автор: iszaard

Споменът за бъдещето
Вече записах доста мисли, свързани с абсурда. Откъслечни, донякъде разпиляни и противоречиви като самия него. В опитите си да осмисля дългогодишните си впечатления от наглед невъзможни за случване неща, които обаче стават факт, въпреки желанията на когото и да било, се изправям пред невъзможността да ги обхвана изцяло. Изплъзват се, също като водни змии между ръцете ми.
Ясно е, че много от прочелите отделните части няма да се съгласят с част от тезите, изложени в тях. Причината за това със сигурност се корени във факта, че поне на пръв поглед изглеждат недопустими, предизвикват смущение най-вече с това, че не са общоприети „истини”.
В „Абсурдът на желанията” коментирам същността на различните емоции, предполагащи съответно действие, насочено към постигане на удовлетворение, на щастие. Факт е, че всичко, което мислим, искаме, постигаме е ограничено от времето – една величина, за която всъщност имаме твърде бегла представа (също както за вселената), и която по-скоро си представяме и опитваме да нагодим към физическото си съществуване.
Няма нищо лошо в желанията (като под лошо в случая разбирам предизвикващо неудовлетворение и тъга). Но самият факт, че всяко едно желание е обречено на унищожение от самия момент на възникването си, та дори още преди него, вече предполага обезсилването на волята за неговото постигане (ако човек реши да мисли детайлно за последиците). Тази времева обусловеност, обвързаността със срок, която съществува независимо от нас (тъкмо защото времето е реалност, с която всъщност ние съобразяваме живота си) води до осмисляне на ситуацията като абсурдна, т.е съдържаща една специфична недопустимост, която по-скоро бих нарекла самообезсмисляне. Защото всяко едно наше желание, колкото и да е силна волята за постигането му, след определен период от време вече не зависи от нас по никакъв начин. И дори да сме отдали целия си живот за реализирането на една идея, след физическата смърт тя вече не ни принадлежи. Не можем с нищо да влияем на последващия ход на събитията. Така твърде често постигнатото с много услия се „разпилява” в един следващ период от време и е невъзможно да спрем този процес. Осъзнаването на безсилието на индивида да влияе на събитията извън определеното му от чисто физически фактори време предизвиква един едновременно логически и емоционален сблъсък с понятието абсурд и в субекивен план. Това принуждава мнозина да се отказват от много постъпки, от изпълнението на много желания, което от своя страна прави животът тъжен като цяло.
През вековете мнозина са мислили по темата и резултатите са налице. Особено във философията на Изтока не случайно умът се концентрира върху мига, върху онова настояще, което само и единствено притежаваме чрез сетивата си, а всичко, което е в обсега на миналото и бъдещето като времеви отрязъци, се възприема като ненужно и обременяващо съзнанието. Като мъдрост се възприема отхвърлянето на желанието за постигане, което действително впримчва ума в имагинерни пространства и състояния, а настоящият миг престава да съществува. Той отлита безвъзвратно без да бъде изживян. От една страна подходът на Изтока може да бъде възприет като особено правилен, като висша мъдрост, доколкото действително човек притежава само и единствено онова, което наричаме „сега”. От друга обаче това разбиране „залита” в крайност, поради естествения стремеж на човека да вижда „отвъд” онова, което вече може да се види, т.е иска Знание. Затова всъщност отказът от желанията, прокламиран и насърчаван, не без известно основание, предизвиква вътрешно брожение, едно противоречие между ума и сърцето, което води до обратен на желания резултат. Сърцето, копнежът предполага провиждането, докато дисциплинираният по този начин ум, отрича всичко, което не е нужно тук и сега. И доколкото цялата тази ситуация отхвърля възможността за постигане на състояние на удовлетворение и хармония със себе си и света, тя поражда онова, което в най-общ смисъл сме свикнали да възприемаме като абсурд.
