автор: desert_inrose

Догдето не поискаме вода
на кръста
не сме живяли и не сме обичали.
Нищо не засъхвало по-бързо от сълза
на смъртен.
И раждаме се в кожа на момче или момиче.
Отделена капка носи паметта ли
на онзи изначален Извор...
Капките, море са в целостта си.
Да бъдат дъжд бе първият им избор.

Обичах да се взирам в капки по стъклото
несвързани, незнаещи една за друга.
Някои сливаха пътечки, други сложно
забираха съседни, да пътуват.
Някои го наричат карма. Други – съвпадение.
Самотни капчици минават. Като нас.
Част от Цяло. В друго измерение.
Само тук, сега, сами остават. Според грях.

Онзи, първородният. Преди змията.
В отделност търсим общия си път,
две реки, преплели си дъната.
Благодат е този гравитационен съд.
Животът без вода е тиха болест,
докато реките напоително текат.
Текат по гравитация. Ще тръгнат и нагоре.
Но дъната ни основите държат.
А слетите основи стават двойни.
За хубаво и лошо – земен път.
Течащите води са водопойни.
С обем и сила. Да текат...

Да текат, догдето стигнат коритата,
понесли наноси, оставили живота.
Веднъж да се затвори кръговратът.
Адам да си закичи пак реброто.

-------
* In vino veritas, in aqua sanitas – (лат.) във винотo е истината, във водата е здравето