автор: petia_bozhilova

— Какво сте ме замодерили всички в Испания с това "Вили", та "Вили"! Колко пъти да ти казвам, че за тебе съм леля Величка и толкоз!
— Каква леля си ми ти!- измърмори Дона и се отпусна на мекия диван. Усети как кожената тапицерия залепва на голите и́ рамене като загреваещ компрес, но нямаше сили да се отмести и да потърси по- хладно местенце. Само изхлузи със затворени очи леките сандали и залепи жарките ходила на голата мозайка.
— Ей сегичка пускам климатика!
Дона чу как жената остави лъскавата кука с плетивото на масичката, надигна с пъшкане тежкото си тяло от фотьойла и повлече джапанките към терасата.
— Само да затворя вратата на балкона!
Вратата, която водеше към голямата, закрита със сенник тераса, изскърца и се хлопна. Напевното чирикане на канарчетата отвън заглъхна и се смени с тихо бръмчене над главата и́. Приятен хлад близна челото и се спусна надолу по разголената шия. " Не трябва да се отпускам под климатика…" Мисълта прошумя като бриз през горещата глава и се загуби в кожената облегалка под тила. Дона въздъхна дълбоко и усети как умората се разтапя като восък и се стича надолу по вдървения и́ гръбнак. Шумовете на стаята изчезнаха. Диванът оживя и я обгърна цялата, надежден и лъскав като майчина утроба. Дона въздъхна още веднъж и заплува в него, голичка и лекичка като глухарче в бабиния двор.
— Пийни си малко.- подкани я баба и́. Да ти дойде душицата на място!
Дона повдигна с мъка клепачи. Велика беше надвесила над нея пищния си бюст, пристегнат с пъстър брилянтен пеньоар и стискаше в едрите си ръце високи стъклени чаши.
— Какво е това?
Бабиният двор го нямаше. Дона отново седеше на черния кожен диван в жилището на Аранхуес, схваната от умора и натежала от несвършващата жега.
— Айранче. Студеничко! От домашно кисело млекце. Снощи го подквасих.
— На моя рафт в хладилника има мляко
Гласът на Дона потъна в запотената чаша и тя отпи от ледената бяла течност, без да усеща вкуса и́.
— Знам, че имаш всичко.- седна срещу нея Велика и грабна куката и плетката.- Нали за това дойдохте тук, усвета далече!
Дона беззвучно се засмя. Миналият месец, на втория ден след пристигането и́ Боряна и Стои,дъщерята и зетят на Велика, заведоха гостенката и децата си в едно обширно Alcampo. Дни след това внучките и́ Валентина и Елена, на 16 и 10 години, разказваха как баба им се изправила сред стелажите и започнала да се върти и да пляска с ръце:"Ивъх! Тук всичко има!" После , вместо да гледа стоката, хукнала касите да брои. Три пъти ги броила и все различен брой ги изкарвала. Накрая дошли две момчета от охраната. И да видиш късмет! Едното от тях се случило българче и то земляче, от Долни Дъбник, а пък тя- от Горни! Децата се бяха прибрали от разходката разгорещени и зачервени, голямата от срам, малката- от смях. Обаче лицето на баба им Вела, както те я наричаха, греело като пълна луна, а в чантата и́ имало подарък от нашенчето в униформа.
— Свърши се и тая седмица. Заби Велика куката в дантелената плетка.- Сякаш вчера почна, а ето- вече е петък.
" Свърши се, помисли си Дона. Седем дни без Калоян. Без да го видя и без да чуя гласа му…"
Въздъхна тихичко и остави чашата на плетената покривка на масичката. Не и́ се пиеше. Не беше и гладна. Цяла седмица чувстваше устата си гумена и не усещаше вкуса на храната. " Като изключен телевизор сам. Нищо не приемам и нищо не предавам…"
— Да пуснем телевизора.- подхвърли Велика, сякаш прочела мислите и́.
Дона се облегна назад и притвори очи:
— Ако ти се гледа на теб, да го пуснем.
