автор: pasata

Идеята за това есе се роди преди повече от година, но докато започнах да го пиша, първоначалните ми мисли доста се поразмиха и пообъркаха, а към историите, които ме подтикнаха да се замисля по въпроса за утопиите и бягството от света, се добавиха още няколко.
Затова и първоначалната ми представа и начин на писане по този въпрос ми се сториха неразбираеми надути и превзети, поради което изоставих написаните първи страници и започнах наново. Отказах се от първоначалния опит да преразказвам и да правя философски критични сравнения между “Плажът” /книгата на Алекс Гарланд, по която е направен и едноименният филм с Леонардо Ди Каприо/ и “Атлас изправи рамене” /книгата на Айн Ранд/, както и филма “Селото” на М. Найт Шаямалан, чиято история също свързах с утопията за бягството от света.

Сега обаче, без водещата нишка за сравнението между три утопични свята, мислите ми по въпроса за утопията за създаването на нов свят и бягството от несправедливостите на света, в който живеем, се оказаха някак си без посока и без критерии, по които да бъдат канализирани. И така, правилно или не, отново се върнах под някаква форма към обсъждането на тези истории.

В “Плажът” е разказана историята за един екзотичен остров, намиращ се в забранения за туристи морски резерват на Тайланд, където група авантюристи се заселват тайно и основават селище, състоящо се от малък брой обитатели. Всичко в техния живот изглежда безметежно, всички работят, за да си осигуряват храна, усмихват се и се обичат, радват се на обикновения и примитивен живот. Постепенно обаче техният свят се срутва, докато накрая животът им се превръща в кошмар. След като прочетох тази книга винаги съм смятал, че една от идеита, които се съдържат в множеството пластове на историята, е невъзможността да се постигне идеално човешко общество, че в човешката природа е първоначално заложено злото и, рано или късно, то се проявява. След края на историята остана усещането, че човешкият род винаги ще стига до злото, насилието, омразата, лъжата, предателството, дори да избяга и на най – далечната галактика. Когато обаче четях книгата на Айн Ранд “Атлас изправи рамене” изведнъж ме осени мисълта, че в нея се развива история, която ми напомня на “Плажът”, а в същото време се различава кардинално от нея. Къде беше разликата? Тогава започнах да правя мислени сравнения и съпоставки между причините за бягството от света на героите в двете книги, целта на техния утопичен свят и начинът, по който завършва всяка от историите.
“Атлас изправи рамене” някак си възвърна в мен вярата в човешката природа и надеждата, че след вековна история на насилие и несправедливост, за човешкото общество има изход. Ако човек повярва в това, в което вярват героите на Айн Ранд, никога не би се съгласил, че тъмната страна, злото е нещо заложено в човека и не може да бъде изкоренено. Човек е свободен в избора си и сам определя как да живее – това в пълна сила се отнася и до човешкото общество. Въпросът е в какво вярваме и с каква вярност ще следваме принципите на това, в което вярваме.
