автор: dred

- Е, полковник, какво ще кажете?
Гласът на професор Ченко отекна в голямата зала и накара Данко да откъсне очи от огромната златиста сфера, която висеше на около метър над пода, създавайки натрапчивата илюзия, че е по-лека от въздуха.
- Не е зле-каза той докато ледените тръпки се плъзгаха по потния му гръб.
Въпреки тежката бронежилетка, която носеше полковник Данил Данко имаше чувството, че студ пронизва костите му. Пръстите му стискаха здраво ръкохват-ката на висящата на гърдите му автомат готови да натиснат спусъка и при най-лекия намек за опасност. Такава обаче нямаше, защото всичко беше мъртво... всъщност бе мъртво от векове.
- Не е зле ли???
Гласът на професор Ченко отекна в залата като камбанен звън и Данко с мъка се сдържа да не му извика да не говори толкова високо. Създателите на това нещо можеха и да са мъртви, но не и онова, което бяха създали. То бе по-живо повече от всякога и бродеше из колосалния комплекс. Данко бе виждал труповете на изследователите- разкъсани, окървавени и обезобразени. Един бог знаеше колко от онези неща се криеха от векове в очакване на две самотни жертви като тях самите.
- Това е един от най-изумителните архитектурни образци на Дуемър, които съм виждал през целия си живот! Съоръжението е... то е... то е...-задъха се слабия очилат мъж бялата униформа на член на Изследователския отдел на корпорация Сигма-... ИЗУМИТЕЛНО!!!
Данко мълчаливо благодари, че стои с гръб към професорът, защото Ченко щеше да види изражението на лицето му и да разбере, че полковникът с мъка се сдържаше да не го халоса с приклада на автомата си. Последното, от което имаше нужда е да превръща в свой враг самия ръководител на Изследователския отдел на Сигма. Вече бе вбесил достатъчно директор Бъркоф, което бе и причината да бъде изпратен с екипа си да охранява някакви си идиотски археологически разкопки на планета, за чието съществуване не бе и подозирал до преди три месеца.. Не вярваше да има още по-гадно място от тази древна дупка изкопана в сърцевината на една от многото планински вериги, но с човек като Ченко не искаше да рискува. Ученият можеше и да е малко смахнат, но имаше ум в главата си. А това беше лоша комбинация.
Данко залепи на лицето си онова хладно изражение, с което членовете на военния персонал гледаха цивилните учени и се обърна. Ченко обаче дори не гледаше към него. Сините му очи бяха впити в огромната златиста сфера в средата на залата. Все пак колкото и да не му се искаше Данко не може да отрече, че съоръжението е наистина впечатляващо. Сферата бе с диаметър около десет метра, съставена от няколко части, които сякаш гигант бе сглобил. Над нея се издигаха две арки от сивкав метал, които се пресичаха под прав ъгъла точно над полюса ѝ оформяйки кръгла площадка. Бяха така изработени, че предназначението им да служат като обикновени стълби да не личи. Арките създаваха натрапчивото впечатление, че само тя е причината сферата да не излети нагоре като огромен метален балон. Съоръжението можеше и да е красива гледка, но истината бе че никой не знаеше какво е предназначението му.
- Искаш ли да се качим горе?-предложи професорът и още преди Данко да е отговорил закрачи към близката арка.
Полковникът поклати глава и го последва с въздишка. Беше тук от достатъчно дълго, за да свикне с поведението на учените. Държаха се като деца в магазин пълен с безплатни бонбони -искаха да опитат от всичко и то веднага само, че не знаеха от къде да започнат. А понякога това ставаше опасно. Данко бе виждал труповете.
Ботушите на Ченко затракаха по стълбите нагоре към площадката над сферата. Данко го последва, плъзгайки поглед наоколо без да сваля ръце от автомата си. Залата изглеждаше пуста и изоставена.
Мъртва също като онези, която я бяха построили.
Данко отново усети ледените тръпки по гърба си. Беше тук повече от месец, но още не можеше да свикне с това прокълнато място. Нервите му бяха опънати до скъсване и вече броеше дните до идването на следващата военна част, която щеше да ги смени. До тогава обаче оставаха 23 дни, които му се струваха като 23 години. През своите 49 години, 30 от които прекарани на активна военна служба Данил бе участвал в десетки конфликти на светове, чийто имена дори не можеше да произнесе. Никога обаче не се бе чувствал толкова уплашен. Дори онази кошмарна седмица, която бе прекарал в окопите на Глерондан- 4, докато снарядите на Глеронданския бунтовнически корпус се сипеха над него, избивайки другарите му с хиляди не се бе чувствал така. Не можеше да каже каква е причината, нещо в самото място, което...
-Не е ли красиво?
