автор: boliarkabg

Тая сутрин слънцето още на изгрев се отказа от борбата с облаците. Остави ги на воля да се стелят, да се къдрят, да се спускат ниско почернили от закани. После пък да се издигат нагоре и да посивяват до бяло с още по-страшни закани за градушка. С една дума дъждовен ден.
Дори в дъждовни дни се налага човек да излиза навън по работа. Грабнах чадъра и смело излязох. Имах работа къде ли не. В ателиета, магазини,че и на банкомат! То когато времето е мокро нали знаете: прочиства въздуха от прах и миризми, но пък усилва миризмите на мокрите дрехи. Вървя си аз, а носът ми вече долавя така характерната и позната ни от последните години миризма на обработвани „европейски” дрехи. Не я понасям заради унижението,че се усеща и от някои мои дрешки макар и не толкова много на брой. Вървейки волю-неволю след миризмата настигам една много възрастна жена. Върви внимателно, подпира се на тънко бастунче. Стара е, не е възрастна констатирам задминавайки я. Въздишам: ех, поне е облечена прилично въпреки миризмата. Сигурно пенсийката едва й стига за ядене,камо ли за дрехи. Вървя към едната си цел и тъкмо да забравя миризмата на Европа, тя отново се сейва край мене. Този път я носи жена на средна възраст. Изключително стилно облечена, тон в тон, с красива прическа, с елегантни обувки. Е, викам си, нищо, как иначе да си позволи маркови дрехи. Това също ще отмине, ще започнат жените ни да си позволяват и със заплатите маркови дрехи, не само от Дрипшоповете. Мисля си ги аз тези неща и си влизам, и излизам от съответните места на моите задачи. Избивам си ги една по една и настроението ми въпреки дъжда се повдига с една степен. Поглеждам оределите си стотинки, но надеждата,че банкомата ще пусне нещо решавам да вляза в изпречилия се пред очите ми магазин. Домашни потреби. Отдавна съм си харесала две весело цветни закачалци в тон с кухнята ми. Ще си ги взема ей така, за разкош. Приближавам,свивам си чадърчето и пристъпям като млада булка вътре. Оглеждам се, няма купувачи, но няма и продавачи. Стреснато понечвам да изляза и я забелязвам. Продавачката. Тъкмо гаси отегчено цигарата си под шапрончето на съседния магазин. Отправя въздишка и многозначителен поглед към пушещия й колега от друг магазин и с провлачена стъпка влиза при мене. Мънкам някакво извинение, а тя в пълно мълчание ми хвърля на витринката двете незначителни пластмасови боклучета, прибира жалките ми стотинки и излиза преди мене. „На бодлива крава Бог рога не дава - мисля си аз - затова и не съм собственик на магазин. Такава работничка не бих търпяла и секунда”. Излизам и малкото слънчице на настроението ми отново се е скрило зад тъмните облаци до голямото слънце на небето. Добре поне,че банкомата този път зажужава приятно, брои. Значи банката ми е благоволила най-после да зареди на банкомата отдавна приведените по сметката ми пари. Тъкмо да ги прибера щастлива и - о, Боже, отново оная миризма на Европа зад гърба ми. Казвам си,че това вече е параноя, зле ми действа тая сутрин дъждовното време. Но не! Обръщам се и зад мене се усмихва съвсем младо момиче с карта в ръка. Чака за банкомата, дрешките му са секси и спортни, весели, отиват му. Е,казвам си, младо е още, заплатата му е малка, откъде да си купи дрехи, естествено,че от Европата.
Пресичам паркинга към къщи и си мисля: „Я се стегни, я се усмихни, не заприличвай на вечно мрънкаща лелка. Какво ти е на живота. Магазини бол, купи си и глезотийки, банкомата ти „пусна”, наоколо добре облечен свят. Какво ти пука от кой магазин са им дрехите на жените. Нали са облечени. Я да са дрипави и боси по-добре ли ще е?” На тоя въпрос си отговарям с усмивки, въздишки и надежди.
Та такива разходки си направих тая сутрин в приятно ръмящия пролетен дъждец. Не,че времето е лошо, само дъждовна пролет е . Хайде, че стана обяд.

Милка Маркова