Макар и да не се казва толкова ясно, мисля, че това е причината за разрухата на “Плажа”. Макар, да не се обявява изрично от създателите на “Плажа”, целта на това селище на тайния остров сред невероятно красивата девствена природа е бягството от стария свят и връщане към нещо неподправено, към естествения начин на живот в съгласие с природата с главно “П” и най – вече в съгласие на човека със самия себе си. Какво обаче се случва на практика – точно обратното. Обитателите на “Плажа” сякаш живеят според ценностите на френската революция “Братство, равенство, свобода”, но зад привидните правила и ценности всъщност се крие подчинение, послушание, примирение, лъжа, страх от предизвикателствата и от болката, страх от саморазпадане, запазване на обществото на всяка цена. “Братството” на практика не съществува, защото от криворазбрана солидарност всеки се е съгласил да работи това, което му определи негласно обявената за старейшина Сал – една от основателките на “Плажа”. Макар да не са съгласни да се бъхтят под жаркото слънце като градинари и да изпълняват безпрекословно заповедите на бригадира си Жан, а предпочитат да ловят риба, мнозина от обитателите мълчаливо продължават да вършат работата, която е преценила Сал – това е мълчаливо приетото правило на общността – всеки трябва да даде своя труд и принос за благото на селището, за благото на другите. Това правило не търпи възражение и макар, че не се обявява открито задължението, че ако се наложи, всеки трябва да се жертва в името на другите, в името на общността, “братството” всъщност се превръща в саможертва. По същия начин на “Плажа” се прилага и принципът на равенството – уж всички са равни, уж всеки е зачитан, но когато се стига до конфликт, Сал се намесва и единственото, което прави е да потули и зарие с пясък недоволството и неприязънта между “братята” и “сестрите” на “Плажа”. Зад привидния мир обаче постоянно тлее огън, който избухва – най – често, когато общността е изправена пред изпитание. Натравянето на почти всички обитатели от мъртва риба, попаднала сред свежия улов поради грешка на един от риболовците, води до внезапно разделение на войнстващи лагери между иначе изпълнените с любов един към друг жители. Зловещото нападание на акула над трима от обитателите – млади шведи, които не общуват много с останалите, довело до смъртта и тежкото нараняване на двама от тях и загубването на разсъдъка на третия, разбива илюзията за братска любов между членовете на идеалното общество. В желанието си да живеят безгрижно в този земен рай, повечето жители на “плажа” се отдръпват от случилото се нещастие и продължават сякаш нищо не се е случило. Предпочитат да не виждат болката и смъртта, сякаш те не съществуват, не говорят и не посещават тежко ранения от акулата и другаря му, който от ужас е спрял да говори и да общува с тях. И така стигат до унищожението на собствената си личност и до пълното изгниване на общността им. Старейшината Сал се опитва чрез подмолни действия да спаси властта си и мира на “плажа”, но положението все повече се влошава, докато накрая основателите на новия свят се превръщат в жадни за кръв убийци, в изпълнени с омраза и желание за мъст душици, неспособни и на най – малката проява на братска любов. “Свободата” също не съществува в този “нов свят” – дори след смъртта на единия от шведите, тежките смъртоносни наранявания на другия и обезумяването на третия, Сал не разрешава те да бъдат върнати в цивилизацията, за да бъдат погребани или настанени в болница, или най – малкото – за да уведомят родителите им. И целта на тази жертва е да се запази общността, която Сал се страхува, че ще се разпадне, ако бъде открита от външния свят. На всяка цена да запазим привидния мир, привидното блаженство и щастие, докато край нас другите умират и страдат, отхвърлени и забравени, да жертваме индивида, за да запазим колектива, да жертваме всички индивиди, за да запазим идеята за щастлива общност, докато я унищожим докрай. И така идва краят на “плажа”. Главният герой успява да се спаси – и във физически, и в духовен план, непосредствено преди да стигне до пълния разпад на личността си, като успява да избяга с някои от приятелите си, които го спасяват от опита на другите “братя и сестри” да го убият от желание за мъст, задето е разкрил тайната на “плажа” на външния свят.
Тези разсъждения може да ви се сторят едностранчиви и пристрастни, но точно това почувствах, когато четях “Атлас изправи рамене” и си спомних за историята на “Плажът”. Историята на Айн Ранд завършва по друг начин и причината за това е, че принципите и веруюто, които определят поведението на героите й, са напълно противоположни на това, което приемат мълчаливо да спазват обитателите на “плажа”. Особено ме порази казаното от един от жителите на “Атлантида”, че те признават съществуването на болката и смъртта и са подготвени да ги приемат като част от живота. Героите на Айн Ранд отказват да приемат лъжата, отказват да се подчинят на насилието и отричат саможертвата, “любовта по принуда”. Братството никога не може да се изповядва и прилага по задължение. Всяко общество трябва да се основава на свободния избор като неотменим принцип. Никой не трябва да се “жертва” за другия – всичко, което правиш за другия, трябва да бъде твой собствен избор. Любовта не е задължение, а израз на свободната ти воля. Справедливостта може да съществува единствено, ако неизменно и неотклонно следваме принципа да действаме единствено и само в съгласие със себе си. Всяко зло е резултат и рожба на погазването на тези принципи, на насилието, което се упражнява върху личността от така нареченото общество, от колектива. Затова и утопичното убежище на героите на Айн Ранд не загива, а съхранява онези личности, които имат смелостта да бъдат себе си, съхранява жив двигателя на човешкото общество, на света, за да създаде един нов свят след пълната разруха на стария в резултат на лъжата, насилието, несправедливостта.
