автор: secret_rose

Роди се на този свят в една бурна и тежка нощ когато рибарите хвърляха улова си през борда а жените връщаха плода на земята, небето бе ниско и оловно и никой не познаваше слънцето.
Майка му го целуна по челцето, прекъсна златната връв помежду им и се разсея в нищото. Дълго гледа след нея със слепите си очета. После се разплака. Плака дълго, незнайно дълго, а сълзиците му изливаха порои над селата и наводняваха къщите, заливаха оборите, плашеха животните и навсякъде всяваха смут и печал. По някое време просто замлъкна. Дъждовете спряха и пред очите му изневиделица изникнаха две приказни същества - малки и прозрачни, целите изваяни от водни капчици.
- Защо нарушаваш реда, малко момче? Не знаеш ли, че така не бива.
- Вие пък кои сте - смръщи се наум малкия и така се ядоса, че разтърси всичко наоколо. И колкото повече се ядосваше, толкова по - страшно ставаше. Цялата земя се разцепи, погълна пасищата и горите, къщурките на изплашените селяни се заклатушкаха по върховете на скалите а едно агънце се заплете на пречупен клон и увисна над пропастта. Земетръси деляха старо от младо, живо от мъртво и невиждан страх заля земята. А той се ядосваше, ядосваше... докато не се умори и заспа. Щом заспа, всичко утихна, хората се заеха с делата си и живота потръгна.
Две малки скални духчета търкулнаха крачета до него и го погалиха по нослето.
- Недей, ще го събудиш и пак ще излее дъждове.
- Ако ни види ще се ядоса и ще ни начупи на още по - малки парчета. Какво да правим?
- Да намерим майка му. Тя знае как да го гледа.
Изрониха се надолу по пътя а едно девойче, скрито зад близките храсти чу всичко, свали шарената кърпа от главата си, завърза я през рамо, вдигна спящия малчуган и го положи в нея. "Да вървим да намерим мама, мъниче". И тръгна. От село на село, от нива на нива, питаше и разпитваше но никой не бе чул ни бе видял майка му. Не го и искаха в домовете си, че щом заплачеше, започваше поройно да вали а ядосаха ли го - земетръси разцепваха земята и моряха добитъка. Девойчето го люлееше до сърцето си, пееше му приспивни песни и обикаляше земята с него. Срещнеше ли млечна козичка, измолваше от млекцето и, събираше го в лилиево листо и хранеше малчугана с него, къпеше го в бистрите изворчета и търсеше ли търсеше майка му. Разплачеше ли се, двамата се скриваха под някоя наведена скала докато отмине дъжда, ядосаше ли се - покачваха се на най - високия връх и чакаха земетръса да спре. Избродиха много земи, преплуваха безкрайни морета, горяха заедно под палещото пустинно слънце и така измина много време, минаха цели седем години. Девойчето порасна, превърна се в красива млада мома а малчугана си беше все същия - намръщен и недоволен. Много момци идваха при нея да я уговарят да им пристане, красотата и беше чудна и истинска, но видеха ли детето, нахлупваха калпаци и бягаха надалече. Старите хортуваха да го остави на някоя сянка и да не мисли за него но тя не скланяше. Гледаше го и го обгръщаше с цялата си любов.
- Защо никога не се смееш, малчо - милваше го по светлата главица и целуваше звездата на челото му. А той бърчеше веждички, нацупваше устнички и ронеше топли, бисерни сълзи.
Една заран още по тъмно девойката го уви в шала си, стисна го здраво и тръгна на дълъг път. Вървя четиридесет дни и четиридесет нощи и стигна най - високия връх на земята. Тук небето беше по - близко и още по - намръщено, по скалите растеше един жилав мъх и наоколо не прелиташе жива птица. На най - острата скала имаше голямо гнездо а в него - дванадесет черни пиленца. Девойката положи момчето на земята, извади платнена торба от ръкава си и напуска в нея едно по едно пиленцата. После гушна детето и се скри зад скалата.
Не мина много и небето съвсем се събра, доби криле и глава, после голям остър клюн и накрая се изви в огромна черна орлица. Орлицата кацна на ръба на гнездото и запищя. Така запищя, че цялата земя се разтресе и земя и море се объркаха.
- Кой е бил тук? Кой ми е пипал децата? Къде са ми пиленцата!
Девойчето трепереше от страх но положи детето и торбата с орлетата на земята и приближи.
- Аз бях.
- Коя си ти, та смееш да ме предизвикваш така! Скоро да ми вършен децата!
- Няма. Първо ще ми обещаеш нещо.
Орлицата я погледна с острите си очи, изкряска силно към небесата и клюмна.
- Казвай какво искаш.
- Да излетиш нагоре, много нагоре, чак до тавана на небето и с тежкия си клюн да пробиваш дупки в него. На всяка пробита дупка ще ти давам по едно пиленце.
Орлицата се надигна, разпери криле и ги плясна с все сила. Цялата земя се разтърси от страх.
- Ти, човешко дете, знаеш ли какво искаш от мен.
- Знам. Ако не го направиш, няма да си видиш децата вече.
Орлицата я погледа още малко с черните си очи и като стрела излетя нагоре и се изгуби във висините.
Загърмя и затрещя и светкавици разкъсаха небето. Девойката хукна към птичетата и момченцето, прегърна ги и се мушна под скатала. Гръмотевиците сипеха огън над земята, палеха наред и димяха в огромни огньове. Съвсем притъмня и настъпи черна, страшна нощ. Цялата нощ гърмя и трещя а на сутринта небето застина, една малка дупчица се отвори и през нея мина тъничък, светъл лъч. Заслиза надолу с танцова стъпка, стигна до момчето и целуна звездата на челцето му. То отвори очета и се усмихна. Девойката извади първото птиче от чувала, внимателно го понесе и го остави в гнездото. То изкряка с гласче, небето се разтърси, прогледна с очите на орлицата, видя пилето и веднага втора дупчица се разтвори в небето. И от нея се заспуска мъничък тъничък лъч и право в звездата на момчето. А то пак се засмя и порасна с цяла година. Колкото повече дупки разкъсваше орлицата в небето, за да освободи рожбите си, толкова по се смееше малчугана и растеше пред очите на девойката като по чудо. Небето все повече се проясняваше и слънчевите лъчи, събрани в здраво снопче се вливаха в челото на момчето. Когато и последната, дванадесета дупчица бе пробита, и девойката набегом отнесе пиленцето в гнездото му, небето изведнъж се сви, изтъня, изтъня и се пръсна на малки прозрачни облачета. Над тях с цялото си великолепие изгря едно чудно светло слънце, каквото хората не бяха виждали до сега, усмихна се и изпрати цялата си светлина в момченцето. А то стана на крачета и започна да расте, расте, докато не се превърна в снажен момък. Обърна се към девойката, подаде и ръка и промълви:
- Нашето царство настъпи.
И тогава навсякъде по земята изгря ден, разцъфтяха градини от уханни рози, животинки и хора прииждаха от четири краища на света да поздравят спасителя и спасителката си а небето, небето сияеше и переше облачета като майчини орлови криле, бели като пух, погалваше с тях дванедесетте птичета и ги хранеше с истинска обич. Така света се превърна целия в светлина и повече никой не видя мрака и сянката.

___________________________
Вдъхновено от една картина...