автор: malka_bira

На една зелена поляна сме. Аз, тя и той. Ще разговаряме, ще пеем, ще свирим, ще рисуваме, ще пишем. На кой каквото му идва. Донесли сме неща за хапване, станали още по-вкусни заради изкачването, свежия въздух и преживяването.
Хапваме и си говорим за разни неща. Най-хубавото е, че не мисля за секса като за нещо срамно, забранено, ограничено, тайно. Нито пък тя. А той – може би да. Когато се нахранваме, ч питам дали може да се погушкаме и да я почукам. Но тъй като тя не харесва тази дума, използвам „да бъдем едно”. И аз не харесвам тази дума. И всъщност целият излет е това – да бъде едно – аз, тя и той. Всичките ни занимания са насочени към това. И всъщност то си е съвсем така!
Тя се съгласява и аз й заголвам гърдите. Те излизат навън, леко настръхнали, леко увиснали, несъвършени, перфектни, достъпни, мургави като цялата й кожа. Полапвам едната, лекичко я засмъквам, толкова е хубаво, че дори не мисля дали ни е хубаво. Прегръщам я малко под кръста и си заравям тялото в нейного. Усещам неговия поглед, без да го виждам, той ни гледа така, както се гледа природата или хубава картина, без желание, без притеснение, без отвращение. Целуваме се няколко пъти. Тя диша леко учестено и по-дълбоко, и на нея й харесва толкова, колкото и на мен, ами да, нали сме едно.
Събличам й панталонките и обувките, тя ми помага да си сваля тениската и моите неща, накрая си събува прашките. Разтварям я леко и усещам топлината покрай пръстите си, във въздуха. Вселената е спряла на забавен кадър. Тя ме вижда и разбира колко свят е за мен този момент, всеки път, когато го правя, въпреки че в началото беше с толкова срам.
Изпитвам някакво спокойствие, възбудата е по-слаба и удоволствието излиза на преден план. Нищо друго не съществува, прегръщам й топлото, уютно, здраво и гостоприемно тяло и бавно влизам в нея, наблюдавайки променящото се изражение на лицето й. Всеки път е като първи път. Няма време, има само движението на тялото ми, усещанията на кожата ми, миризмата, шумът на дишането ни и от време на време някой стон, тишината на гората, влажните бавни целувки и светият дявол (тявол), който се мъчи заедно с мен да усети единството на тя и той, на тяло и дух, на щастието и удоволствието. Няма време, няма и бързане. Всичко започва и свършва тогава, когато трябва. Няма правила. Няма и мисли, когато стигаме до очаквания, и все пак изненадващо приятен, край.
Гушкам я. Ох, колко е хубаво – казвам. Да – съгласява се тя, все още задъхана и не съвсем на себе си. Оставам още малко в нея, побутвам леко, колкото да си припомня, че не е било само сън или мечта, а и за да оставя още от подаръка си в нейното хранилище за чудеса.
Ставам. Яде ми се още. Той я пита дали може и той, тя му позволява, но с презерватив. Мисля си за банята, която ще си вземем след малко в хижата, преди да излезем отново. Гледам ги и не чувствам нито ревност, нито ново желание. Хубаво е, че сме заедно...
Усещам, че започвам да се привързвам. Че съм доволен, че тя е по-близка с мен, отколкото с него, че се гордея с това и го гледам с известна снизходителност, че тревожно следя за сигнали, които да потвърдят моята убеденост или да оправдаят страховете ми, че не е само и вечно моя. Тя усеща какво става, усеща промяната в мен. Както той е в нея и са заедно, ме поглежда с разбиране, но и със съжаление и тъга, че вълшебството е отминало така неусетно, както е дошло. И той се усеща и се сепва. Усещам, че съм развалил всичко, не се ядосвам или пък сърдя на себе си, но въздъхвам наум.
Само ако можеше това вълшебство да е вечно! Без да се връщаме към отделеността! О, колко хубав би бил светът! Той и сега е хубав, но отделеността, егоистичните желания и страхове рушат това, което съществува, за да бъде щастие. Къде е началото, къде е краят на тази грешка?