автор: apostolicia

Мъжът, който свиреше на саксофон, й действаше някак възбуждащо. Впрочем повечето мъже, свирещи на саксофон, й действаха възбуждащо, но в този имаше нещо повече – не само саксофона, не само разкъсващата сърцето мелодия – не, у него имаше нещо повече.
Обърна се да го огледа отново. Да! Нещото, което я караше да идва често в това непретенциозно заведение с тесни като коридори залички, свързани с арковидни преходи, с опушени тавани, с миниатюрна естрада и оркестър, който охотно отстъпваше инструментите си на всеки музикант, изявил желание да покаже какво може. Нещото, което я караше да се връща непрекъснато тук на високите неудобни столчета пред изтърканите барове и лошия бърбън в очакване той да се напие достатъчно, за да засвири...
Откри това заведение съвсем случайно. Имаше някаква работа в близката сграда, но не можа да намери място за паркиране и спря през няколко пресечки. Времето беше слънчево и горещо, макар да беше късен следобед, и тя се потеше в изискания тъмносив делови костюм. И през ум не й мина, че може да завали, но заваля. Проливно. Толкова проливно, че дори и не помисли да си съсипва скъпия костюм и обувките на Вютон и потърси място да се подслони. Работният ден за нея далеч не беше приключил, но можеше да си позволи да изостави бизнеса за малко, докато премине дъжда. Огледа се за някакво заведение и без много колебание се шмугна в тясното коридорче, което му служеше за вход. На джаз-клуба – или каквото там беше – заведението. Поръча си бърбън чак след като установи, че това наистина е джаз-клуб и тук наиситна се свири жив джаз, не е само въпрос на табелка. Обожаваше тази музика. Потъна в нея, та чак се отплесна. Всичко беше толкова хубаво, че не вярваше нито на очите, нито на ушите си. До мига, в който той се появи – беше пиян и му личеше, по гърба й премина неприятен спазъм – ето сега всичко ще се развали! Докато саксофонът не се озова в ръцете му, които изтръгнаха от металната тръба невероятни звуци. Непоносима болка, ридание на вдовица, свита тайно в някой ъгъл, вой на самотна вълчица, звън на пробита камбана... Не беше чувала такова нещо преди. Не ударжа на изкушението да се запознае с невероятния музикант, почерпи го, после го заведе в хотел и дори си повярва, че може да завърти някакъв роман с него. Секунда преди да заспи безпаметно, пияният трубадур се вгледа някъде зад очите й и каза: Мислиш, че можеш да имаш всеки, нали? Единственото, което каза за цялата вечер.Това й го бяха казвали и други хора и по други поводи, но на нея въобще не й пукаше. Начинът, по който този мъж й го каза – очите му, гласът му, усмивката му – не, не беше като че ли някой я удари през лицето. По-лошо беше. Плати му сметката и го остави да се наспи.
От този ден идваше толкова често, колкото й позволяваше натоварената програма. Сядаше така, че да не се набива на очи, но да може да вижда естрадата все пак и чакаше. Чакаше той да се появи, а после и да се напие и да засвири... Тъга! Както и да звучеше саксофонът, всичко беше белязано от една нечовешка мъка, колкото и страст, копнеж или нежност да имаше в мелодията, всичко беше подчинено на една голяма печал. Тя не знаеше какво се беше случило с него, за да звучи така, нито защо му беше нужно да се напие безпаметно, за да свири. Не поиска да знае кой е той, как се казва, какъв е, къде живее. Можеше разбира се да го направи. Каквото и да разправяше той, тя можеше да намери начин да го купи. Но някак не си го представяше закарфичен в колекцията си – все мъже, готови да изпълнят всяко едно нейно желание. Богати и не чак толкова, умни и не чак толкова, красиви и не чак толкова, талантливи и не чак толкова, но всичките до един чаровни и разчитащи на това. Можеше да избира от пребогата палитра стремящи се към нея и към това, което символизираше тя мъже. Не, не искаше да си го представя така. И точно заради това избягваше контакти с него. Освен разбира се вечерите, когато той беше пиян. И свиреше. А тя пиеше бърбън в евтиния бар с невероятната атмосфера... А след това го завличаше в близкия хотел и го оставяше да се наспи. Боеше се от деня, в който той все пак ще поиска да разбере кой плаща сметката, страхуваше се, че любопитството му ще надделее даже над алкохолизма и някой ден той ще я изчака - лустросан, трезвен и отблъскващ, за да потърси отговори на въпроси, които тя не беше в състояние дори да си зададе сама.
От страх, че може да намери отговора. От страх, че този отговор може да се окаже прекалено лесен. Всяка вечер една дама в марков костюм, струващ половината бар, сядаше в дъното, в най-тъмния ъгъл на високото столче пред чаша бърбън, хвърляше бегъл поглед в помътнялото огледало отсреща: Добър вечер, самота! И чакаше един мъж да се напие достатъчно, за да засвири на най-скритите струни в душата й...