Тези два утопични истории бяха двата полюса на една притча за вечното търсене и вечния копнеж за създаването на свят без насилие и без нещастие, справедлив свят без омраза и зло. Беше ли възможен той на практика, беше ли възможно човекът да устои на страха и да бъде себе си? Към възможните отговори на този въпрос се добави и историята от филма “Селото”. Селище, създадено от малък на брой бегълци от съвремения свят – всеки от тях, претърпял ужасна трагедия, причинена от насилието, ширещо се навсякъде – един, загубил баща си, убит от неговия съдружник поради алчност, друга – загубила съпруга си, намерен убит и захвърлен, трети – загубил сестра си – изнасилена и убита от група младежи. Всички те, в желанието си да избягат от насилието, създават едно откъснато от света селище, където живеят праведен живот и учат децата си да спазват принципите на доброто, любовта, братството. За да запазят от външния свят селището си, разположено в резерват и заобиколено от непристъпна гора, старейшините са организирали охрана, постове и кули, които да пазят жителите от митични несъществуващи чудовища, живеещи в гората. Основателите създават мита за злото, от което трябва да се пазят, за да възпрат порива на младите, на децата да напуснат селото, да преминат гората и да се върнат в стария свят. Злото обаче винаги е вътре в самите нас, в самото ни общество, а не някъде въображаемо и митично. Не съществува идеален свят, и ако се опитаме да отречем недостатъците си, болката и страданието, лъжата ще ни доведе до смърт. Така се случва и тук – детето на едно от семействата – основатели на селото, е слабоумен младеж, който от ревност наръгва с нож до смърт друг младеж от селото, споделящ любов със сляпата дъщеря на водача, родил идеята за създаването на селото. Тя тръгва през гората към външния свят, с който не е имала никога досег, за да намери лекарства за любимия си, които да спрат инфекцията от раните му и да го спасят, макар и без да вижда, а придружителите й – други двама младежи се връщат в селището от страх от чудовишата. При преминавеното й през гората лудият младеж, избягъл, намерил и облякъл един от костюмите за чудовищата, я напада, и тя без да вижда и знае, че е той, успява да го примами да падне в един ров, където той загива. Така лъжата и митът за чудовищата се оказва вярна. Но злото не се крие в гората, а живее в самото село. Сляпото момиче, което според думите на баща си, притежава способност да бъде водач на мнозина зрящи от селото, изпълнява мисията си и се връща с лекарствата. Старейшините упрекват водача си, че й е разрешил да посети стария свят и че е нарушил клетвата си никога да не разкриват неговото съществуване на младите и да не позволяват на никого да се завръща там. Той обаче решава да рискува сигурността на селището пред живота на един от членовете му – любимия на дъщеря си. Историята завършва с отворен край. Съдбата на селището остава да се разрешава в бъдещото. Това, което ме порази, в този филм, освен всичко друго, отново беше опитът за създаване на един нов свят без зло, насилие и несправедливост. Успешен или неуспешен се оказва той, възможно ли беше да се създаде свят без насилие, убийства, кражби, изнасилвания? Възможно ли беше човекът да промени вменената му сякаш насила природа, в която неизменно съжителстваха зло и добро?
Всички тези истории ни задават въпроса възможно ли е бягството и ще ни спаси ли то от злото, което ни носи нещастия в стария свят. Каква е природата на злото – трябва ли да се отнасяме към злините само като към етична, философска и религиозна категория – като към обратната страна на доброто, като към вечната противоположност на тъмната и светлата страна. Не е ли то част от нашият конкретен и практически живот – тук и сега, не е ли то резултат от нашия избор, от нашето поведение, не се ли намира то в самите нас, но не като дявола, който ни изкушава, и от който трябва да извърнем поглед, за да се спасим. Нима причината за убийствата, насилието, лъжата, кражбата, причината за войните и безумното избиване на хора, за глада и несправедливостта, не е в нашия избор да се подчиним на страха, на насилието на лъжата.
