автор: anthropologist

Щом “В началото бе Слово…”, не трябва да се учудваме, че в началото на всяка подмяна на истинските ценности с неистински стои подмяната на Словото - на точното, правилно и красиво българско слово, което свързва всекиго от нас с духа и традициите на народа ни. И ако не искаме да успеят внушенията, че няма друга демокрация освен псевдодемокрацията, че всички партии са продажни, че всички политици са корумпирани,
че в изборния ден е най-добре да не се гласува, а от другия ден да се хули всичко живо под Слънцето, ако искаме да се преборим с всичко това - едно от малките наглед, но важни неща, които трябва да направим, е да защитим чистотата на езика си. Едната заплаха за него е нахлуването на чуждици. През тази година “Детонация” вече публикува няколко материала по този въпрос; особено ме впечатлиха “Агресията на чуждиците” от Петко Огойски (бр. 7) и “Остана ли нещо от българския език ?” от Десислава Дончева (бр. 23). Но тук ще говоря за друга заплаха – за типични, широко разпространени грешки на говорната реч, много от които все по-нагло проникват и в писмената, включително и в медиите. И никак не е случайно, че при опит да поправим този, който греши, често ни се отговаря, че така говорят по радиото и по телевизията или че така пише в. “Труд”. Една от първите жертви в правоговора стана
правилното ударение.
Отдавна станала българска, думата “бюрО” е заемка от френския език и затова, както това е в този език, може да носи ударението си само върху последната (в случая втората) си сричка. Да се произнася “бЮро” е груба езикова грешка. Наистина, десетилетия наред комунистическите активистчета с тайнствен вид споделяха с колегите си какво е решило “бЮрото на Градския комитет”, но това не само не оправдава тази грешка, но я прави още по-отблъскваща.
В нарушение на елементарното правило, че при употреба на съществителното в множествено число ударението му се запазва там, където е в единствено число, много често може да се чуе “училищАта” или “ключОвете” вместо “учИлищата” и “клЮчовете”. Според друго елементарно правило, при членуване на числителните бройни имена един, (една), два (две) и три, ударението се запазва върху коренната сричка, а от “четири” нататък преминава върху крайната. Затова правилният изговор е едИният, двАта (респ. двЕте), трИте и е напълно недопустимо да се говори за дватА (дветЕ) и тритЕ. В едно интервю по БиТиВи бившият ни външен министър Ивайло Калфин твърдеше, че МВнР е против “обвързването на дватА случая”. Често слушаме за “повредЕни” водозащитни диги, за “увредЕни” деца и т.н., вместо правилното поврЕдени, уврЕдени и пр. Ако някои гвоздеи са от стомана, те са стомАнени, но не и “стоманЕни”, както ще ви ги препоръчат в много магазини. При посещение на екип на Националната телевизия в едно училище, водещата Радинела Бусерска и директорката на училището се надпреварваха да повтарят, че в него учат деца с увредЕн слух ! А на 5 юли, по време на изборния процес, говорителите на “Хоризонт” многократно ни уведомяваха, че през целия ден ще работят службите, които могат да заменят загубен, откраднат или повредЕн документ за самоличност. На 22 август т.г. московският кореспондент на БНР Васко Михайлов разказа, че в резултат от крупната авария в руската ВЕЦ всички нейни съоръжения били силно повредЕни.
Много “виртуози” на словото са убедени, че в думите, които започват с представката “не”, тази представка носи целия логически и емоционален заряд на думата и че ако не преместят ударението от правилното му място върху нея, ще останат недооценени. Така от националния ефир узнаваме, че жителите на поредното селище, край което се проектира депо за битови отпадъци, заплашвали с гражданско “нЕподчинение”. От парламентарните репортажи научаваме, че депутати са изразили своето “нЕсъгласие” с определени текстове на обсъжданите законопроекти, своето “нЕодобрение” на действията на Правителството, както и че някоя парламентарна група може да внесе вот на “нЕдоверие”. Депутати от всички парламентарни групи също дават скромната си лепта за инвазията на грешните ударения. Гордо заявяват, че са гласували или ще гласуват “прОтив” някакъв текст, въпреки, че такава дума няма в българския език. Има дума “протИв”, но те или не я знаят, или пък “прОтив” им звучи по-категорично и по-авторитетно. Нелепите грешки в ударението стигат дотам, че да подменят смисъла на произнасяното изречение с друг, който няма нищо общо с истината. Така говорителката на РДВР – Хасково, по повод намирането на трупа на удушена жена, заяви по Националната телевизия, че по шията й имало следи от дУшене. Това щеше да е така, ако някое животно беше душило (мирисало) убитата и бяха останали следи от това. Повече от очевидно е, че става въпрос за следи от душЕне, но откъде полицейската говорителка да знае къде трябва да постави ударението ?