— А, на мене! Какво да им гледам, като не им разбирам нищо на испанците…Поне внучките да бяха тука! А то, тъкмо дойдох аз и те се пръснаха…Айде, малката добре замина с дечицата на лагер, но Валентина можеше да почака с ходенето до България! Колко и́ виках:" Изчакай две седмици, бе дете! Заедно ще си идем!" Ама тя като рече "не" та "не"! Приятелчетата си искала да види! А че аз не бях я виждала две години…
— Е, вие поне се видяхте.- измърмори Дона, без да затвори очи.- А аз преди два месеца изпратих на сина си писмена покана и пари за самолетен билет. Само, че вместо него долетя електронно писмо с обяснението, че е променил плановете с
— Значи,всичко при него е наред. Щом няма нужда от мама…
Велика въздъхна дълбоко и продължи да извива сръчно куката, забучена в плетивото.
— Гладна ли си ?- попита тя след малко.- Самира донесе пълна купа с кускус, сготвен по тяхному. Цялата кухня мирише.
— Коя е Самира?
— Мароканката, дето живееше в апартамента до нас. Не я ли знаеш?
— Не познавам тези съседи.- промърмори сънливо Дона.- Чувам вечер, че тичат деца, но…
— Ще тичат, ами! Четири парчета са там! Три нейни и едно от етърва и́. Те пак кротки, децата, ние едно време… А пък тя една усмихната, една приказлива! Като мене!
— И как си приказвате, като не знаеш и дума испански?
— Че тя да не би да знае! Дошли са май месец! Ний затуй всичко си разбираме!
Възрастната жена я стрелна с поглед над дебелите стъкла на очилата и наставнически добави:
— Вий от вашто поколение, се сте така: много езици говорите, малко разговаряте!
— От къде време?- измърмори Дона.- Работим от изгрев до залез.
— Не време, моето момиче! Мерак ви липсва на вас, мерак!
Дона се усмихна, но не отговори нищо. Нямаше желание да спори с Велика и да и́ обяснява колко е изморена. Кой щеше да я разбере? Този деветдесеткилограмов комбайн ли, който за няколко дни така ожъна и овърша цялото жилище, че и най- скритото ъгълче светна от чистота! И който за един месец изплете с неспирната си кука и закачи в хола такива пердета, че минувачите са спираха да им се любуват и звъняха на входната врата, за да питат къде са произведени!
— Допий си поне айранчето!- подкани я възрастната жена, без да вдига очи от куката.
— Не ми се пие, Вили.- въздъхна Дона.- Цялата лято съм все така! Лошо ми е на стомаха, а главата като ме свие и… Сигурно е от горещината.
Протегна изтръпналите си крака и потърси леките платнени сандали под масичката.
— И тези отекли глезени…- измърмори тя под изпитателния поглед на жената срещу нея.- Искам само да си легна.
Велика остави решително куката си и скочи на крака:
— Я почакай малко!
Едрото и́тяло се скри зад отворената врата на хола, но само след минута се появи отново. Дебелите пръсти стискаха тънка продълговата кутийка.
— Благодаря ти, но нямам нужда от термометър.- поклати глава Дона.
— Не е термометър!
Звънецът на входната врата внезапно запя като камбанка. Чу се как бравата и́ изщрака и тя се отвори със скърцане.
— Тест за бременност е!- прошепна тя.- Боби го беше купила за нея, но не и́ потрябва.
— Не мога повече!- долетя до тях викът на Боряна. -Ще си сложа край на живота!
Вратата на хола се отвори с трясък и се блъсна в стената. Дъщерята на Велика влетя в стаята с подуто от плач лице, последвана от побледнелия Стоил.Направи няколко несигурни крачки, залитна като пияна и се свлече на дивана, без дори да погледне към втрещените жени до вратата. Мъжът и́ се отпусна тежко в креслото срещу нея, бръкна с треперещи пръсти в джоба на раираната си риза и извади пакет Fortuna.
— Проклет да е часът, в който тръгнах за тази страна!- сълзи потекоха по широките бузи на младата жена и закапаха по гърдите и́.- И в който доведох тук децата си!
— Какво?...Какво е станало с дечицата?
Звуците, излезли от гърлото на Велика, наподобяваха повече грак на врана, отколкото човешки говор.
— Живи и здрави са, не бойте се!- смукна от цигарата мургавият Стоил и погледна умолително към Велика.- Ще ми дадеш ли една бира от хладилника, че изгорях!
— Аз ще донеса.
