автор: esperanca

снимка

Случваше се в друго време по Света Екатерина /24 ноември/ да завали първият сняг. Днес празникът няма тази милост. Още в ранния следобед сух студ прогонва минувачите от уличките на подбалканския градец. Калдъръмът в старата му част скован мръзне и ниско спусналата се мъгла като прясно остригано овче руно, още непрано, притиска къщите. Те пъхат под плочите на вехтите си покриви, изпускат по някоя тежка въздишка през комините под формата на дим, който веднага се смесва с гъстата като съсирено мляко белота на пейзажа и се изгубва в мъглата. Задушлива миризма на пушек люти въздуха и стиска гърлото. През изпотените стъкла на прозорците, зад кокичените, украсени с рязана бродерия перденца, свидливо се процежда светлина от рано запалените лампи.
Уличните фенерчета от ковано желязо кокетливо се кипрят в дюлено жълто, което пресяда на гърлото, като напомня далечен отминал във времето уют, който с липсата си боде сетивата, оставяйки ги гладни.
Друг път не е слизало тъй близо небето до земята. Подпира се на варошлийските къщи и аха – аха да ги смаже и стовари тежестта си върху им.
Навлизам в архитектурно-историческия резерват Вароша на разположения от двете страни на река Осъм град Ловеч. Тук е границата на Дунавската хълмиста равнина и предбалканието на Стара планина. Изборът на място за заселването му – между трите хълма – Стратеш, Хисаря и Баш бунар е продиктуван както при всички средновековни градове повече от стратегически отколкото от климатични съображения.
Според изследванията на проф. Ст. Младенов името на града произлиза от старобългарската дума Ловъчъ, което означава място, където може да се ловува. Във византийските хроники се среща под името Лобитзон, в пътеписите на арабските учени от ХII в. - Лофиса, а турците го наричали Лофча. Под името Алтън Ловеч/Златен Ловеч/ се среща в документ от 1520г., за да остане така известен през вековете и до днес.
През 1874г. в документ до руското командване четем:“ Ако армията на Ваше Величество успее да задържи Ловеч, това ще бъде благодат от небето, защото е по-богат от много наши градове и с право се нарича Алтън Ловеч“.
Долината на р. Осъм е обитавана още от най-далечни предисторически времена. Разкрити са останки от каменната епоха в пещерите около средновековната крепост Дръстене, според чийто артефакти първобитният човек е обитавал през палеолита, неолита, медната, бронзова и желязна епоха.
Римляните намерили долината на реката заета от тракийците, които дочакали славяните към V-VI в. и им завещали името на реката си – Asamus.

Стъпвам на Римския път Виа Траяна, който води началото си от Свищов, минава през Ловеч, следва коритото на р. Осъм, през крепостта Состра, върви успоредно на днешното шосе Ловеч – Троян, изкачва Троянския проход Беклемето по хребета на Стара планина и се спуска в долината на Тракийските царе, за да свърже Дунавската с Тракийската низина. Военните походи на император Марк Улпий Траян налагат изграждането на важния военен път, свързващ р. Дунав с провинция Тракия. Крепостта Состра е малък римски град, основан в средата на II в. и просъществувал до края на V в. Преходите били крайно изтощителни , а императорът не позволявал често бивакуване. Когато войската спирала с обоза, се налагало възрастните и изтощени воини, на които походът вече не бил по силите, да бъдат изоставяни , за да не бавят хода на цялата войска. Изплащали им дължимата плата и ги оставяли да доизживеят дните си, така се образували микро римски селища на отстояние 20км едно от друго. Това било максималното възможно разстояние, което хората и животните изминавали за еднодневен преход. До разклона за Беклемето е пътната станция Атра Радицес, на билото на Стара планина е станция Монтемно, следва Суб Радицес и южната Филипополус.
Romanum iter тръгва от р. Дунав – Ескус/дн.Гиген/, минава през Сторгозия /дн.Плевен/, Троянския проход и се отправя към Тримонциум /дн.Пловдив/. Там се влива в диагоналния път Белград – Византион /дн. Инстанбул/. В старите карти е отбелязана станция Мелта/дн.Ловеч/, която е свързвала Сердика /дн. София/ и Одесос /дн.Варна/. Тя е била връзка и с Никополис ад иструм и Нове /дн. Свищов/.