Много ефикасен начин за подмяна на верните ударения е
“разфасоването” на думите.
С упадъка на езиковата култура на масовия българин се оказа, че все повече хора не са в състояние да произнесат дума, по-дълга от 3-4 срички, без да я разфасоват на части и върху всяка от тях да сложат отделно ударение. Така се родиха: “кОн-федерАцията на труда Подкрепа”, “кОн-федерАция Швейцария”, “кОнтра-бАндата”, и дори “мОто-циклетИзъм”. Нещо повече, като писах по-горе “дума, по-дълга от 3-4 срички”, май че надцених възможностите на майсторите на живото българско слово. Защото думата “контекст” има цифром и словом 2 (две) срички, но това никак не пречи на говорителките на предаването “Преди всички” на “Хоризонт” системно да ни уведомяват, че “в кОн-тЕкста на тези събития...” и т.н. Както не попречи и на Даниела Късовска да ни уведоми, по повод на едно посещение на Президента в Дания, че в тамошния Национален музей щели да бъдат изложени български археологически находки “от нЕо-лИта до Средновековието”.
В епохата на портативните телефони често виждаме някого да говори по GSM-a си, а спътничката му да го пита:
“С кой говориш ?”.
Въпросителното местоимение “кой” се използва в тази си форма само по отношение на подлога, напр. “Кой може да отговори на този въпрос ?”. Когато се отнася до пряко допълнение, местоимението придобива формата “кого”, а за непреките допълнения пред “кого” застава някакъв предлог: “на кого”, “от кого”, “с кого” и т.н. Затова са абсолютно неправилни изречения като “С кой беше снощи ?”, “С кой говориш в момента ?”, “На кой пишеш писмо ?” или “За кой е този колет ?”.
По същия начин, когато не се отнасят до подлога, “някой” и “никой” се използват във формите “някого” и “никого” за пряко допълнение, или пък със съответните предлози за непрякото: “на (от, с, за, при, към) някого”; “на (от, с, за, при, към) никого”.
С нарушенията на това правило на битово равнище се сблъскваме ежедневно, но, както винаги, най-дразнещи са грешките, когато се “мултиплицират” чрез радиото и телевизията. Преди доста време, по радио “Хоризонт”, Силвия Великова изтъкна качествата на председателя на ВАС Константин Пенчев с думите: “Той не накара никой (вм. правилното “никого”) да съжалява за избора си”. В шоуто “Стани богат”, водещият Ники Кънчев редовно питаше седналия срещу себе си събеседник: “С кой (вм. правилното “с кого”) си в шоуто?”. А веднъж, след като попита събеседника си как се казва кучето му и получи отговор “Чарли !”, той му зададе въпроса “И на кой (вм. “на кого”) е кръстено ?”. В един репортаж по Нова ТВ след инцидента с боеприпасите в Челопечене беше отбелязано, че екипите на “Бърза помощ” отказали да застанат пред камерите, но че те “не отказали на никой необходимата помощ”
Ако тези, които говорят неправилно, имаха нагласата да си задават въпроси, първият от тях би изглеждал така:
“Защо не знаеме да говориме ?”
