Може би търсейки отговори на въпроси, които никога няма да си задам, попаднах на нова част на съзнанието си. Разположена в нищото на моя ум, точно там между лудостта и трезвостта. Някак си плахо откривах и същевременно губех наученото, просто защото може би това не съществуваше.
Атракция примамваща блуждаещите мисли, така грубо желани от отблъскващи копнежи. И така унесен в този тъй съвършен безпорядък, очертах силует. Не беше нито много едър, нито много дребен, не беше дори среден, странна смесица от размери, не понятно на мен странно чаровен. Движенията бях обрани, плавни, може би танцуваше, странен танц бе това. Но след като съзнанието се насити на пометнатото си отроче, просто го премахна, сякаш не бе съществувало. А дали наистина бе истинско, може би изплъзнал се спомен от лакатушещ се алкохолик в задънена уличка. Всъщност няма значение, след като открих нещо ново за мен. Въпрос, един въпрос ме заплени с вероятността си за истинност и не реалност. „Съществувам ли”, странно питане, плод на прогнило дърво, вечно живеещо концепцията на философията. Въпрос светещ в толкова много и красиви цветове, странно защо ли. Подведен от цветовата феерия, взех решение, да не търся отговор а просто да се наслаждавам на цветовете, може би точно за това бе толкова красив. Сам по себе си той бе безсмислено преминаващ, просто трябва да се приеме за факт, не за вероятност. Сетивата, кой говори за сетивата, не искам и да чувам за тях, за това моля, спрете. Но не можем да отречем въздействието им върху личността. Сладостта на червената ягода, нежната арфа, смразяващия пролетен гърмеж в черната буря. Да, някак карат ума да се подчини, а той е предател, предател на тялото. Способен да принуждава, въпреки болката, но нали той контролирал. Е за това, за това обичам да мълча, тишината кара ума да забрави за тялото.