След като превзели земите от траките, римляните започнали да строят кастели, пътни станции, военни лагери и укрепления, свързани с добре поддържани пътища, построени с осева линия.
* * *
Гладкият калдъръм на тясната лента пролазва между надвисналите варошлийски плочници, чийто стрехи опират една в друга и спирам до паметника на Левски. Римският път се стрелва пред нозете ми като естествено продължение на трескавите мисли, отвели ме на кръстопът, където се срещат и разделят времена, култури, различни светове, сезони. Стъпила съм с единия крак върху каменните плочи и се чувствам като пълководец, обут с кожени сандали и облечен в тога, а с другия съм в приказния свят, в царството на горските нимфи и сатирите, боса. Без посока, стъпките уверено изкачват баира и бързат да ме отведат все по-напред между цъфналите люляци, чийто аромат замая главата ми. Погледът се премрежи и вече не виждам ясно къде стъпвам, нито усещам болка, когато се спъвам в сивотата на камъните. Стратеш гостоприемно разтваря прегръдката си, влече ме все по-навътре. Под мен Дръстене се е приютил в пазвите на вечерта, а кварталните шумове потъват в пролетните води на Осъма. Като се обърна назад все още виждам паркирания в подножието на паметника автомобил – тънката нишка, която ме свързва с реалността.
Продължавам да катеря гръбнака на Римския път, който се провира между камъните, спуска се по ръба на урвите, прозирната му лента очертава границата, отвъд която здрачът се превръща в мрак. Вече не срещам указателните табели около пътеката, затова решавам, че няма смисъл да криволича по нея и свръщам направо през скалите. Нощта дъхти в лицето ми, скоро няма да виждам нищо, затова затварям очи и се оставям да ме води само ароматът на люляците. Изкачването в тъмното е лудост. Само една погрешна стъпка, едно подхлъзване и скалите ще бъдат последната прегръдка. Градът е достатъчно близо, за да стане свидетел и прекалено далеч, за да ме спаси.
Усилие е изкачването до билото. Съществото ми трепери. Потта образува вади и ледени иглички пролазват по местата, където се стича. Усещам, че съм изкачила стръмното по липсващия аромат на люляците. Те цъфтят по склоновете на хълма, на билото е прекалено високо. Умората ме надви, ушите бучат, пред погледа се редят черните кръгове на усилието с отрязъци от почти сбъдналата се нощ.
Сядам. Земята дава опора на трескавото тяло. Не виждам. Усещам тревичките под мен как се повдигат на пръсти и поемат капчиците роса. Чувам камъните как облекчено въздишат, подготвяйки се за покоя на вечерта. Не мога да заставя мисълта да се спре на нищо разумно. Сливането със земята, с въздуха, с настъпващата нощ е транс, който ме изхвърля далеч над разума. Разтварям се в пейзажа и изчезвам в него. Няма ме, а съм част от природата. С учудване разбирам, че страхът също го няма. Обратният път е невъзможен през нощта. Знам, че дори не мога да намеря посоката до Римския път, а слизането през канарите е самоубийство, отвесни скали се спускат рязко над пропасти и дори за екипиран катерач, слизането оттам е предизвикателство.
Страхът не е инстинкт. При отсъствието на мисъл, не изпитвам страх. Мисълта ражда всичко : смелост и неувереност ; създава категории – добро и зло. Отвъд мисълта е свободата, която троши рамките, къса веригите от условности и измислен морал. Човекът, тази изменчива материя, когато надвие мисълта, прекрачва в свободата, където всичко е усещане, което го отвежда на среща с истинските му възможности.
Чакам да дойде страхът. Знам, че няма да успея да се върна. Нощуването на хълма е опасно. В ниското са вилите на новобогаташите, нощем пускат ротвайлерите и доберманите извън портите на личната си собственост. Шумовете на града не достигат до мен. Небето е покрито с черната си коприна, по която още липсват извезаните звезди. Неоните запалват светлините на града. Хората винаги бързат. Страхът не идва.
Не знаем как ще изкарам нощта. Не мисля какво ще се случи. Не се тревожа как ще го приема. Страхът продължава да отсъства, обратно пропорционално на всички сетива, които улавят мислите на природата. Около полунощ знам, че ще чуя ревът на лъвовете от зоопарка. Всяка нощ отеква долу, в ниското. Тук ще различа нотките в тембъра. След като го почувствам с дълбините на тялото си , може би ще го разбера.