Преди тридесетина години всички се смеехме на “незабравимата” комунистическа шефка на българската култура, която завършваше с “-ме” всички глаголи в първо лице, множествено число на сегашно време. Сега никак не ни е смешно, защото противното “ме”-кане така ни залива отвсякъде, че почти спряхме да се очудваме и да реагираме, когато уж образовани наши колеги ни засипват с “говориме”, “можеме”, “правиме”, “ходиме”, “четеме”, “пишеме” и стотици други такива. В едно следизборно интервю в предаването “Вярно с оригинала” Антон Кутев, член на ИБ на БСП, не произнесе нито един глагол без въпросното “ме”: “Да мислиме, че можеме да спечелиме, е трудно...Ние трябва да намериме начин да продължиме напред...Може би някои да си тръгнеме...”. А проверката е толкова проста ! Ако в първо лице, единствено число на сегашно време, глаголът завършва на “м”, в множествено число ще завършва на “ме”: рисувам - рисуваме. Ако ли пък въпросното “м” отсъства в единствено число, формата за множествено число не може да завършва на “ме”: мога – можем, правя – правим, ходя – ходим, свиря – свирим, чета – четем, пиша – пишем. Но кой ще я направи тази проверка ? Неграмотниците, които казват “можеме”, “правиме” “ходиме”, “свириме”, “четеме” и “пишеме” малко се интересуват коя е правилната форма.
Много противна езикова деформация е
замяната със съществителни от мъжки род
на всички професионални (но далеч не само професионални) наименования, когато се отнасят до жени. По този въпрос писаха и проф. Стефан Брезински в “Труд”, и Емил Асемиров в рубриката “Език свещен” на в. “Детонация”. Но никой от тях не посочи достатъчно впечатляващи примери и не показа истинските размери на явлението. Неговите корени вероятно се крият в желанието на някои “еманципаторки” до покажат равенството на двата пола във всички професии. Но, като се изключи може би употребата на думите “президент”, “министър-председател” и “министър” в случаите, когато тези постове се заемат от дами, във всички останали случаи тази замяна не само прави лоша услуга на еманципацията, но и е унизителна за нежния пол. Защо г-ца или г-жа еди-коя-си трябва да бъде представяна като артист, художник, кореспондент, редактор, сътрудник и т.н., след като българският език разполага с чудесни съществителни в женски род за тези професии ? По-авторитетно ли звучи “художник” от “художничка”, “поет” от “поетеса” или “лекар” от “лекарка” ? Тази подмяна е вредна и в смислово отношение. Защото едно е секретар (на някоя институция), а друго е секретарка (техническа сътрудничка на човек, заемащ повече или по-малко отговорен пост). Преди време търсех ректора на софийски ВУЗ и доста се колебах дали да почукам на вратата, на която се мъдреше табелка със женско име, последвано от внушителното “СЕКРЕТАР”. Когато накрая почуках и влязох, се оказа, че това е точно секретарката на Ректора, през чиято стая се влизаше в неговия кабинет. По време на учителската стачка десетки учителки, когато ги интервюираха относно мотивацията им да участват в нея, бяха представяни “Еди-коя си, учител”. По тази логика следва да очакваме, че ако бъде интервюирана някоя десетокласничка, тя ще бъде представена като “Кремена Дачева, ученик”, а някоя силиконова гърла – като “Джоана, фолкпевец”. Опасността да се стигне до такива чудесии не е никак илюзорна, защото “омъжкаряването” вече излезе извън рамките на професиите. На 22 май т.г., във връзка с конфликта между Здравната каса и фирмата, доставяща инсулин, Кр.Бахсанова представи по БиТиВи жена, която има дете с диабет “и самата тя е диабетик”. Когато журналистите търсеха евентуални свидетели по случая “Ангел Бончев”, по БиТиВи представиха “Севда Димитрова, съсед” !
Появиха се езикови построения, противоречащи не само на традициите на българския език, но и на нормалната езикова логика. Една от тях е да споделя нещо на някого. Мога да доверя нещо някому, мога да му призная нещо, но не мога да му споделя каквото и да било. Глаголът “споделям” е еднокоренен с глагола “деля” и условно може да бъде разчленен на “с поделям”, т.е., поделям (някаква информация) с някого, а не на някого. Но като че ли никой не се замисля по такива въпроси и тази нелепица постепенно разширява територията си и във всекидневната реч, и в медиите. Дори езиковедът проф. Стефан Брезински заявява (“Труд”, 7 август 2006): “Самият Гиньо Ганев ми сподели: не искам да съм омбудсман, не мога да го изговоря”. На 11 септември 2006 г. тогавашният министър на културата Стефан Данаилов, интервюиран от Красина Кръстева в качеството му на председател на инициативния комитет за издигането на кандидатурата на Георги Първанов, казва: “С ген. Петров седяхме един до друг в миналия парламент. Той ми е споделял много свои болки”. Е, някой ще се учуди как мога да искам от министър на културата, който пише “Збогом”, да е наясно с такива тънкости на родния си език като тази дали споделянето е на или със някого. Но де да беше само той ! Ето Милен Цветков – към Митьо Крика “Жена ти току що ни сподели, че...”, а към телевизионните зрители “Обаждайте ни се, споделяйте ни !”. На 20 октомври 2008 г., по повод неяснотите около самоубийството на Ахмед Емин в “сараите” на Доган, по БиТиВи: “Близки споделили на бащата...”. На 8 август т.г. Валерия Велева пита Весела Лечева: “Но защо, когато виждахте, че нещата вървят на зле, не поискахте среща със Станишев, да му споделите, че отивате към провал ?”.