Мисля, че бягството само по себе си не решава нищо – такъв е и отговорът на “Плажът”. Всъщност, как може и следва да постъпи обществото или индивида пред насилието, страха, лъжата, ограбването на свободата. Ако избягам, без да отрека насилието, ако се скрия, без да спра да използвам принудата и да й се подчинявам, няма ли рано или късно да се върна към онова, от което съм избягал.
В “Атлас изправи рамене” Айн Ранд ни дава една надежда – отказът да се приеме всяко насилие и всяка принуда. Макар героите да бягат от стария свят, те бягат, за да спасят свободата и съзидателното начало, отказвайки да приемат насилието, упражнявано спрямо тях, и отказвайки да използват насилие в борбата си срещу злото. Те бягат с готовност да се върнат и да съградят един нов свят, основан на пълната свобода на индивида.

Възможно ли е обаче бягството в реалния свят – тук и сега, извън литературата и философията. Колко от нас и колко често са посягали към идеята за бягство поради непосилното бреме, което “обществото” ги принуждава да носят, поради невъзможността да продължават да се примиряват с принудата и насилието, което се упражнява върху личността им. Почти всеки човек на тази земя е живял с тази мечта. “Всяко същество във вселената разпознава доброто и злото” /беше казал извънземният герой на Кевин Спейси в “Кей Пакс”, който също беше избягал в свой собствен свят след жестокото убийство на съпругата му и дъщеря му/. Не са ли желанието за това бягство и невъзможността му да се осъществи в реалността в основата на наркоманията, полудяването, пристрастяването към храна, секс, алкохол, работа, хазарт, депресията, паническите разстройства, маниакалните убийства и престъпленията от алчност или от страх.

Трите истории, за които ви разказах са съвременни утопии, създадени през 20-ти век. Не е ли нашето време в най – голяма степен предизвикващо нуждата от бягство, от “вътрешно тайно убежище”, което всеки от нас търси и се надява там да намери спасение. И ако реалното бягство е невъзможно, можем ли да намерим спасение във “вътрешното си убежище”. Няма ли това двойствено съществуване да доведе до раздвоение на личността ни, граничещо с шизофрения, и не сме ли поставени именно в такава ситуация в настоящето. Не е ли повече от всякога актуална историята на Айн Ранд и повикът й за бойкот срещу насилието, принудата и лъжата, сред които живеем.
Всички психолози говорят за една – единствена цел на човешкото съществуване – конкретната цел на конкретния индивид и неговия незаменим и безвъзвратен живот – постигането на щастие. /Такава е и притчата в началото на книгата на Хорхе Букай “Трите въпроса: Кой съм? Накъде отивам? С кого?/. Целта на живота на всеки от нас е да бъде щастлив, но съвременното общество се опитва всячески да ни убеждава, че нищо от това, което е в нас, което ни прави свободни, независими и щастливи, не е от значение, че от значение е само това, което ни налага обществото, неговите правила, неговите цели, неговите закони. Замисляме ли се каква е конкретната цел на живота ни – тук и сега? Замисляме ли се какво правим за децата си, заради които уж живеем – дали им помагаме да се съградят като свободни и мислещи индивиди, или сме ги оставили на произвола на училището и държавата, която налага една безумна образователна система, на безразборната информация и безсмислените продукти, бълващи от телевизията, на зомбирането на електронните игри и търсенето на идентичност в интернет мрежата? Наскоро мой приятел, който мечтае и се опитва да постигне собственото си бягство от света, ми изпрати публикувана в интернет статия от американски учител Джон Гатоу, която ме порази с откровеността и жестокостта на разкритията си /за първи път срещах някой да говори открито и конкретно за безумието на образованието и как то уврежда децата, как цялата система е насочена към създаването на зависими от преценката на другите и от правилата на обществото индивиди, нещо, за което се разказва метафорично в “Матрицата”/. В статията, озаглавена “Затъпяване”, се казва ясно и без страх, че това, което се преподава в училищата не е знание, а така наречените седем урока: объркване, класова принадлежност, равнодушие, емоционална и интелектуална зависимост, условна самооценка, “няма къде да се скриеш”. Тя завършва със заключението: “Децата ни не само няма кога да израснат като пълноценни човешки същества, а и се налага да го правят на неблагодатен пустинен терен”.