Дона влезе в малката кухня и грабна една от големите пъстри табли, изправени на шкафчето до лъснатата до блясък мивка. Какво ли се беше случило? Сълзите и смехът на импулсивната Боряна често се редуваха, еднакво бурни, но толкова разстроена никой в жилището не беше я виждал.
Отвори вратата на големия, лъхащ живителен студ хладилник и се спря нерешително. В главата и́ беше пълен хаос. И тази омайваща миризма…Какво ухаеше така екзотично?..А, да. Кускусът на Самира. " За какво дойдох в кухнята?...За бира!"
Бръкна вътре и извади голяма, стъклена кана, грижливо напълнена с айран и няколко алуминиеви кутии с Mahou и Trina Затвори хладилника, свали от украсения с дантелка рафт на витрината чаши и сламки и грабна пълния поднос. "Само да не изпусна нещо… С тези изтръпнали ръце и крака!"
Сложи таблата на масичката в салона, седна до Боряна, протегна ръка и мълчаливо избърса подутите клепачи с влажна кърпичка, така, както правеше с възрастната Мариа Долорес. Младата жена не помръдна, безчувствена за милувката. Две големи сълзи изникнаха на извитите като на кукла ресници, потекоха покрай червения подут нос и се приготвиха да паднат на мокрите гърди.
Стоил грабна каната с айрана, напълни до горе чашата пред жена си и отвори със замах кутията с бира.
— Стига си оплаквала! Няма умрял човек в къщата!
— Аз да бях умряла!- плъзнаха се две нови сълзи по треперещата брадичка.- Или да не бях се раждала! Най- добре щеше да бъде!
— Значи, пак мама е виновна.- прозвуча гласът на Велика гальовно, обратно на изречените думи.- Кажи поне за какво, че да знаем!
— За това, че е майка!- подсмръкна Боряна и избърса отеклия нос с влажната кърпичка. – Че ражда и гледа деца и не знае защо ги гледа!
— Валентина се обади днес от България.- вметна Стоил и отвори нова кутийка с Mahou. – Каза, че няма да се върне при нас в Мадрид, дори да я режем на парчета!
Велика подскочи цялата, сякаш я шибнаха през краката със стрък зелена коприва.
— Как така няма да се върне! Какво ще прави там?
— Ще учи!- изкриви устни Боряна.- Сякаш тук не ходи на училище!
— Беше подготвила една реч!- смукна от цигарата Стоил.- Половин час ни разказва как се срещнала със съучениците си от гимназията, колко напред били те по математика, а тя…Отборът на училището спечелил някаква олимпиада, три деца ще ходят на състезание някакво, в Мюнхен май беше. Учителката и́ казала, че само да поиска, ще включи и нея. Нали до миналата година беше между първите във випуска.
— Това е чудесна новина!- вметна Дона. Трябва да се радвате!
— Радвам се!- врътна глава Боряна и очите и́ отново плувнаха във влага.- Идва ми с китка де се закича и дунавското да заиграя!
— Ще измислите нещо!- извиси глас велика.- Млада си, здрава си, мъж като канара имаш до себе си! Не сте решили, не сте се върнали! В края на краищата не сте се оженили за Испания, я!
— Ами Елена?
Гласът на Стоил прозвуча така, сякаш той всеки момент щеше да заплаче
— Та тя изобщо не се сеща за Плевен.- продължи той тихо.- Така е свикнала тука! Ще речеш, че в Аранхуес се е родила и сред испанци е расла! Последният път, като говорихме с моите близки по телефона, баба и́ изплака:" Стоиле, мама, нашето Ели вече говори български като циганчетата в махалата!"
— Свикнала е- изтри Боряна очите си.- Всички вече свикнахме. Но моята душица си знае през какво е минала тук самичка първата година!...На вас по телефона казвах, че съм добре, а после…Една сутрин се събуждам, клепачите ми слепени като с лепило. Уплаших се, викам си- разболях се! …А то- сол! От сълзите, дето съм плакала цяла нощ…
— Стига вече, че пак ще залепнат!- смъмри я Стоил.- И си изпий айрана, че се стопли!
