автор: severianin

По крива диря ли поех в началото,
посоките ли сбърках като млад,
та виждам
сякаш в криво огледало
край себе си един объркан свят?

Сред странни измерения живея,
/а мога ли да кажа, че съм жив?/
Кого да питам?
Изумен, немее
светът край мене, чужд и уродлив.

Сред палещ студ и вледеняващ огън
през времето се влача уморен
и в кривите огледала не мога
да видя истинския път пред мен.

Стозвучна тишина пищи в ушите,
до болка безтегловността тежи,
лъжливи истини обричат дните ми
да са поле за истински лъжи.

Отдавна песента ми е безгласна,
а крясъкът за помощ – мълчалив;
взривяван от живот,
не ми е ясно
дали наистина съм още жив.

Стоманената мекога на мрака
край мен вериги гъвкави кове –
не зная кратка вечност ли ме чака,
или е миг,
обхванал векове.

Видях дребнава и позорна слава,
и щедра алчност,
и достоен грях;
падение, което възвисява,
и сладка жлъч,
и парещ лед видях.

Най-честните лъжи видях по пътя си,
и слънчев скреж,
и злобна доброта;
реки от пясъчна вода размътени;
на нежните усмивки яростта...

Към кривите огледала в закана
поех с юмруци в съдния си ден.
Но днес стоя с окървавени длани
пред своя стъклен образ натрошен.

И тъмна светлина струи над мене,
действителен мираж е този свят,
а аз вървя –
застинало движение,
летящ покой,
трошица необят...