автор: secret_rose

Майка.
Самчик, 2006



Жената която ни посрещна се оказа първата съпруга на човека, взел Бериван за кума. По стар обичай новата булка трябва да бъде поискана от първата жена на мъжа и съответно – одобрена от нея, в противен случай сватбата може да не се състои. Кадрие ханъм не бе харесала Бериван от пръв поглед, но невъзможността и да ражда момчета я бе принудила да се съгласи на този брак, както и на предишния – с момиче, което се бе оказало бездетно. Самата тя имаше четири дъщери отдавна на възраст за женене според кюрдските традиции, но не харесала нито един жених и всички бяха останали в къщи. За по-малко от три години Бериван бе родила три момчета, но вместо да се издигне до положение на любима съпруга и с това да улесни живота си, тя бе станала робиня на Кадрие ханъм и не можеше да се грижи за възпитанието дори на собствените си синове, най-малкият от които бе само на няколко месеца. Момченцата бягаха от нея като от чумава, хвърляха се в прегръдките на Кадрие, която наричаха мама и не зачитаха никой друг от семейството. Съпругът бил кротък човек, работлив, но мечтата му да има наследник била по-силна от възможния домашен мир и всичко, което припечелвал със скотовъдство събирал за откупване на нова жена. Когато бащата на Бериван предложил изгодна сделка за дъщеря си той веднага се съгласил, платил за нея няколко глави добитък, незначителна сума турски лири и няколко ирански риала, които кътал за черни дни и набързо създал синове. Останал доволен и предоволен, оставил домашните дела на първата си съпруга като най-можеща и тръгнал да обикаля пасищата и пазарите. За всяко момче Бериван бе получила по жълтица и правото да се храни на една софра с всички. Докато разказваше, Кадрие непрекъснато щипеше Бериван по ръцете, побутваше я и дърпаше а тя се свиваше и опъваше ръкавите на дрехата си надолу. По пръстите и още личаха татуировките на цветя, които бе направила за годежа със Семи, а на лицето се виждаха нови – знак, сочещ, че жената е омъжена. Задушавах се. На два пъти излизах да дишам въздух навън а Ирис ме гледаше строго с поглед, който красноречиво ми забраняваше да се намесвам. Не зная защо дълги години бях мислила за кюрдите като за хора, обичащи простотата, чийто живот се свежда до две неща – много работа и религия. В това село нямаше дори джамия.
- Защо нямате джамия? Имате ли имам?
- Не. Не сме мюсюлмани.
- А какви сте??
- Ти гладна ли си?
Съзрях възможност да остана насаме с Бериван и казах на Кадрие да ми направи херле аси. Поздравих се, че не бях забравила името на супата и с радост проследих жената когато излизаше а Зина скочи и я последва, многозначително поглеждайки ме, сякаш искаше да ми каже да съм бърза.
- Слушай... дошла съм да те отведа от тук. Говорила съм със свекърва ми, помниш я, тя е съгласна да поживееш у тях докато се устроиш някъде самостоятелно. Ние с мъжа ми ще ти помагаме, няма да си лишена от нищо. Ако за теб Алания е твърде далече, можеш да дойдеш в Татван, Зина ще те приюти. В базата сега е невъзможно... Но все ще излислим нещо, само не оставай тук.
- Меги, кажи ми за Семи. Добре ли е, щастлив ли е...
- Остави го Семи. Заради него си тук сега. Кажи, ще дойдеш ли с нас. Мисли.
Тя ме погледна тъжно и се разплака. Прегърнах я. Трепереше като листо, едва дишаше, но чух твърдото и Не.
- Но защо... Тук си нещастна.
- Аз съм кума. Не съм очаквала да съм щастлива. Така е при нас, друго е.
- Кума си защото никой не те е питал! Продали са те като вещ! Това е нелепо...
- От деца се учим да бъдем куми.
- Как така??
- Всяко ново родено дете в семейството е като кума – делиш с него обичта на майка и баща. Свикнали сме, ние сме по много.
Думите и ме сепнаха, заради правотата. Спомних си раждането на собствения ми брат и мъката, която изпитвах, когато гледах как майка ми го прегръща. Но любовта ми към него бе надделяла над ревността и бяхме израстнали като двама любящи един друг брат и сестра и така бе и до днес. Нямаше общо с идването на нова жена в семейното ложе и смятах да и го докажа. Едва видимото пламъче на съмнение, което долавях в очите и ми даваше надежда, че мога да я уговоря да тръгне с мен и да се спаси. Но този свят бе твърде различен. За тези хора думата чест бе по-силна от диханието живот, те биха понесли всичко за да останат намуслу – неопетнени, и тя стисна ръката ми, повтаряйки своето Не. Безсилието ме обхващаше като стоманена клещ и не спирах да прехвърлям възможности в ума си, думи, които да и кажа и да я накарам да тръгне и все по-ясно съзнавах, колко е невъзможно.
- Добре! Ела ми на гости поне, за няколко дни, за седмица. Може за повече.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...