Ние сякаш не разбираме, че сме превърнали в равнодушни, зависими, нещастни създания, и превръщаме, или оставяме да се превърнат, и децата ни в такива. Всеки от нас живее в някакво свое вътрешно убежище, за което понякога дори не подозира. Мечтите отдавна са забравени, призванието отдавна е забравено, въпросът – кой съм всъщност отдавна е забравен. Всичко това е без значение, защото трябва да продължаваме ден след ден да оцеляваме /а всъщност какво е оцеляло от нас и живеем ли или просто вегетираме, чакайки да заболеем от рак и да умрем, както сполучливо се изрази една моя приятелка/, да се подчиняваме, да захранваме консуматорското обществото, да изхранваме световните концерни и конгломерати, зад които не стоят личности.
Прочутите творци, гениалните са се затваряли и са живели във вътрешните си убежища, а колко ли други от нас го правят. Но постигали ли са щастието /отново ще се позова на Хорхе Букай, който в книгата си “Трите въпроса” преразказва думите на великия Хорхе Луис Борхес, че никога не е успял да постигне щастието/.
Бягството – реално или въображаемо – може ли да ни спаси то? А ако не избягаме, какъв е другият ни възможен избор, другият път, по който можем да поемем – можем ли да се борим и да преборим с несправедливостите в света?
В “Бруклински безумства” Пол Остър разказва за мечтата на героите си да избягат във въображаем рай – хотел “Екзистенц” , създаден по идея на един застаряващ и постоянно издънващ се мошеник, който като малко дете си мечтае как спасява мизерстващи, гладни, изоставени деца и ги води в хотел “Екзистенц”. Съществува ли такова място или то е само в нашето въображение. Можем ли да се откъснем от света и да живеем сами със себе си или само с най – близките си и любими хора, споделящи нашите идеи.
В реалистичния до болка филм за бягството от света - “Сред дивата природа” се разказва действителната история на младия Крис Маккандълс, който се опитва да се спаси от света и от ужаса, който изпитва живеейки в него, и да избяга сред дивата природа, далеч от света и обществото – опит, завършил трагично. В автобуса, който му служи за убежище по време на дивия му и примитивен живот, са намерени записките му. След като е тръгнал към дивата природа, угнетен от омразата, злобата и нещастието на семейния живот на родителите му, от фалшивите цели и идеи да завършиш образование, да започнеш работа, да създадеш дом, без значение дали си открил самия себе си, той променя името си. В края на историята, той отново намира името, което са му дали родителите му и им прощава. Една от последните му мисли, когато се бори да оцелее, пред наближаващата го хватка на смъртта, е “Happines only real when shared” – в буквален превод “Щастието е истинско само, когато е споделено”.
Във филма “Войнът на мира”, от когото успях да хвана само последните минути, също разказващ истинската история на гимнастика и писателя Дани Милмън, се казва с конкретни думи и факти, че щастието не е в постигането на целта, а в извървяването на пътя към нея.
Историите са многобройни – и истински, и литературни. Същественото е, че ние сякаш сме забравили, че не живеем, за да постигаме наложени ни цели и да спазваме наложени ни правила. Че не съществува друго истинско правило, освен това да бъдем самите себе си, че само ако бъдем самите себе си, можем да бъдем щастливи, че любовта, бракът, семейството, децата не са нещо, с което да запълним празнотата в себе си, а дар, на който трябва да се радваме и който трябва да постигаме всеки ден, като бъдем свободни и независими и оставим другите да бъдат свободни и независими.
Животът ни сякаш е живот под прикритие. Подставени лица, играещи роли, които в повечето случаи доброволно, но несъзнателно сме приели, изпълняващи това, което се очаква от нас, без да се запитаме – защо, за какво, на каква цена. Замисляли ли сте се защо филмите и историите за полицаите под прикритие са толкова привлекателни – може би, защото всеки от нас живее някакъв такъв двойствен живот и е загубил истинското си аз зад маската, която се е сляла с лицето му, зад ролята, която му са отредили началниците, обществото, лидерите, семейството му, изкривената му собствена представа за самия него, но не и самият той. Не е ли неоспорима истина на съвременния ни живот насилването на собствената ни природа пред изискванията на обществото. Както не можем да променим насила личността си – можем само да я унищожим, така и обществото не може да се промени със силата, с принудата, с налагането на наказания. Както е невъзможно човек да контролира събитията в живота си, а само отношението си към тях, така и обществото не може да създаде свят, в който липсва нередности, недостатъци, в който живеят само съвършени същества. Опитът за контрол, за абсолютно контролиране на ситуацията води до задушаване, както на личността, така и на обществото, след което рано или късно се появяват симптомите на депресията, на потискане на недоволството, на шизофренията или на паническото разстройство.