Нахалството да се говори на “ти” на непознати хора е една от най-отблъскващите прояви на опростачването на ежедневните междуличностни отношения. Но това е само част от друга голяма тема, към която ще се върнем другаде. Тук ще се спрем единствено на
грешките в използването на учтивата форма.
Журналисти от централни ежедневници и от електронни медии уж се обръщат към събеседниците си на “Вие”, но използваните от тях глаголи са съгласувани с пола на събеседника, т.е., те са в единствено число. Това е правилно единствено и само по отношение на прилагателните и на страдателните причастия (“Вие не сте тежко болна” или “Вие вече сте уведомен за това”). Но когато това се прави по отношение на глаголни форми, изречението се превръща в нелепа смесица от учтивата форма (на “Вие”) и интимната (на “ти”): Първо искам да Ви кажа “Добре дошъл !” (вм. правилното “Добре дошли !”). Журналистката Даниела Късовска, във въпрос към Георги Първанов по повод назначаването на Никола Филчев за посланик: “След като преди време Вие лично бяхте казал, че...”. В. “Труд” от 11 ноември 2005 г., стр. 16, интервю на Йова Апостолова с председателя на 40-ото НС Георги Пирински: “Бихте ли променил (вм. правилното “променили”) маниера се на водене на заседанията ?”. И по-нататък: “Какво се промени в живота Ви, освен че сте загубил (вм. правилното “загубили”) личната си свобода ?”. В същия вестник, от 12 декември 2005, стр. 10-11, интервю на Валентина Петкова с депутата Атанас Щерев: “Да не би да сте се подчинил (вм. правилното “подчинили”) на заповедта в НДСВ да не говорите безконтролно?”. И по-нататък: “За какво бихте го критикувал?” (вм. правилното “критикували”). Същата Валентина Петкова, в интервю с Васа Ганчева (25 април т.г.), я пита: “И все пак не съжалявате ли, че сте подчинила личния си живот на професията ?” Същата журналистка пита Александър Джеров (в. “Труд”, 4 юли т.г.): “Но нали все пак сте работил като адвокат...Сигурно сте започнал и да печелите добре ?”. Пак тя пита Рада Москова (в. “Труд”, 18 юли т.г.): “Писала сте за вашия баща, търговец на вино...Кога сте била най-щастлива ?”. В същия вестник, от 24 декември 2005, интервю на Мира Радева с тогавашния министър на здравеопазването проф. Гайдарски: “Въпреки че не сте забранявал (вм. правилното “забранявали”) операции ?” И по-нататък: “Чувал ли сте (вм. правилното “чували ли сте”) нещо за това ?“. В предаването “Неделя 150” на БНР, водещата Лили Маринкова, също към проф. Гайдарски: “Тази акция, която сте предприел…”. Същата водеща, в същото предаване, но в друг неделен ден, в разговор с тогавашния министър на вътрешните работи Михаил Миков: “Този подход, който сте избрал...”. Пак по “Хоризонт” водещата Силвия Великова, в интервю с новоназначения на мястото на ген. Красимир Петров нов шеф на РДВР-Бургас: “Това, което сте придобил в досегашната си практика…Това, с което сте се занимавал досега…”. Същата водеща, в интервю с Румен Георгиев, го пита: “...бихте ли се оттеглил ? Бихте ли си направил отвод ?”. Отново скромен принос на Парламента: Филип Димитров, в питане към министъра на вътрешните работи: “Бихте ли отговорил на въпроса...При всички усилия, които сте положил...”. Като пример за двукратно “люшкане” между учтивата и интимната форма, в интервю с депутата Димитър Гущеров (в. “Труд”, 10 юни 2006), Валерия Велева го пита мегжду другото “Вие какво бихте искал да видите във визитната картичка на модерната БСП ?”. В един сблъсък на мнения между директора на Народния театър Павел Васев и Валерия Велева (в. “Труд”, 14 март т.г.), въпреки разликата в отношението си към за Наум Шопов, двамата спорещи са напълно единни в обсъжданата грешка. П.Васев: “Имам леко тревожното усещане, г-жо Велева, че не сте гледала спектакъла...”. В.Велева: “Дано сте разбрал от нашата бележка...”. На 4 юли т.г. г-жа Велева пита Президента: “Коя дата сте си избрал за свикване на 41-ия Парламент?”.