Студено е. Вечерницата изгря и стана ориентир в тъмнината. Сега знаем къде е небето. Дали ще получа своето духовно кръщение, като в онези индиански легенди. Дали ще имам своето видение. Какво ще ми открие то. Въпроси, които не си задавам. Знам, че някъде в тъмното лежи Римският път, по който ще се върна с утрото.
Нощ е.

* * *

Вдовишкият си шал
свали луната.
И се приведе над
смълчаната река,
където на мечът-кръст
сребрееше снагата
и ронеше молитви,
и помнеше кръвта.
...............................

Въстанието на Асен и Петър
при хълма Стратеш
твърдо устоя и
подстъпите столични
не са превземи
и помни Исак Ангел,
помни крепостта.

825 години Ловешки мир / 1187г – 2012г/
През 1185г Асеневци оглавяват въстание против византийския император Исак II Ангел, което бързо се разраства и обхваща цяла северна България, без Варна. Византийският хронист Никита Хониат описва похода на императора през пролетта на 1187г:“ ...той се насочи срещу мизите с твърде голямо усърдие, за да завладее крепостта, наречена Ловеч. Като престоя там цели три месеца пак изостави планът си незавършен, за да се върне в царската столица“. Исак II Ангел се спира в крепостните стени на Ловеч, които защитават подстъпите към Търново и се оказват непревзимаеми.За първи път от два века Византия е принудена да води мирни преговори с българите. Съгласно клаузите на Ловешкият мирен договор, който е юридическо начало на Втората българска държава, Византия признава независимостта на областите, завзети от въстаниците, признава болярите Асен и Петър за законни техни владетели, като те се задължават да прекратят окончателно военните действия против империята. Договорът е сключен в края на май или началото на юни 1187г, веднага след снемането обсадата на Ловеч. Според В. Златарски той има същото значение в средновековната история, както Санстефанският мирен договор в новата ни история. С него завършва първият етап от освободителната борба против Византия. Възстановена е българската държава със столица Търново. В границите й влизат цяла Северна България, от Западна Стара планина до Черно море, заедно с Добруджа и областта Загоре в Североизточна Тракия.
В издадената през III в. римска карта Табула Пеутингериана фигурира пътна станция Президиум/дн. Ловеч/, построена в Тракийското селище Мелта. По-късно е преустроена в средновековна крепост, върху издигната плоска скала под формата на бадем. Първите писмени данни за нея съществуват от 1059г., когато византийски хронисти описват нахлуването на печенегите. Един от техните ръководители Селте искал да се укрепи в непристъпната крепост, но не му се отдало, защото бил прогонен. Проф. Златарски приема, че това е станало 1048г, а не 1059г, според император Профигенет Мелта е четвъртата по значение крепост в цяла Мизия по времето на Юстиниан Велики /VI в/. Крепостта е била трудно достъпна, поради естественото разположение на хълма Стратеш – от три страни се спускали непристъпни скали, в чието подножие реката виела причудливи осморки. От четвъртата страна била главната кула и единственият вход в крепостта. Това е предпоставка Ловеч да бъде последният град превзет от турците през 1446г, 50години по-късно от падането на Търново. Като допълнителна защита към отвесните стръмни склонове е построена каменна стена с дебелина от 1,8м до 3м и височина от 5м до 8м. Основите са изградени върху скала, така че при обсада да не могат да бъдат подкопавани. Използван е ломен камък свързан с хоросан. В зидовете са вградени дървени греди с четириъгълно сечение по дължина на стената, скрити в зидарията. По-късно е изграден втори защитен зид. Най-високото място е Цитаделата, която обхваща замък върху площ 1200кв.м., църква с два притвора от типа на куполните базилики в източната част на терасата и гражданска постройка във формата на буквата „Г“. Имало е много постройки с различно предназначение. Пътната мрежа е съобразена с отбраната в крепостта, за свободно маневриране в случай на нужда. Общо е имало шест църкви, като за тази в близост до замъка по останките и начина на строеж специалистите твърдят, че е в стил срещан за първи път в България. Загадка е водоснабдяването в крепостта, не са намерени водопроводни инсталации. Но за да издържи тримесечната византийска обсада , безспорно е съществувало. Предполага се в южното подножие е имало кладенец с покрит подстъп, защитен от кула.