Като краен резултат може да се каже с известна сигурност, която разбира се всеки има право да обори, (привеждайки съответните примери преди всичко от живота, защото според мен той е и би трябвало да бъде точният критерий за нашето философстване), че желанията ни са обречени на абсурд както от обективна, така и от субективна страна. Първо чрез обезмислянето им във времето и второ, чрез пораждането на непреодолимо противоречие между ума и сърцето във всеки един от нас, което обезсилва възможността да се радваме не само в настоящия миг, но и на миналото и бъдещето. Онова, което е сега, е въвлечено в спор между мисълта и емоциите, миналото в почти всички случаи е обвито в тъга по онова, което вече сме изгубили, а бъдещето присъства в мъглата на съзнанието ни като една фикция, будеща притеснения и трудни за преодоляване страхове. В крайна сметка най-силният от тях (не случайно издигнат в основна категория от индианците в Централна Америка) е смъртта. Тя е онзи тих наставник, който стои винаги до рамото на човека и би трябвало, ако се вслушаме в нейните съвети, да можем да отсеем не само кое е добро и зло, но и кое заслужава усилията на волята ни, защото ще остане дълговечно.
Независимо към коя култура принадлежим и как сме възпитани да мислим съобразно традициите на народа си, мерим всичко в живота чрез един основен критерии – времето. И защото прекрасно осъзнаваме, че миналото не ни принадлежи, дори и да се стремим да „заковем” мисълта в настоящето, пак към бъдещето се стремим, желанията, мислите и постъпките ни са насочени към дълговечност, която много от нас са възприели да наричат безсмъртие. Само то ни дава онзи смисъл, за който копнеем и оправдание, че сме се родили, че растем, обичаме, стареем и умираме. Бъдещето, което е отвъд сетивата, които притежаваме, е основната притагателна сила, която осмисля иначе безсмислените поради самото наличие на времето усилия. Затова в Християнството, Будизма, Исляма, Шаманските практики, волята (като център на съществуването ни) всъщност е насочена към онова „отвъд”, без което бихме се превърнали в обикновени предмети, които подлежат на разваляне. Ние обаче не можем да допуснем дори мисълта за това, ето защо „се борим” с безсмислието, непрекъснато изпадаме в абсурд, но нямаме друг избор, защото това е нашата същина. Да живеем със спомена за бъдещето – единственият смисъл, който може да има краткотрайното ни пребиваване на тази земя.
Думите
Думите с голямо основание могат да бъдат наречени магически и като такива се възприемат във всички човешки култури. Защото думите „строят” светове. Странно е, но и донякъде съвсем очаквано, че понятието магия е твърде малко разбрано. Като начало може да се каже, че то е преди всичко свързано с езика, с неговото ползване за промяна на обстоятелствата, за влияние върху случващото се – нещо, което не виждам как може да бъде отречено. Не без усмивка ще отбележа, че страховете ни, а и въображението, се стремят да „окичат” магията с ненужни атрибути. Това е всъщност основната причина за твърде ограниченото и разбиране. Затова в историята на човечеството са се нароили всякакви „разклонения” в осъзнаването и практикуването на вродената ни способност да влияем както върху самите себе си, така и върху заобикалящия ни свят – останалите хора, животни, растения, планини, реки, морета и т.н. Ние това го можем, като действията отново започват с думите. Защото представете си за миг как може да се изкопае ров или да се отклони течението на река без това да бъде „показано”, най-малкото чрез знаците на самото действие, насочено към реализиране на съотвенната идея. С това се започва. Точно това е основата на всеки език – действието, обозначено чрез стилизиран знак, впоследствие видоизменен, съобразно необходимостта от разбиране за него. Буквите, а в някои езици все още и цели думи, са всъщност илюстрация на желание за действие. Като вметка към всичко това искам да отбележа, че не случайно и Библията започва с думите „В началото бе словото”. Във всеки един аспект на живота точно то е основата на всяко едно действие и на всеки един резултат. Любопитно е, че съществуват писмени източници, говорещи за едно - през хилядолетията, с изтичането на време и смяната на поколенията, знаците са се видоизменили така, че са престанали да носят ясен смисъл за онова, което показват. И ако се замислим какви са последствията от възникналата и все повече утвърждаваща се неяснота на езика, лесно ще разберем щекотливостта на понятията, с които сега разполагаме. Тяхната основна роля – да строят светове - отдавна е обезсилена, и затова вече ако кажем например, че обичаме нещо или някого, това може да значи наистина твърде много неща. Освен това и най-вече, едва ли ще предизвика нужното въздействие върху самите нас и върху света около нас, за да можем съвсем спокойно да наречем всичко това магия, каквото всъщност е и би трябвало да бъде, ако думата беше знак, натоварен със съдържание, т.е ако това бе истинската дума.
