автор: galiakara

И така- с бодра крачка поехме към Талия. Тя ни отвори, поздрави с `` добре дошли`` и ни покани в стаята. Едва тогава вдигна синия си поглед, взря се в госта и ни жива, ни умряла продума:
- Очень приятно! Наталия Петрова.
- Я- Николай Никандров. И мне очень приятно. Той се загледа в нея... закова погледа си. Замръзна. Но ти, ти... ти си ... - не смееше да продължи- Ти си моята Наталия... Може ли това да е вярно?! Господи, не сънувам ли?
- Да, Коля! Аз съм, мили мой...аз- твоята ``сладка балерина``, както ме наричаше тогава... помниш ли?!
Ръцете им още бяха една в друга. Никандров не смееше да мръдне, сякаш се страхуваше да не изгони магията. Леко се олюля... Талия го подкрепи, помогна му го да седне, а аз бях готов вече с чашата с вода. Дадох му и две от моите спасителни валерианчета... Той механично ги изпи и отново погледът му се впи в нея. Оглеждаше я от глава до пети отново и отново...ненаситно... невярващо... Талия придърпа един стол и седна до него. Хвана му ръцете и тихо заговори:
- Мили мой, стар приятелю, аз те имах за загинал... Господи, колко години минаха от тогава- четвърт век... Защо не ми каза къде отиваш, Николушка, за да знам къде да те търся... Нямаш представа какво преживях след твоето заминаване... Защо не ме потърси след като се върна?
Направих знак на Талия да не го затрупва с въпроси, да му даде малко време, за да се съвземе от изненадата. Тя кимна в знак на съгласие, а аз налях на всички по едно уиски. Казват, че в малки дози било полезно за сърцето. Сега е моментът да се докаже това твърдение- помислих си аз, наливайки в чашите.
- Хайде, за срещата!- отсякох високо, за да пречупя настъпилата тишина.
- За встречу!- едва промълви Николай и само за миг отклони поглед от Талия
- Натали...
- Да, милый, скажи, слушаю тебя...
- Нима всичко това се случва тук и сега? От къде се взе? Не си ли в Америка? Баща ти ми каза, че си заминала там да следваш и няма смисъл да те търся, защото си се омъжила.
Сега пък Талия за миг сякаш изстина, но успя бързо да се съвземе:
- Какво? Что за глупости ти е наговорил?! Кракът ми никога не е стъпвал там. Но ... кога си го видял? Защо аз нищо не знам?
- Попита ме защо не съм ти казал и къде съм изчезнал...Нямах право, беше секретна мисия...
- Знам, знам, Коля. Научих по-късно,че си бил ранен и си попаднал в плен. Казаха ни, че няма никаква надежда да се спасиш жив от лапите им. Баща ми получи информацията от ``надежден източник``, както той се изрази тогава.
- Да, точно така, но историята има и продължение. Лежах в някъкъв нечовешки затвор и се възстановявах много бавно. В левия ми крак имаше куршум, който така и не извадиха. Кракът ми започна да гангренясва и по чудо го спаси един затворник, местен човек, който по погрешка беше попаднал при мен. Той заръча на един свой познат да му донесат някаква билка. С нагорещен нощ отвори раната и я сипа вътре... На следваща година, през август, ме размениха с някакъв важен техен човек и така се завърнах в Родината. Веднага те потърсих. Баща ти ме прие много резервирано, почти ме изгони, като каза, че няма никакъв смисъл да се ровя в миналото и че аз съм ``мъртъв за теб``... Трудно ми беше да приема думите му, дълго страдах, но нямах и друг избор. Щом ти беше толкова далече и не можех дори да ти пиша, примирих се със съдбата. Три години лекуваха крака ми. Претърпях 2 операции, докато на третата ми сложиха пластмасова кост и слава Богу, здравето ми се позакрепи.
- Коля, а кога се ожени?
- Преди 15 години.
- Но... дъщеря ти е на 21...доколкото знам.
Талия погледна към мен с широко отворени, пълни с надежда очи... Аз стоях като вцепенен.
- Така е. Но аз не съм биологичният й баща. Той беше мой много добър приятел, който загина при автомобилна катастрофа, когато Олечка беше само на 5 годинки. С майка й се познавахме добре. Уважавахме се. Не исках детето да попада в каквато и да е среда и реших да я осиновя. Но преди това трябваше да се оженя за майката...