От 1235г до 1393г Ловеч е митрополитски център. Не е ясно положението на Ловешката епархия преди възстановяването на Българската патриаршия през 1235г. Към началото на XII в. след учредяването на Дръстърската митрополия, като негова подчинена в Ловеч е създадена епископска катедрала. През 1235г Ловешката епархия е въздигната в ранг митрополия. През XIV в. един от нейните митрополити получил епископско достойнство, следствие станал търновски патриарх. Палаузовият препис от XIV в. и просторното житие на Теодосий Търновски ярко свидетелстват за годините, през които градът е митрополитски център. В укрепената част са разкрити останките на седем църкви, представители на три различни архитектурни типа. Освен тази до замъка с рядък и интересен план, архитектурно любопитство представлява и църквата до портата на крепостната стена. Принадлежала е към еднокорабните кръстовидни куполни двуетажни църкви. Всичките са били богато украсени със стенописи, отдолу с геометрични мотиви и драперии, над тях изображения на светци или библейски сцени, а отвън – керамопластична украса.
През 1951г при строителни работи случайно е открит некрополът на крепостта, разположен на отсрещния хълм югоизточно от нея в местността Баш Бунар. Представлява насип с могилообразна форма с размери 37,9х19м. и максимална височина 1,8м. Проучени са 82 гроба с трупополагане запад-изток. Това доказателство свидетелства за интензивен и богат живот. Намерени са различни видове накити от бронз – гривни, обеци, пръстени и от сребро със следи от позлата. Мъниста, игли, халки, копчета и токи.
В центъра на града през 1962г е разкрит гроб от бронзовата епоха, в който погребението на тялото е извършено в свито положение – хокер. Погребалният инвентар – бронзова брадвичка със златни нитове, голям глинен съд за вино, паница, чаша и златно украшение се измерва не с блясъка на намерените предмети, а с тяхната оригиналност и научна стойност. Това е първият обстойно документиран и публикуван тракийски гроб от бронзовата епоха в нашите земи. Следователно траките са най-ранното население по тези земи и през средата на второто хилядолетие пр. н. е. са имали много висока степен на развитие.
За първи път в документ от 1520г и за последен през 1830г градът е наречен поради богатството си Алтън Ловеч (златен Ловеч). Първите сведения след падането му под турска власт дава Хаджи Калфа – историк и библиограф, живял през първата половина на XVII в, които макар и оскъдни свидетелстват за благосъстоянието на селище, което турците наричали „Богоспасяемият град“. Не са обширни и сведенията от българския католически епископ – Филип Станиславов, живял през XVII в. От написаното през 1659г става ясно, че градът е седалище на епископа, с четири църкви и прочут пазар, през което минават важни търговци. Ловеч е бил развит търговско-занаятчийски център. Турският пътешественик Евлия Челеби, роден през 1611г пише: „Този град е цветущ. Разположен от двете страни на р. Осъм, свързани с три моста. Има 30 храма, от които 7 джамии. Има 3000 големи солидни къщи. Някои от тях са много украсени. От прозорците разположени край реката, стопаните могат да ловят риба. Има каменни сараи /дворци/ и 7 големи ханища; 2 бани, 3 медресета (училища), 5 текета (духовни училища), 6 детски училища, 6 чешми с живородна вода, 215 дюкяна. Правят се разнообразни сахтияни, които стават богато украсени. Най-прославените изделия са пъстрите тъкани.“
Френският пътешественик Ами Буе е в Ловеч през 1836 – 1838г. Запленен от живописното разположение на града, който през пролетта под ароматите на люляковият цъфтеж с неподправена любов описва като възхитителен.