В „Абсурдът на понятийния свят” привеждам няколко примера за понятия, които използваме. Разбира се, всеки може да отвори енциклопедия и да провери какъв смисъл се влага в понятия като реалност, истина и прочие. Най-любопитно е, че ще се окаже, че в различните издания, в различните култури, те нямат едно и също значение. Какво можем да очакваме като резултат от това?! Нищо друго освен абсурд, защото се оказва, че двама, трима, петима души започвайки разговор, стремящи се към един и същи резултат, ще се окажат в невъзможност да се разберат не само в детайли, но и по същина. Те просто ще си мислят за различни неща. На фона на всичко това, което е реална ситуация в света, се намират мнозина, които твърдят, че разбират от магия. Интересно какво ли имат предвид под това – може би дупчат кукли, сипят „церемониални пространства” с всевъзможни продукти като брашно, захар, вино и т.н. Обаче това съвсем не е магия, поне не истинска, защото тя не е нищо повече от знаци, думи, които напълно съвпадат с онова, което изразяват, т.е морето е море, небето – небе, светлината –светлина, очите – очи и т.н. И ако някой, подобно на Мойсей, каже истинската дума за море, то няма как да не се разтвори. Това е невъзможно, защото всъщност думата, словото е самото нещо, когато обаче е, т.е когато съществува не само в нашето съзнание.
Малкото лице
Връщайки се към последователността на отделните части от „За абсурда” отново ще отбележа, че ние всъщност нямаме представа кои сме. Не се познаваме. Затова осъзнаването на собственото ни съществуване, както и на съществуването на света като цяло е в голяма степен един имагинерен процес. Твърде любопитно е как мнозина отхвърлят онези естествени душевни пориви, които някои учения наричат просветления. Тези мигове не са нищо друго освен моментно осъзнаване на реалността, такава каквато е. Но разбира се са много плашещи, затова се „нуждаят” от отхвърляне. През цялото време докато пиша „За абсурда” си задавам един и същ въпрос. Защо сме избрали сегментацията? Защо разделяме всяко едно нещо на хиляди съставни части, сякаш това ще ни помогне да го разберем. Не е ли по-добре просто да се отпуснем и да го видим такова, каквото е. Факт е, че физическият ни живот се състои от две освновни състояния – сън и будно състояние. Това едва ли може да бъде отречено, но разбиране за тези процеси наистина липсва. Поне достатъчно разбиране. Мисля си, със сигурност не без известно основание, че бихме получили доста повече информация, знание за живота, ако имахме яснота по отношение на онова, което всъщност ни се случва по време на сън. Въпреки напредъка на една от най-младите засега науки – психологията, ние все още се отнасяме с огромно недоверие към своите сънища, възприемаме ги като някакъв придатък на живота ни, а не като пълноправна част от него, каквато би трябвало да са. Защото самия факт, че отнемат много голяма част от времевия отразък, който ни е даден за физическо съществуване, би трябвало да предположи по-сериозно внимание. Повече любопитство, ако щете. Ако въприемем като истина съждението, че по време на сън ние само си почиваме, т.е физическото тяло е в летаргия, докато умът след определен брой опити да се успокои (продължителността, на които зависи от степента на вълненията през изминалия ден), в крайна сметка също се отдава на краткотрайна отмора, излиза, че ние сме се родили за да си почиваме поне на 50 %. Добре, но не е ли ясно, че след като умрем така или иначе ще си починем от всякакви мисли, емоции, действия?! Ще кажат някои, че и животните си почиват, растенията също. Така е, а скалите направо не мърдат от местата си. Последните са подложени само на външни влияния и понякога вследствие на различни природни сили се превръщат в пясък. И все пак всички гореизброени живеят. Това няма как да се отрече, защото е глупаво океанът, планината, облаците, звездите и прочие, да бъдат смятани за неживи. Това е меко казано нелепо. Всяко нещо, което се променя, т.е развива във времето, живее, и дори нашите ограничени схващания за живота би трябвало да възприемат този факт. И по какво всъщност се отличава човешкият живот от този на всичко останало в света?! Нима човек не се променя непрекъснато докато накрая не се стигне до неговото разпадане? И то на всички онези съставки, които откриваме в останалата част от природата. Любопитна е появата на някои тези на учените в последните десетилетия сред които и схващането, че животните също имат съзнание, т. е. душа. Тези същества също като нас сънуват, вълнуват се докато тялото им почива и това разбира се е повече от прекрасно. Също е интересно да се отбележи, че дърветата не растат как да е, а също имат отношения помежду си. Ако човек се загледа по-внимателно в тези неща, няма как да не забележи, че онова, което не разбираме, и лесно можем да възприемем като „неживо”, също има своите особени вълнения, свой живот, независимо от наличието или не на интерес от наша страна.