Гласът на Ченко го изтръгна от мислите му. Двамата стояха на кръглата площадка на повече от десет метра над земята. Под тях се виждаше златистата сфера, която все така висеше във въздуха без да докосва нито арките нито пода. Единствения знак, че съоръжението е нещо повече от паметник бе простия пулт, съставен от пет цилиндъра. Двата от дясно и двата от ляво притискаха средния, който бе по-голям и за разлика от останалите не завършваше със бутон от синкав кристал, а с полусфера изработена от материал, който приличаше на стъкло.
-Забележително, нали?-обади се възхитено Ченко, но Данко не го слушаше.
Погледът на полковникът се рееше из пустата зала. Голото помещение до сега му бе изглеждало недокоснато от времето, но от тук виждаше, че това е една илюзия. Тук-там се виждаха буци мазилка паднал от сферичния таван, който пък бе покрит с петна зеленикава плесен. Част от колоната, която поддържаше единствения вход към залата се бе отчупила. По пода пълзяха почти невидими пукнатини оставени от земетресенията, които бяха люлели цялото съоръжение векове наред. Няколко каменни плочи, с които бе застлан пода бяха натрошени на парчета, а друг- се издуваха под натиска на земната твърд под тях. Металът от който бе направена цялата конструкцията- някога искрящо-златист, сега бе мътен. Пултът бе покрит с прах, а тук там се виждаха бучки мазилка паднали от тавана.
Времето не беше пощадило дори скрития дълбоко под земята комплекс.
- Знаете ли за какво служи?-попита Данко, гледайки прашната полусфера.
- Още не сме стигнали до тук. Ако изследванията продължат по график ще стигнем до тук след около два месеца. До тогава трябва да сме проучили горните две нива...-професорът се усмихна, показвайки два редна ситни бели зъби-... но честно казано нямам търпение. Така че едва тогава ще мога да ви кажа за какво служи това нещо-той посегна към стъклената полусфера, но замръзна, когато стоманените пръсти на Данко се сключиха около тънката му китка.
- Помните ли какво говорихме за това, професоре?
Ченко дръпна ръка и Данко го пусна.
- Гледаме, но не пипаме-измърмори ученият нацупен като малко дете.
- Именно. Ще пипате колкото си искате когато целия ви екип дойде тук, охра-ната обезопаси мястото и стане ясно, че това чудо не е някакво оръжие или нещо подобно.
- Не ми прилича на оръжия.
- Повярвайте ми, професоре, през живота си съм виждал много оръжия, които не приличат на такива. Обикновено те се оказват и най-смъртоносните.
Ченко се усмихна с тънките си устни.
- Какво има полковник? Да не би да се страхувате?
- Страх ме е от неща, които познавам, професоре. Такива, които не знам дори за какво служат ме ужасяват. За това и-той кимна към пулта-не ги пипам.
- Не ми приличате на такъв човек, полковник.
- На какъв?
- На човек, който се страхува.
Данко се усмихна.
- През годините служба съм виждал много хора, които не знаеха какво е страх. Знаете ли какво е общото между всички тях?
- Не.
- Всички са мъртви.
Ченко впери в него широко отворените си очи.
- Страхът е онова, което ни пази живи, професоре-продължи Данко невъзмути-мо.-Той кара децата да не се качват в кола с непознати, да се оглеждаме когато пресичаме улицата, да не излизаме навън по тъмно... Мога да ви уверя, че именно страхът, а не смелостта е причина войниците като мен да оцеляват в сраженията. Той е и причината да не искам да пипам нищо в това прокълнато място. За това на ваше място бих започнал да се страхувам и то бързо. Тогава може би ще доживеете деня, в който да напуснете тази планета. Няколко ваши сътрудника няма да имат тази възможност. И те като вас обичаха да пипат разни неща без да знаят за какво служат, нали професоре?
Ченко кимна вперил поглед в пулта. Сините кристални копчета на четирите цилиндрични пулта излъчваха меко синкаво сияние, което подканваше да положиш ръка върху тях. Асистентът му Антон Витман- момче на 24 години, което се бе включило в експедицията само, за да напишеше докторантурата си, бе натиснал един подобен бутон преди около две седмици. Намериха парчета от тялото му разпилени из цялото помещение. До тогава Ченко не бе виждал толкова много кръв.
Въодушевлението от разходката из мъртвия комплекс се стопи. По гърба на професор Ченко се плъзнаха ледени тръпки.
-Мислите ли, че това съоръжение има нещо общо с изчезването на Дуемър, полковник?
Данко сви рамене.
- Не съм учен и нямам представа дали точно ТОВА има нещо общо, но от онова, което съм видял до сега знам със сигурност, че цяла раса не изчезва просто ей така. Ако трябва да съм искрен се надявам никога да не разбера какво може да причини нещо такова.
- Все пак не ви ли е любопитно поне малко? Цяла раса, няколко милиарда живи същества просто се стопяват в нищото в един и същ момент на цялата планета. Просто така-Ченко щракна с пръст и звукът отекна като плесница в пустата зала.-Няма трупове, няма следи от военен конфликт или масово измиране, нищо, което да обясни изчезването им и вие не искате да разберете защо?