— Благодарност не съм чакала!- продължи Боряна, сякаш не беше чула. Нито пък разбиране! Най- малко съм искала това от децата си! Точно обратното: молила съм се те никога да не усетят какво е преживяла майка им! Но да ми каже собствената ми дъщеря, че се срамува от мен!
Велика зяпна насреща и́:
— Кой? Валето?..Тя ти е казала такова нещо!
— Същата!- сви вежди Стоил.- Обяснихме и́, че щом иска да решава всичко сама, трябва да може и сама да се издържа! Че ние от тук пари няма да и́ изпратим. И тя това намери да каже на майка си: " Аз слугински пари не искам!"
Боряна вдигна рязко глава и вирна войнствена брадичка към майка си:
— Ти си знаел, нали? Валентина винаги е споделяла всичко с тебе!
— Кой, аз ли!- заклати глава Велика.- Аз само ако знаех!...Пръчката щях да грабна, не да си мълча!
— Мълчала си и още как!- изтъня гласът на Боряна.- Сякаш не знам колко искаш да се върнем! Да сме всички там, до тебе! Под крилото ти!
Велика отпусна ръце и сви едрото си тяло в края на кожения диван.
— Иска ми се, чедо.- заби тя очи в пода. Защо да го крия?...Има ли майка да не го иска? Нали всяка нощ с писма и снимки си лягам! Лежа и вия като кучка в тъмното и виня Господа, че къщата ви е пуст- пустиняк, а вие на чужди порти тропате…Ама денем, като изляза на двора да помета, запявам! Пея и се моля на същия този Господ да не ме слуша какви съм Му ги приказвала нощес!...И да си ви държи там, където сте, че у нас…
Дона протегна ръце, прегърна пълните рамене и замилва оредялата, ситно фризирана косица. Усети как едрото тяло се свива в нея, а напрегнатите мускули бавно се отпускат под пръстите и́."Като на малко момиченце, преглътна тя горчилката в устата си. Падне, удари се, но като му целунеш раничката и болката му намалее. Изглежда, всички така си оставаме- малки, ранени момиченца. До най- дълбока старост."
— Ще се прибера в стаята си.- каза тя тихо.- Не трябваше да оставам сега и да ви се бъркам в разговора. Извинете ме!
Боряна я погледна и изтри лицето си с кърпичката, превърнала се на мокро топче в ръката и́.
— Ти извинявай, Доне!- подсмръкна тя жално.- Малко са ти сигурно твоите грижи, а и аз току те натоваря с нещо! …Но на кого да кажа тук, ако не си ти? На сестра си ли, или на приятелките си? Като всички са на хиляди километри!
— Утре ще пием кафе двете.- обеща и Дона и тръгна към вратата, като се мръщеше от болка на всяка крачка.
— Чакай, момиче!- настигна я гласът на Велика.- С тебе имаме да довършим нещо! Пълното тяло се надигна с пъшкане, промуши се през вратата на салона и се закова като стълб пред вратата на Дона.
— Мини първо през банята!- каза тя тихо на недоумяващата жена и кимна към джоба на памучните и́ панталонки.- Аз ще те чакам тук.
Няколко минути по- късно Дона се появи отново, като залиташе в тесния коридор и се подпираше на стената.
— Щастлива е Боряна!- изхриптяха гърдите и́.- Че може още да плаче!
— Значи, ще си имаме бебе.- каза Велика.Прозвуча естествено, като" Ще завали".
Едрата ръка стисна здраво слабия лакът, а другата отвори вратата на стаята и натисна копчето на неоновото осветление.
— Ех, деца, деца!- изохка тя, отметна тънката завивка на леглото и сложи в него безсилната да се помръдне жена.- От кога не ти е идвал мензиса?
— От четири месеца.- изтракаха зъбите на Дона.- Реших, че е започнала менопаузата…Къде ми беше умът, господи?
— При него.-помилва Велика пръснатите по възглавницата влажни кичури.- При същия този Господ, дето го питаш! Че той се тъй прави с нас, жените: като ни изпрати любов, вземе, та ни прибере акъла…Как иначе щяха да се раждат човеци на земята?
Надигна се с пъшкане и натисна решително копчето на лампата.
— Спи сега!- чу се гласът и́ в тъмното.- А пък утре ще пием кафе тричките. От
онуй, дето е без кофеин. Че ние и без него сме си луди…