Пиша всичко това с една единствена цел – да обърна внимание върху факта, че ние хората разполагаме с твърде ограничено разбиране за живота. През изминалите хилядолетия от времето, когато човекът е „открил” огъня, кой знае колко не се е променила способността му да осъзнава реалността, такава каквато е без страхове и предразсъдъци, т.е без готови и приети почти винаги „на сляпа вяра” отговори. Това най-малкото би трябвало да постави въпроса „защо”, след като непрекъснато се стремим да овладеем и даже да подчиним същата тази природа, от която сме неразривна част. Дали не сме сбъркали подхода, защото едва ли е вярно, че разполагаме с ограничени възможности за мислене и осъзнаване.
Връщайки се към темата за съня искам да отбележа, че така както отказваме да разберем колко много приличаме на всичко онова, което ни заобикаля, така с невероятна страст отхвърляме своите сънни видения за живота. Предпочитаме да вярваме на посредници – духовни учители, църква и прочие, вместо на самите себе си, които всъщност разполагаме с цялата необходима ни информация, стига само да пожелаем да я приемем като съществуваща. Това е още един абсурд, едно наистина необяснимо и дори недопустимо състояние на нещата, което ни заставя да тъжим, че например сме изгубили близък човек и нямаме никакъв начин да се свържем с него, при положение, че по-рядко или пък често „се срещаме” с него насън. И задължително ли е, следвайки добре познатата ни логика, да отхвърляме онова, що сме научили при тези срещи, като плод на фантазии и бленуване на огорченото съзнание, което мултиплицира отново и отново миналото, за да оправдае поне за кратко безсмислието на една среща, ограничена в отрязък от времето.
Факт е, въпреки наслоенията на цивилизацията, че все още има хора, които прекрасно осъзнават важността на сънното състояние и го използват в своя живот. Обаче те са малцина и едва ли лесно ще повлияят на възприетите за „по-лесни” схващания за живота и смъртта, които произтичат точно от фрагментацията на съзнанието и сами я обуславят отново и отново.
Ако си представим само за миг, че състоянието на сън, което преживяваме нощ след нощ, не е нищо друго освен онова, което ни очаква след смъртта, колко по-леко бихме приемали всичко онова, което ни се случва. Освен това бихме придобили едно съвсем различно разбиране за всяко едно свое желание, мисъл и постъпка, бихме имали една различна преценка за смисъла на всяко нещо.
В Кабала човекът е наречен Малкото лице, което не означава нищо друго освен, че в нас самите всичко е такова, каквото е извън нас и ако само пожелаем да видим това, бихме разбрали неща, за които днес дори ни е страх да мислим. Защо се поддаваме на ужаса от времето остава въпрос, на който аз лично нямам отговор. Едва ли е лесно да разбере също защо избираме да съществуваме в една измислена от самите нас лъжа за света, вместо да отворим широко очите на съзнанието си и да го видим такъв, какъвто е.
Факт е, че точно тези наши страхове водят със себе си много последствия, само едно от които е неспособността ни да бъдем щастливи във всеки миг, както и да помагаме на останалите да се радват на живота.