Истината е, че причината да излея тези мисли е моето лично страдание. Сега осъзнавам, че душата ми, моята личност, каквото и да е тя, е страдала цял живот, като насилена, а през определени периоди тялото ми започна да дава сигнали за това страдание – от първата нервна криза, която получих на 19 години, през последвалите кризи на 22 години, които предолях, до състоянието, в което се намирам през последните седем години от живота си. Когато преди година и половина стигнах до невъзможност да живея с пристъпите и кризите на организма ми, при които получавах учестено сърцебиене, стягане, тежест и болки в гърдите, изтръпване на главата и болки в мускулите, гадене и чувството, че умирам, че съм загубил контрол над собсствения си живот, започнах да пия хапчета и да посещавам психотерапевт. По време на терапията разбрах, че това, от което страдам, се нарича “паническо разстройство” и този страх е причината за страданията на много хора по света. Започнах бавно да намирам себе си, да изпълнявам задачите на психотерапевта и за известно време започнах да се чувствам добре, истински щастлив, сякаш за първи път бях себе си, без срам, без вина, без страх от болката и смъртта. После сякаш неусетно и постепенно започнах да се връщам към старите си навици, прегънах се пред страха от неодобрението на другите, не успях да намеря кураж да споделя любовта си, болката си и мечтите си дори пред най – близките си. Резултатът беше, че сега отново съм под властта на страха и получавам същите пристъпи и кризи, които не мога да овладея. Макар да знаех причината за тези пристъпи, чувствах вина и страх, че не съм се справил и отново съм изневерил на себе си, поради което тялото ми отново крещи и ме зове да спра да причинявам болка на самия себе си, да спра да се самоунищожавам. Психотерапевтката ми беше казала, че “паническите пристъпи” са дар, тъй като те ни показват, че не се чувстваме добре, че нещо в нашия живот не е наред и трябва да го променим. Иска ми се да приема, че сегашните ми кризи и паническите пристъпи отново са дар за мен, тъй като само това страдание и желанието да се излекувам могат да ми дадат куража да се изправя пред страха и да го преодолея, за да бъда себе си и да намеря отговора на “трите въпроса”. Истината обаче е, че това не може да се случи като чудо, постигнато с магическа пръчка. Не беше възможно да се събудя утре и хубавият живот да започне точно в 9.00 часа. Силата, която ми беше необходима, обаче не можех да намеря в думите, съветите, мнението и дори любовта на другите, а само в самия мен, когато откажех да се подчинявам на наложените ми правила, когато започнех да се харесвам и обичам такъв, какъвто съм, когато престанех да съдя себе си и да съдя другите, зад което осъждане всъщност се криеше безсилието и гневът от невъзможността да спра да чувствам вина за това, което съм и което чувствам. За всички тези неща бях чел толкова много, дори още преди да се оставя изцяло във властта на “паническото разстройство” и на страха. /По този въпрос има написани невероятни неща в книгата “Психология и вътрешна свобода” на Пиер Дако, в книгите на Вадим Зеланд, в книгите на Паулу Коелю и Хорхе Букай, в книгите за “Рейки” и много други/. Но четеното само по себе си не означава нищо, докато не превърнеш мисълта и чувсвото си в действие. Животът се живее реално, а не във въображаемо убежище. Вярно е, че аз имах такова, но е вярно също, че приемайки илюзиите, лъжата, насилието на нашето общество, аз бях малко по малко унищожил и вътрешното си убежище. Вярно е, че то не може да служи като спасение докрай, че рано или късно трябва да излезем от него и да кажем ясно и неотстъпчиво “Silence is broken now” /“Край на мълчанието”/.
