декор. Кръгъл двор ,в чийто център,точно над криптата,където е погребан художникът, е любимият му Кадилак. Редуват се все по-странни и все по-невероятни елементи: голи тела, животински скелети, екзотична растителност, модернистични фенери и умивалници. А над всичко това кристалната топка - покрив,виждаща се и отвън и покриваща всичко това. Картините са като в триизмерно кино, с оптически измами. Октопод, в който е вплетен портрета на Бетовен. Лебеди,които в огледалния образ на езерото изобразяват слонове с протегнати хоботи. Портрет на Гала в гръб, в който съзираш лика на Линкълн. Ексцентризъм,който те стряска отвсякъде.
Въртиш се в кръг. Слизаш надолу,качваш се нагоре. Сякаш геният те управлява от небитието, обърква посоките ти, за да му се отдадеш изцяло, за да те вплете в паяжината на своя странен, приказно-налудничав свят. И навсякъде е Гала: Гала в гръб, Стъпалото на Гала, Гала и Дали,Гала и сфери...
Съвършено различна е атмосферата в другата част на музея, където са изложени бижутата. 37 златни бижута със скъпоценни камъни, изработени за дук де Вердура по проект на художника, както и скиците за тях. Съчетание от екстравагантно и неземно красиво, носещо някакъв символ: „Окото на времето”- с часовниче вместо зеница. Красиви пеперуди, трепкащи с крилца. Усмивката на Мей Уест от рубини и перли. ”Черешката на тортата” в колекцията е сърцето, изработено от диаманти и рубини и пулсиращо като истинско от 1957 година насам.
Казват, че любовта на Дали и Гала била велика.
В своята автобиография той пише, че още в детството си е знаел, че любимата му жена ще се казва Елена и ще има плоско, момчешко тяло. Сам разказва за страховете и чувството си за вина, внушени от бащата още в ранно детство, което е и причина за неговата асексуалност. Девствен е до 25 годишна възраст, когато среща любовта на живота си – 35 годишната Гала. И на сребърната сватба...почти само с платоническа любов.
Мистичен, легендарен и съдбовен съюз.Кое точно е истина и кое точно – мит? Отдавна вече и двамата са в небитието, за да ни го потвърдят. Безсмъртни са единствено фактите, които испанците пазят като свещена реликва, за да ги споделят с целия свят, дошъл им на крака по тези места.
Такъв факт на любовта им е ЗАМЪКЪТ ПУБОЛ.В началото на тяхната връзка, когато само си мечтаели, Салвадор обещал на Гала замък. Връщайки се от Америка вече богати, той и го подарил. Нещо повече, обещал, че няма да престъпи прага му без да поиска писмено разрешение от нея. Никога не го направил... от гордост. Стъпил в замъка едва след смъртта на любимата си.
Това е изцяло и само нейна територия, нейното „любовно гнездо”. Публична тайна е страстта на Гала към млади мъже, което Дали приемал с мълчание и разбиране. Така, както и Гала, вероятно, е приемала неговите ексцентрични забави с моделите му.
Интериорът на замъка е изцяло по идея на Гала.Прекрасната градина с езерце и барелефи на любимия им композитор Вагнер, „Слонът с крака на комар” в ролята на фонтан, параклисът на входа, каменните пейки и любимите на Дали кипариси. От верандата се открива гледка към безкрайно поле. Обзавеждането е просто и елегантно, както и в къщата в Порт Лигат. Синята стая, личният кът на Гала, кухнята, стаята за гости и банята с прекрасни мозайки по стената. Огромна снимка на Гала на една от стените на замъка. Ателие за Салвадор. Всичко е така, както го е оставила Гала. Красиво, но някак тъжно и самотно. Няма я онази атмосфера на артистичност и свобода на духа , както е в къщата при заливчето.
Навсякъде – два стола с високи облегалки, облечени в бяло, на които никога не седнали двамата заедно. Художникът стъпил в замъка едва след смъртта на любимата си на 10.06.1982 год., тайно превозвайки трупа,за да изпълни желанието и да бъде погребана там. Дори поръчал в криптата на замъка два саркофага с отвори отстрани, за да могат и в смъртта да се държат двамата с Гала за ръце... Наредил да я балсамират и облекат в любимата и червена рокля на Диор. Самият той не отишъл на погребението.
След това се пренася в замъка, за да е по-близо до Гала. Загубва желанието за живот и изпада в дълбока депресия. Целенасочено обезводнява организма си, за да изпадне в летаргия, като някои животни през зимата. Не нарисувал нито една нова картина и не сътворил нито едно шантаво дело.
При неизяснени обстоятелства две години по-късно в спалнята му в замъка Пубол избухва пожар, но е спасен, макар и с тежки изгаряния. Завръща се във Фигерас, където на 23.01.1989 год. умира от сърдечна недостатъчност и е погребан в криптата в центъра на своя театър-музей.
Така завършва приказката за любовта на Дали и Гала. Ексцентрична и сюрреалистична като самите личности. Без Салвадор Дали светът би ли познавал бедната руска дворянка? Без подкрепата и възхищението на Гала талантът му би ли се развил до висотата на гениалността, от която се възхищава целият свят? Безспорен тандем на два силни духа, срещнали се на планетата Земя, за да се слеят и сътворят нещо смайващо и непреходно.
„Целият свят ми е роб. Винаги идва един момент в живота на хората,когато разбират,че ме обожават.” Какво самочувствие,граничещо с мания за величие!!! И какъв огромен талант да превърнеш параноичното, нереалното,абсурдното - в изкуство. Да отвориш невидимите ниши на въображението дори и у непосветените, за да ги вплетеш в мрежите на своя сюрреализъм и ги направиш свои почитатели. По целия свят. Дори и мен.