Телефонът …
Познат мъжки глас пита:
-Можеш ли да прескочиш до тук?
Опитах се да увъртам, но…:
-Ела! Чакат те!
И тръгнах…
И пристигнах!
Стара, прелестна къща от онова време. Двор, дървета, трева, масичка и столчета. И на тях двама- жена към седемдесетте и моят познат.
Посрещна ме, представи ни един на друг и до масата сме трима. На масата са четирима- три чашки и бутилка. С водка! Разменихме стандартни любезности, отпихме и…
И замълчахме.
За какво да говоря? Не знам ни коя е, ни каква е, ни от къде е, ни защо съм и…
Той наля! Чукнахме се, отпихме, позамълчахме и жената проговори…
Дошла от някъде си…
Дошла да се видим, да поговорим…
Дошла от оня край на света. Оттатък океана…!
Говореше езика ни и запитах от къде го знае.
-Българка съм. От тук съм. Като завърших гимназията заминах за Германия. Там завърших архитектура. Беше през трийсете години. Останах там и се захванах с научна работа. Влечеше ме историята на изкуствата. Баща ми беше заможен човек. Дни преди девети, усетил че ще стават лоши неща и отвел цяло-то семейство. Всички! Спирали тук, спирали там и накрая чак отвъд океана…
Аз тръгнах след тях!
Събрахме се!
Продължих работата си. След време станах професор! Преподавам теория и история на изкуствата.Отпихме и тя продължи:
-Още от младини се захванах с една тема и тя запълни живота ми. Ровех, търсех, изследвах и колкото по вече потъвах в това, толкова повече неизвестни неща откривах…
-Някога, в края да двайсете и началото на трийсете, в оная, великата страна, някакви хора започнали да правят някакво странно, ново изкуство. Искали да правят и те революция, но в изкуството. Попаднах първо на поетите, след това и на други, и накрая открих и изкуство на архитекти от онова време. Не беше много, но фрапираше. Не много ясно, не много из-чистено, но оригинално!
И потънах в търсене. Цял живот…
И открих!
Какво ли може да е открила? И аз съм чул за тия екземпляри и съм видял техни творения, но само няколко. А тя!
-И открих сто петдесет и два проекта!
-И къде това чудо? Къде са ги правили?
Жената замълча, отпи и изрече:
-В Сибир!
И аз отпих!
И без да искам запитах:
-И всичките са били…?
-Да! Осъдени и заточени. И никой не останал жив!
Изтръпнах! Та нали и другите, дето не са били в Сибир и поетите, и художниците и те…всичките са се самоубили...
Настръхвам!
Защо ли ми разказва това? Защо ли е дошла? Как са я пуснали? Вярно, че се усеща някакво размразяване, шушука се за някакви промени но…
-Дойдох, да се срещнем. Преди време, в едно специализирано английско издание, видях едни проекти. Изненадаха ме! Разглеждах ги и имах странното усещане, че имат нещо от онова, правено от ония в Сибир. Сходно мислене, близки образи. Необичайно и оригинално! Заинтересувах се от автора на тия проекти, и дойдох да го видя и да поговорим…
Припалвам!
Защо ли ми разправя тия неща? А тя:
-Проектите са от тук!
И уж всичко знам в бранша и всички познавам!
Ама че изненада!
-Проектите били твои…
-Не може да бъде! Невъзможно! Със сигурност знам, че след девети, нито един наш проект не е публикуван в западни издания. Те не ни зачитаха, от тук беше невъзможно да се изпрати материал. Има някаква грешка.
Жената се приведе, взе някаква папка от стола до нея и извади едно списание. Отвори го и го обърна към мен.
Мои работи! Как е станало това? Не съм изпращал материали. От къде са ги взели? От къде? И още не-що! Тук са публикувани оригиналните ми проекти, а не построеното….
И налях втора чаша!
Припалих и притворих очи…
Тя говори, аз потънах и плувам в някаква тъмна мръсна вода, в някаква тиня…
…предстоеше честване. Сто години от една война. Обявиха се поредица от конкурси, за най различни сгради и паметници, на едно място, в един град…
И всичките бяха спечелени от един човек…
Тогава се зарадвах! Не знаех, че по голямо наказание няма. Такова нещо не се прощава! Няма по силна отрова от завистта!
Дни и нощи,месеци непрекъснат труд! Довършвах проектите…
И тогава дойдоха…
И описаха, и опаковаха и изнесоха проектите ми…
И ме изведоха, и прибраха на съхранение…
Проектите ми, опакованите, раздали на онези, дето не се класираха…
Да се подпишат под тях,… че те са ги правили.
И сградите израстнаха- попроменени, поизменени, поизкривени…като мен.
И с тях се подвизаваха…и се окичиха с ордени.
И мен ме наградиха!
И съдиха, и осъдиха…
Без въпроси, без обяснения, без …
Смачкаха ме!
Жената продължава…разказва, съпоставя…
Дали не е права? Дали наистина не съм, като онези от Сибир? И те всичките, съдени, несъдени, заточени, разстреляни…самоубити.
Без вина виновни! Не приличали на другите…
А тук?
Колко ли бяхме, дето не приличахме на другите?
Колко ли бяхме осъдени?
Нима Сибир е толкова голям?
Чак до тук!
Нима и аз, и ония като мен, проектирахме и строихме из „мъртвите сибирски полета”.
Дали затова, не рядко ми идеше да се самоубия…?
Дошла и да ме види и да ме покани.
Там, от института, отвъд океана, дето преподава, ме канят да отида и да заема нейното място….Да разказвам на младите какво е това нещо, изкуството…
Не ме пуснаха.
На врата ми висеше наградата!
Бях никой!
Човек без граждански права…!
Тя си замина.
Останах тук!
Останах със съмнението-що съм, какво съм, аз ли съм, като някой ли съм…
Останах да проектирам и да градя- из „мъртвите сибирски полета”…
И с правото да избирам!
Да ме гръмнат или да се гръмна!
Като онези от края на двайсете…
Ония, виновните, че не приличат на другите…