автор: atiragram

Понякога ми дотяга
да си нося “достойно” кръста –
на един, на друг или на няколко -
безропотно и нежно “да служа”.

И добре е, благодаря, че небесата
не са от гранитна плоскост –
мислите си, сърцето и фунтанелата
щях по тях да размажа!

И защо все пия вода
от езеро, от което увяхвам –
там други си мият ръцете и краката!

И защо все се усмихвам,
когато до парещо кървя –
забива ли ми ближен камата!

И защо все в “нещо” се блъскам –
което ме накълцва и раздробява,
но не успява да ме “разгради” до края!

Но... стига! Изтръскам си косите,
вплитам ги на дълъг “житен клас”,
снемам си дрипите, овехтелите,

не ми е нужно “нищо” за моят час.
И усещам се свободна... и радостна –
по голи ходила и длани до един еделвайс...