- А други деца? Не създадохте ли други деца?
Николай наведе глава...
- Извини ме, Коля... не исках да бъда нетактична... Прости ми...
- Нищо, мила, не се вълнувай... Просто, без да искаш засегна една стара болка... След раняването, не можех вече да имам деца. Затова приех Оля и я отгледах като своя, родна дъщеря. А и тя излезе много добро дете. И до сега никога, с нищо не ме е наранила или обидила. Знае, че е осиновена, но от първия ден, в който влезнах в дома им, започна да ме нарича `татко `. Тя имаше нужда от един любещ баща, а аз- от една любеща дъщеря...
- Коля, мили... Татко не само те е излъгал... Бог да му прости... но и е премълчал нещо много, много важно, което можеше да промени съдбите ни...
Аз изтръпнал чаках да видя как Николай ще реагира на новината, която щеше да чуе. Той вдигна очакващи очи към Талия.
- И още ли има? Казвай...
- Отпий мъничко уиски... успокой се... Добре ли си?
- Да. Толкова съм преживял, ще преживея и това, каквото и да е...
- Това е нещо хубаво, нещо толкова неочаквано хубаво, но нали знаеш... понякога и радостта боли... Николушка, няколко месеца след като ти замина, аз разбрах, че съм бременна с твоето дете, мили.
Николай я погледна, сякаш да се увери, че на него говори.
- Истина ли е това?- попита той почти уплашено. И какво стана с него? Махна ли го?
- Не, мили! Задържах го и заради това бях наказана от татко. Лиши ме от следването и ме изпрати тук, в България. Срамуваше се от мен...
- И после? Какво стана после? Роди ли се детенцето? - ръцете му се разлюляха.
- Да, родих едно здраво и красиво момченце и го нарекох Владимир.
-...Господи... нима...нима...искаш да кажеш, че Володя е мой син...Господи... какво щастие... аз имам син... Благодаря ти, моя сладка балерино! Благодаря ти, любов моя! Благословенна да си, че ме дари, макар и след толкова години, със син...Цял живот съм мечтал да имам син... имал съм го, без да знам...
- Да, Коля, твой и мой син, наша кръв.
Николай протегна двете си ръце за прегръдка. Талия се притисна в него и вече не можеше да спре сълзите си...
- И твоето идване тук не беше случайно, нали?- шепнеше Николай
- Не, мили... Не беше. Уплаших се да не би да се влюбят брат и сестра... Но вече съм спокойна. Само че има още нещо, което трябва да свършим- вече ние, двамата. Володя също не знае, че бащата, който го отгледа не е неговият биологичен баща. След като те мислехме за загинал, не искахме да внасяме смут в детската душа и не му казахме. Но вече е време да узнае истината. И дано нашите деца имат по- щастлива съдба от нас двамата...
- Ваня, Ванечка, благодаря ти, миличък!- най-после Талия си спомни за моето почти призрачно съществуване.
Свит на един стол, здраво стискайки ``историческото`` уиски, сигурно изглеждах наистина като призрак. Едва се надигнах. Приближих се към тях и ги прегърнах. И аз се чувствах не по-малко щастлив.
За 24 часа се бях помогнал на един баща да намери сина си, на една майка- да намери изгубения баща на детето си, бях поел толкова много емоции ...и уиски, колкото някои хора не бяха поели през целия си живот... А и мисията ми не свършваше до тук... Най-трудното беше зад гърба ми, но предстоеше изпълнението на последната точка от великия план на отбора ни- синът да узнае за биологичния си баща. Не знам защо тази задача вече не ми изглеждаше толкова трудна. Може би защото младостта е винаги по-непринудена и по- лесно приема събитията и промените...Както и да е...
Бях сигурен, че ще се справя.
Другото, което трябваше спешно да сторя, беше в най-скоро време да се оженя. Видях с очите си до къде може да доведе отлагането на подобни важни решения. Нямах никакво желание да рискувам...Но това е друга тема, която не влиза в рамките на този разказ. По нея ще поговорим друг път... ако, естествено, намерим време...


06.02.2012