През 1871г специален научен интерес към града проявява австроунгарският етнограф, археолог и географ Феликс Каниц (1828 – 1924г), който пише: „...Според официалните данни, които ми ги съобщи каймакамина, през 1870г. В Ловеч е имало: 36 топтанджийски дюкяни (търговски складове на едро), 603 мази (повечето от които на обущари, терзии, сарачи и прочее в дъсчените дюкяни на пазара – моста), 14 хана, 33 кафенета, 2 бани, 1 кула с часовник, 20 джамии (15 с минарета – викала), 4 текета и 3 медресета, мюсюлманско руджидие (императорско класно училище) и 10 мектеба (първоначални училища), 3 черкви, 1 владишки конак, 1 християнско класно, 2 първоначални мъжки и 2 девически училища, 1 окръжно здание, 1 телеграфна станция, 1 заптийска (стражарска) казарма, 1 барутчийница, 2 моста, 11 чешми, 5 ледници, 1 хамбар (за държавни храни), 16 воденици, 23 фурни, 1 салхана (касапница), 5 кошари за овце, 46 табаци, 12 сапунджии, 2 восъколеярници, 8 грънчари, 1 ножар и т.н. Това заедно с къщите за живеене дава порядъчно число – повече от 3000 здания...“
Най-поетичното описание е от англичанина Джеймс Бейкър, посетил града в навечерието на Руско-турската война (1877 – 1878г.): „Ловеч е един от най-живописните и красиви градове, които съм виждал, без да изключваме Търново, на който прилича донякъде. Къщите са пръснати в дълбок извит пролом от базалтови скали, чиито стени се извисяват стръмно около него, а между къщите тук-там се подават дърветата и минаретата, и с това повишават живописното общо впечатление. Бързотечната река Осъм, широка стотина лакти, тече през града и върху нея е построен на сводови устои нов каменен мост... Целият град представлява весела картина. Българките, особено хубави в тоя край, стояха облечени в живописна носия с децата си на къщните порти и предяха вълна, от която тъчеха местните шаяци... Големите купища дини, овощия и зеленчук, които се разстилаха на пазара, къщите с широко надвесените стрехи, покривите с техните големи, нееднакви жълтеникави дебели плочи – всичко това представлява за окото най-висше удоволствие...“
През епохата на Възраждането основни занаяти били железарството и табачеството. Изделията на ловешките занаятчии са продавани из цялата страна, Европейска Турция, Анадола, Румъния, Русия, Персия и др. В началото на XVIII в. в града има 25 еснафски сдружения. Освен тях масово били упражнявани абаджийството, кафтанджийството, бояджийството, сапунджийството, бакърджийството. Ловчанлии били добри кюркчии, халачи, фурнаджии, кафеджии, бакали и др., което говори за разнородна стопанска дейност в града. Към това трябва да се прибави и големият брой търговци с тяхната оживена търговска дейност, излизаща извън рамките на Европа и стигаща до Персия и Индия. Икономическото развитие на града било променлива величина, която бележи както години на бърз възход, така и на немалко спадове. Вероятно това намира отражение и в административното положение на Ловеч. От известните ни досега турски документи през годините 1845 – 1850г. той се среща като нахия /най-малка административна единица/, а през периода 1860 – 1865г. - и като най-голям административен център – санджак /окръг/. Най-продължително време градът е бил каза/околия/ към Никополски, а след това към Търновски санджак.
От 1780 – 1784г Ловеч се развива най-бурно. Населението надвишава 20 000 жители. През 1768 със средствата на Хаджи Василий е украсен параклисът Йоан Предтеча в Зографски манастир. Най-значителните културни средища от XV до XVIII в. са манастирите. Първите ловешки ръкописи са от Петър Граматик в манастира Ястреб край Ловеч, от където започва и килийното образование. До нас са достигнали четири евангелия. През XVII в. в града е написан Требник, който и днес се намира в Рилският манастир. През този период Ловеч се намира на високо културно просветно равнище. Двата преписа на Бориловия синодик са правени в града през XIV – XVI в. Просветни огнища са открити метоси от Гложенския, Троянския и Рилския манастир.
Обществено-икономическо училище съществува от 1825г. През 1846 – 1847 са открити Горнокрайско и Долнокрайско училище, в първото учител е П. Р. Славейков. През 1870г. Е открито първото девическо училище, наречено Съйчевото. В края на XIX в. има три мъжки и две девически училища, с обществени библиотеки към тях. Естествено е такъв буден и развит град със стратегическо местоположение да бъде избран от Левски през 1870г. За център на революционната си дейност, с което се поставя начало на национално освободителната дейност в града. Тук е написана и „ Наредба на работниците за освобождението на българския народ“ през 1870 – 1871г.

