автор: osi4kata

Някак бързо пораснахме, моя обич единствена..
Като ореха в двора на баба.
Много сенчест и волно разлистен.
Нощем гола Луна в него пада.
Много бързо пораснахме. Моя обич единствена.
И сега неусетно стареем.
Някак тихичко любим и прегръщаме истини,
за които преди не милеехме.
Но пък помниш ли... Помниш ли Върховете на Кулите,
съблазнително впити в небето?
Ние тръгнахме двамата с тебе от Нулата...
само с порив и страст във сърцето..
Безразсъдно и младо летяхме по стълбите..
Как със мъдрост ще хукнеш нагоре?
По високото, слабост и страх не покълват...
Небесата - за дързост са само отворени.
И засяхме Небето. Всяко семенце - обич,
всяко зрънце – желание сляпо...
И напролет небето се ширна, наболо...
И жътварски запяхме в горещото лято.
Някак бързо пораснахме, моя обич единствена..
Днес децата летят над трасето...
За да сеят и жънат.. ., а стигнат ли простата истина -
да си спомнят за нас. И небето.