Данко бе придружавал изследователските екипи в поне дузина обекта на територията на цялата планета. Навсякъде виждаше едно и също нещо- неоправени легла, маси със сложени съдове, разтворени книги, недопити чаши и недоядена храна... и пустота. Всички представители на расата, която учените бяха нарекли Дуемър бяха водели съвсем обикновен живот- бяха се хранели, спели и работели, докато в един момент всички не бяха зарязали това, което са вършели до момента и просто изчезнали. Нямаше трупове, нямаше опустошения, говорещи са война или болест, абсолютно нищо- само празни градове, с празни домове, с празни стаи.
- Въобще не държа да науча, професоре. Предпочитам да съм в пълно неведе-ние за онова, което може да заличи цяла раса така сякаш никога не е съще-ствувала.
По тънките устни на професора пробяга лека усмивка.
- Напомняте ми на доктор Мецкер.
- Кой?
- Виктор Мецкер, пълния мъж с очилата, който ръководи разкопките на обект 8. Мисля, че сте го виждали.
В ума на Данко изплува едно пълно, винаги зачервено лице, от което неизменно се лееше пот. Беше го виждал няколко пъти докато организираше охраната на обект 8, който се намираше на около петстотин километра от тук.
- И какво за него?
- Той има интересна теория за Дуемър.
- Една от многото.
- Имайки предвид колко малко знаем за тази раса теориите са единственото, което можем да градим, полковник. Та доктор Мецкер твърдеше, че всичко това е постановка.
- Постановка?
- Да, един вид театър. Нещо като огромен музей с восъчни фигури. Той смята, че друга раса е създала всичко това-той махна с ръка обхващайки пустата зала-и Дуемър просто не са съществували.
- Значи според него всички тези градове и съоръжение по цялата планета са нещо, което трябва да нас заблуди нас или въобще всеки, който открие тази планета, че Дуемър са съществували.
- Доктор Мецкер е уверен в това.
- И с каква цел?
Ченко сви рамене.
- По този въпрос и Виктор не е съвсем наясно.
- Значи някаква раса, която не познаваме и с очевидно твърде много свободно време хвърля вероятно векове труд и колосално количество ресурси, за да изгра-ди един декор с планетарен мащаб. И всичко това, за да ни накара да повярваме в съществуването на друга раса. Не съм учен, но дори на мен ми звучи малко налудничаво.
- Не го споменавайте пред Мецкер. Той много държи на теорията си. Според него това обяснява защо няма нито един труп или дори скелет на мъртъв дуемър на цялата планета, както и факта, че не сме открили дори едно тяхно изображение било то на картина, в книга или на снимка.
Данко помълча няколко секунди вперил замислен поглед в прашната полусфера.
- През 34-та бяха разпределен на една планета, която се казваше Алдуин.
- В сектор Норд ли? Мисля, че съм я чувал. Това какво общо…
- Та там се сблъскахме с местното туземно население. Бяха доста примитивни, не познаваха земеделието и се изхранваха само с лов. Веднъж един от хората ми, който щеше да се прибира у дома реши да направи снимка на един туземец за спомен. Знаете ли какво се случи след като местния видя фотографията?-Ченко поклати глава и Данко продължи:-извади каменен нож... от онези, които използваха да дерат убитата плячка... и го заби в гърлото си. Преряза го от ухо до ухо с едно движение просто ей така. По-късно разбрах, че племето вярва, че изображенията пленяват душите на онова, което изобразяват. Онзи нещастник просто не е искал да живее без душата си. От тогава знам, че всяка култура има своите вярвания, които може и да изглеждат странни от наша гледна точка. Ако приемем, че тези дуемъри са вярвали в същото не е кой знае чудно, че не са изобразявали себе си. Колкото до липсата на тела- мога да ви изброя поне десет планети, на които изгарят мъртъвците си.
Ченко се усмихна.
- Сбъркали сте професията си, полковник. Трябвало е да изберете малко по-научно поприще.
Данко сви рамене.
- Това поприще си ми харесва-той плъзна поглед из пустата зала.-Ще правим ли още нещо тук?
- Не.
- Тогава ще е по-добре да се връщаме при другите преди да са изпратили екип да ни търси. Знаете правилата, нали?
- Вървя отзад, гледам във всички посоки и ако видя нещо да мърда- викам.
Данко кимна и тръгна надолу по стълбите. Ботушите му затракаха по потъм-нелия от вековете метал. Професор Ченко хвърли един последен поглед изпълнен с копнеж към пулта, който само чакаше да бъде докоснат. Пред очите му отново изплува ужасяващата гледка на окървавените късове плът- единстве-ното останало от младия му асистент. По гърба му полазиха ледени тръпки. Често го виждаше в кошмарите си. Ченко обърна гръб на пулта и закрачи надолу по стъпалата след полковника.
Каквито и тайни да криеха Дуемър те нямаше да бъдат разкрити днес.