Май че водещите журналистки от “Труд” са рецидивистки по отношение на този тип грешки. Това не значи, че в другите вестници тези грешки са по-малко, пази Боже ! Просто това е вестникът, който най-често си купувам. И за да покажа, че (както понякога се казва) “Нищо лично !”, мога да посоча интервютата, взети от Светлана Джамджиева, последното от тях с бившия шеф на Гранична полиция ген. Красимир Петров в броя от 22 август: нито една подобна грешка, браво, г-жо Джамджиева ! Във всеки случай, “Труд” трябва рязко да подобри работата на коректорския си екип – поне в заглавията да няма елементарни грешки. Две заглавия в броя от 1 август гласят: “Генерала иска дискусия за устройството на страната” (стр.4) и “Англия загуби най-големият футболен сър” (стр.41). А в броя от 24 август т.г., бившият шеф на пресцентъра на МС по време на любимото на българския народ правителство на Жан Виденов, г-н Красимир Райдовски от ДС, доказва, че днешният “лов на вещици” не е нищо в сравнение с този, предприет срещу тяхното правителство през 1997-а: “Непоследствено след като си отиде правителството на Виденов, този щаб изготви списък с 18 бивши министри, 19-ият бях аз...”. Ако споменатите коректори си бяха на мястото, думата щеше да бъде непосредствено. Не е нужен особено проникновен анализ по Фройд, за да се стигне до подсъзнателните притеснения на автора (или на негов съмишленик, който е набирал текста) това правителство да не бъде подследствено за чудовищната катастрофа, до която беше докарало България.
Свята мисия на хората на духа
е да защитават неговите достижения и неговите територии. Ако това е българският дух, едно от върховите му достижения и една от свещените му територии е българският език, не само писменият, но и говоримият. Как да го защитим от настъплението на невежеството ? Преди всичко - като говорим и пишем правилно, но това е съвсем недостатъчно. В защита на правилния български език можем и трябва да упражним цялата си административна власт (ако я имаме) и особено духовното си влияние (длъжни сме да го имаме !) – та нима е малко да следим за правилния говор на своите деца и внуци, на своите ученици и студенти, на своите колеги, сътрудници и просто познати. Тук проблемът е, че тези, които правят най-много грешки, са най-малко склонни да ги отстранят, а тези, които могат да им ги посочат, са хора деликатни и възпитани и често са възпирани от опасението да не станат досадни или смешни в очите на околните. Нека ние, хората от въпросната категория, преодолеем тези опасения, нека превърнем този проблем в едно от предизвикателствата, на които трябва да отговорим. Има богат набор от средства, с които можем да коригираме този, който греши, според неговата култура, манталитет, възпитание и готовност да приеме корекцията – от най-деликатната и дискретна забележка, през приятелската шега, до открития сарказъм. А спрямо институциите, които по начало са длъжни да използват и да насаждат безукорен правоговор и правопис (държавните учреждения, училището, електронните и печатните медии), ние, като данъкоплатци, които ги издържат с парите си, трябва да бъдем абсолютно безкомпромисни за грешките, които допускат. Да не оставаме безучастни, да не мълчим, да не се примиряваме с посегателствата срещу тази свещена територия на Духа !
В. „Детонация”, бр. 34, 28 авг. – 3 септ. и бр. 35, 4 – 10 септ. 2009 г.