Беше ли възможно да избягам и да намеря своето спасение – сам или с любимите си хора, и не трябваше ли първо пред тях да се изправя, за да преодоля страха си. Вярвам, че първите стъпки, които човек трябва да направи към свободата и щастието, са тези към самия себе си. В книгите си за “Транссърфинг на реалността” Вадим Зеланд твърди, че всеки е създател на своята собствена реалност и всеки може да намери и постигне щастието си, но никой не може да промени останалия свят, света на другите. Според него съществуват енергийни структури, наречени махала, които управляват света, и ако се борим с тях, можем само да загинем или да създадем друго махало, на което да сме фаворити, но и в двата случая ще си причиним нещастие, енергията ни ще бъде погълната и изсмукана от махалата, които се захранват и поддържат от нея, а собственият ни свят може да загине.
Знам, че не мога повече да живея в “матрицата” и изразът, който беше употребил един мой приятел преди години – “да поработя, да спечеля пари, за да мога да се махна от матрицата”, е една заблуда и илюзия. Сега обаче знам, че е дошъл моментът да избера между “червеното и синьото хапче”, да остана свързан с матрицата и изсмукван от нея или да потърся собственото си аз.
Не ми е ясен пътят, по който всеки от нас или нашето общество като цяло трябва да извърви, за да оцелее и да се възкреси човешкият дух. Знам само, че вярвам в истината, че всяко насилие е зло. Знам само, че човешката цивилизация след десетки хиляди години не е успяла да изкорени злото и насилието, използвайки наказанието, затвора, екзекуциите, репресията с довода за превъзпитание. Колко хилядолетия е трябвало на западната цивилизация да премахне смъртното наказание, да се откаже от прокобата “Око за око, зъб за зъб”, а още по света има общества, в които наказват с “кучешка смърт” за изневяра. Кога човечеството ще разбере, че насилието води само до насилие, че наказанието не превъзпитава и не променя човека, че при малцината, които са се променили, е било не благодарение, а въпреки наказанието. Изкуплението не се съдържа в страданието, което обществото ти налага, а в пречистването, което самият ти изживяваш. Желанието за контрол, което се е превърнало в мания на нашето общество, завладяването на всяка интимна сфера от човешкия живот от намесата на държавата, е признак на безсилието ни да се променим като човешки същества. Желанието за контрол и страхът от липсата на контрол, от неизвестното, от тайнството на живота, е това, което унищожава и отделната човешка личност. Самите думи, които пиша в този момент, са продиктувани от моето желание за контрол, от страха ми да остана сам и безпомощен сред света, от неистовата страст да знам, че мога да се справя със ситуацията, с живота си, с проблемите, които ме връхлитат всеки ден. Това желание, това безсилие и страх ми пречат да се отделя от матрицата, която ни държи, от енергийните махала, които изсмукват енергията ни, да се освободя от натрапените илюзии и заблуди и да се оставя на вихъра, на магията, на чудото, наречено живот.
Сега трябва да имам смелостта да продължа напред, да имам търпението да се освободя от страха и да не позволявам на тревогите да владеят ума ми, да имам силата да отстоявам това, което чувствам и това, в което вярвам.
Намирам надежда в думите на героя на Ранд “Никога няма да се жертвам за друг човек, и няма да позволя друг да се жертва за мен”. Тези думи ми казват, че саможертвата е задължение, действие по принуда, а това, което искам да направя за човек, когото обичам, е моят свободен избор.
Вярвам и в думите на Естер от “Захир” /макар че на пръв поглед може да изглеждат пълната противоположност на това, което цитирах преди малко/: “Ако някой е в състояние да обича партньора си безгранично, без да поставя каквито и да било условия, то това е проявление на любовта към Бога. Бог ни учи да обичаме ближния си. Ако обичаме ближния си, ще обичаме и себе си. А щом обичаме себе си, нещата ще си дойдат по местата. Историята ще се промени. Нито политиката, нито завоеванията, нито теориите, нито войните някога ще променят историята. Те са само повторение, нещо, което го има, откакто свят светува. Историята ще се промени, когато овладеем Енергията на любовта, така както използваме енергията на вятъра, на морето, на атома”.