автор: Mia2442

За господин Н нощите винаги бяха имали собствено, самостойно значение. И не толкова като обикновени разделители на дните, а като пълноправни части на подредбата на света – изразители на вечната дуалност на материя и дух, инг и янг, мъжко и женско начало. И докато светлата, активната част на деня беше за господин Н. нещо, подразбиращо се от само себе си, то нощите, както и жените, оставаха пълна мистерия.

Всъщност, в младежките си години, господин Н гледаше на нощите си като на нещо нормално – лягаше и потъваше в дълбок сън, от който, обикновено, нищо не помнеше. Това донякъде подкопаваше чувството му за отговорност и контрол – изпадането в състояние на безпомощност и безпаметност. И когато съквартирантите му от студентското общежитие му съобщаваха, че през нощта е бълнувал, господин Н се измъкваше с някаква шега, но се чувстваше подведен и предаден. Идеята, че някакво негово Аз се изплъзва през нощта от контрола му, го накара още на втората година да си вземе самостоятелна квартира. И епизодичните момичета, които посещаваха тази квартира, си оставаха епизодични, защото господин Н не почувства никое от тях достатъчно близко, за да сподели нощите му. А те започваха да стават все по-обсебващи и застрашителни. Още с набижаването на нощта, господин Н започваше да се чувства нервен, да крачи възбуден от стая в стая и усещаше, че не му стига въздух.

Дори започването на работа в една софтуерна компания, не успя да извади господин Н от това състояние. Приближаващата нощ винаги хвърляше мрачни и трагични сенки по лицето му и господин Н панически се питаше дали ако умре тази нощ, някой ще го потърси и ще разбере, че него вече го няма. Ирационалният страх го караше да седи в леглото, опрян на възглавницата, и всячески да се насилва да не заспи, сякаш, ако успееше да дочака утрото буден, то щеше да му донесе гаранция за безсмъртие. Учудваше се как останалите хора успяваха да са весели и безгрижни, след като смъртта ги чакаше, но дълбоко в себе си знаеше, че просто те умело се преструват. И всичко, което правят е само, за да избягнат осъзнаването на нейната неуминуемост.

Господин Н посрещаше утрото облекчен, изморен и съсипан, сякаш се е сражавал с демони, на работа беше разконцентриран, но с приближаването на вечерта усещаше как започва да се изпотява и нервно да опипва ключовете в десния си джоб. Когато не ги намереше там, господин Н се паникьосваше, защото загубата на ключовете означаваше още една загуба на контрол, а той нямаше нерви за повече загуби.

И всяка вечер маниакално подреждаше леглото си, завивките, възглавниците, сякаш подготвяйки собственото си погребение, и вледенен от страх, сядаше в леглото, примирил се за поредното сражение.

Но лека – полека, след няколко особено големи житейски неудачи и крушения, господин Н откри личното си лекарство – алкохола. Чаша или две концентрат преди нощта му осигуряваха тъй нужния покой и заспиване. Постепенно дозата се увеличаваше, защото релаксът и усещането, че не му пука дали ще умре, бяха като балсам за изтерзаните му нервни клетки. Понякога господин Н си даваше сметка, че тези нощи на безпаметство са друга загуба на контрол, но той ги възприемаше като свое бунтарство и си казваше, че след като цял живот е бил отговорен за всичко и всички, може да си позволи да остави светът да се оправя сам. Включително и с неизбежната смърт. И започваше да чака настъпването на нощта като среща с най- страстна любовница. Алкохолът му даваше усещането за величие и контрол, а дори и за безсмъртие, което той никога преди не беше изпитвал.
Господин Н се пристрастяваше към своите нощи, защото негово величество алкохолът ги правеше леки, светли и красиви. Денят, със своя сивкав ритъм, беше едно досадно междучасие – разделяйки красивите нощи на господин Н, когато той владееше света.

Ето защо господин Н започва да се изкушава да превръща и дните на нощи, носейки една малка бутилка в джоба си. И често отпиваше от нея в тоалетната по време на работа. Колегите му се подсмихваха снизходително, но когато един ден излезе от там, олюлявайки се, неговият шеф му каза, че от утре може да не идва на работа. Нея вечер господин Н изкара пиян като казак, но на сутринта, осъзнал, че няма за къде да бърза, той се похлупи на същото много подредено легло и плака като дете.

Отне му почти половин година да се вземе в ръце – добре, че имаше спестявания от работата си. Изкара си абстиненцията с цялото потене, тремора и повръщане – но без алкохол. Нощите и дните му се сливаха, но един първичен инстинкт за оцеляване го държеше. Започваше бавно да се изправя, макар че нощите му бяха тежки – събуждаше се разтреперан, изплашен – започваше да се тъпче с храна, а после се унасяше в кошмари. Постепенно, обаче, откри четенето и нощите станаха най-смисления му период. Четеше всичко, но особено история и физика – беше пристрастен към всякакви теории за паралелни вселени и квантови реалности. Когато очите му се уморяха, той се изхитряше да чете с едно око, а после с другото – за да си вземе докрай новия наркотик. А накрая заспиваше и не си спомняше дали случилото се в съня е прочетено или част от друга реалност. Дори една нощ, когато видя падаща звезда, си каза - Колко жалко, ето една звезда, която е загубила контрол!

И ето, че един ден господин Н тъкмо се връщаше от интeрвю за нова работа – интервюто беше минало много добре – когато погледът му попадна на едно заглавие. Той беше прав в тролея, а съществото, което четеше тази книга, беше седнало с изобилие от червенокоси къдри. *Дългият път на деня към нощта* прочете господин Н, а после и името на автора – пиеса от Юджийн О Нийл.
- Хубава ли е тази книга? – попита силно заинтригуван господин Н.
- Много! – вдигна глава момичето и господин Н. видя най-изумителните зелени очи.
- Ще ми разкажете ли – нека пием кафе заедно - ако не бързате! – господин Н сам не вярваше, че произнася тази реплика.
- Защо не? - откликнаха червените къдри и светът просто спря да се върти.

A няколко дни по-късно:
- Знаеш ли, че нещо бълнува тази нощ? – казаха червенокосите къдрици, като се преобърнаха и го целунаха.
- Така ли? – усмихна се господин Н. – И казах ли нещо, което светът заслужава да научи? - той се пресегна и отвърна на целувката.
- Не, глупчо! – червените къдрици се засмяха, а с тях и господин Н.

Долу, на пода, между набързо разхвърляните дрехи, се валяше безсрамно и връзката ключове на господин Н.