Единственият покрит мост на Балканският полуостров и един от трите в Европа е безспорният символ на града. Турски документ сочи точната дата, на която е започнал градежът на моста – 2 юли 1874г. Дървеният материал карали от Троян, а каменен от кариерата край близкото село Радювене. Там се копае главно пясъчник, който се обработва лесно, но е ронлив и се троши. Завършен е през зимата на 1875/76г., издържа половин век на войни, бунтове, природни стихии. На 3 август 1925г. е погълнат от пламъците на голям пожар. Родолюбивият свещеник Иван Янков успява да съхрани каменният лъв, който е издялан от Уста Кольо Фичето и е една от четирите фигури, придавали специфична атмосфера на Покрития мост. Освен лъвът, който символизира българския дух е имало орел – символ на Русия, на която българите възлагали надежда за освобождение. Фактът, че Майсторът ги е поставил, говори за неговата смелост и патриотична позиция. Третата фигура била на жена, държаща плодове – знак за благоденствие. Според легенда образа на жената е на млада невеста от града, чиято сянка била вградена в моста. Четвъртата фигура е каменен жезъл с топуз – символ на тоягата на надзирателя на строежа Хаджи Юзбаши. През 1897г. скулптурната украса била отнесена от придошлите води на р. Осъм, оцелял само лъвът, който се пази и до днес в Ловешкия музей. При опожаряването на моста били спасени и част от гвоздеите, върху най-големия от тях на турски език пише: „Бъди здрав като ловешки гвоздей“. Ловеч е бил един от ковашките центрове на Османската империя, обслужващ нуждите на армията. Особено ценени били изработваните гвоздеи, поради които се появила и поговорката. Иначе строежът е изграден основно с помощта на дървени сглобки, като гвоздеи са използвани само на няколко места. Острите ръбове на каменните основи посрещат течението на реката, а отворите в тях разделят и успокояват водните струи.
Няколко пъти мостът е бил разрушаван частично или напълно помитан от буйните води на реката. Два пъти е бил опожаряван, но за града е вековна традиция да има покрит мост и винаги е бил възстановяван.
Когато каймакамин Исмаил възложил построяването на Покритият мост на Уста Кольо Фичето, в помощ му била зачислена шестчленна комисия, която да отговаря за събирането на средства и доставка на материали. Майсторът лично обхождал горите и кариерите, за да определи кои дървета да се секат и кои камъни да се ломят. Всеки гражданин бил задължен да извършва определена работа и да помага с каквото може. Мостът имал дължина 84м., 6 отвора и 64 дюкянчета. В средата на две срещуположни дюкянчета, Кольо Фичето поставил по две цилиндрични каменни колони, които свободно можели да се въртят около вертикалната си ос. Ако престанели да се въртят, било знак, че мостът се е слегнал. Осветлението на моста е било с газени фенери, а отоплението с дървени въглища и мангали.
Настоящата дължина на моста е 106м. с 14 дюкянчета. Претърпявал е две основни реконструкции: през 1927 – 1931 по проект на архитект Толеков бил обновен като железобетонен и през 1981 – 1982г. по проект на архитект Златев, като максимално се доближава до първообраза построен от Уста Кольо Фичето, но осъвременен и модернизиран. В пода са вградени електрически нагреватели, чрез които през зимата се отоплява.
Освен символ на града Ловеч и повод за национална гордост за непримиримостта на българският дух и архитектурно-строителният гении, доказателство, че преди 135г., когато са липсвали високите технологии, мощните машини и съвършените съоръжения на съвремието, са съществували повече средства и възможности за строене на такива мащабни конструкции, защото е имало българи като Уста Кольо Фичето – надарен архитект, инженер, скулптор, дърворезбар.
Вървя по богато украсения с неонови светлини Покрит мост. Пребродих мрачните тайни на векове история, архитектурно и културно наследство, които ме пренесоха до утрото на идващия ден. Скоро ще разсъмне и отразяващите се неони в спокойните днес води на река Осъм ще угаснат. Душевен уют и топлина се разливат в сърцето ми, утрото ще е добро, защото познавам земята, по която стъпвам и тя ще носи следите и от моите нозе:

Разсъмва се.
Отстъпва пред зората
неоновата нощна
светлина.
Запалва слънцето
на Ловеч тишината.
Рождена моя,
Калдъръмена земя.