автор: boliarkabg

Баба ми.....лечителката. Обичах я. Беше дребничка, усмихната и блага. Не повишаваше глас, не подгъваше крак. Беше отгледала трима сина и другарувала в живота на мъж като скала.
Аз, малкото момиченце, една от нейните внучки, изпитвах радост и скрита гордост от това, че винаги у нас идваха много хора. Едни дълго си говореха с баба, други пък, влизаха едва вървейки, подкрепяни от свои близки и излизаха от къщата ни благославяйки баба. Тя ги изпращаше до портата и там отново тихичко, с усмивка ги успокояваше, и напътстваше. Слушала бях, че нейната майка е била лечителка и е "бабувала". Баба също "бабуваше", но само при животни я викаха. По моето време вече имаше модерен родилен дом и в нашето село. Отдавна децата се раждаха при акушерки и с медицинска помощ. Баба продължаваше да си гледа кърската работа, береше си билки, които тя си знае и на нея трябваха.
Оцених всичко много години след това. Бях вече голяма, омъжена, със собствено семейство, далече от милата ми баба. Духовната връзка помежду ни си оставаше все така силна. Прозрях какво е давала на хората, когато остаря много. Тогава през зимните месеци, в къщата й накрая на селото почти не оставаше ден, в който да не дойдеха гости. Жени, семейства, които "се наканили ей тъй, да дойдем да те видим, како Нейке, как си, що си?". Селото ни е голямо, тогава падаха дебели снегове и не се стигаше лесно до нейната къща. Тя ги посрещаше и изпращаше все така тиха и благо усмихната. Не бяха забравили хората добрините, които е сторила за тях, идваха да й засвидетелстват почитта си.
Няколко месеца преди Господ да си я прибере, в края на лятото отидох да я видя. Седяхме с нея на пейката пред къщата и си говорехме. Тя беше възрастна и физическите й сили я бяха почти напуснали. Вече се смрачаваше. Зададе се по пътя към нас един мъж около петдесетгодишен. Подкрепяше го жена му. Бил на полето през деня, нещо си навехнал или изкълчил крака. Молеше баба да му помогне. "Ох, бааа, то хубаво, ама сили вече нямам. Какво да направим, я?" - затюхка се баба. Трябваше си здрава ръка, за да намести този силен мъжки крак. Примоли й се човекът, нямаше кого да търси за да отиде до близкия град на лекар. Притъмняваше, а него го болеше много. Потюхка се баба, помая се и донесе леген с топла водица, домашен сапун, калчища, сурово яйце, сол. Започна си нейното, което трябваше, а през това време говореше с мъжа, с жена му, за кърската работа, за живота. Изпратихме хората по живо по здраво. На другия ден рано сутринта край бабини минал човекът с навехнатия крак. Бодро крачел и весело й казал,че от болката няма и помен. Отива на работа, но й донесъл топли мекички, армаган от жена му, целунал й ръка и заминал към къра.
Тука е място да спомена, че никога баба не взе пари от хората. Когато те благодарно и смутено подаваха отделената за нея банкнота, тя поемаше ръката им с двете си ръце, свиваше парата в шепата им и лекичко я отклоняваше. Притваряше очи и се усмихваше. „Вървете, вървете, на добър час”-така ги изпращаше. Тя знаеше как си изкарват парите хората и не за парите им помагаше. Излекуваните не я забравяха. На Великден, на именния й ден, в обикновените зимни дни - винаги идваха да я видят излекуваните от нея хора. Тогава й носеха нещо сладичко, някой армаган, но изработен от тях, от техните ръце, а тя най-много се радваше,че не са я забравили.

Прибирах се към Търново и си мислех за моята баба. Дадох си ясна сметка какъв човек е тя, на каква жена съм внучка. Тогава осъзнах един голям пропуск в живота си - не научих нищо от нея. Оставих от заблуда, че това вече не е необходимо, да си отиде от тоя свят едно голямо богатство. Не оцених какво е имало в живота ми и колко лекомислено го оставих да изчезне пред очите ми. Единственото, което мога да направя е да споделя спомена за моята прекрасна баба - Лечителката, с вас,скъпи приятели.

Милка Маркова