автор: Tzeck

Лес притвори изморените си клепачи и миг по-късно се потопи в паралелната вселена на сънищата. Пред очите му като от синкава мъглявина постепенно се избистри леко приведена човешка фигура, която скоро придоби отчетлив образ. Лес направи боязлив опит да фокусира погледа си срещу фигурата и макар да не постигна особен резултат, инстинктивно усети, че тя му е страшно позната. Зениците му се разшириха – или поне така предположи, че е станало – а по тялото му преминаха бързи тръпки, които той не можеше да определи нито като топли, нито като студени.
Да, това беше старият Зелгер – съсед на семейството на Лес и занаятчия, който държеше малко магазинче, където повече събираше и поправяше разни стари домакински уреди, отколкото да продава каквото и да било. Същият Зелгер, в чиито ръце малкият Лес се страхуваше да не попадне в ранните си детски години. Понакога дори сънуваше това събитие и се събуждаше целия облян в пот. Не беше виждал Зелгер от над 10 години. Като че ли се радваше на мистичната си среща с него, макар и тя да се осъществяваше в неговите сънища. Всъщност среща не е точната дума, тъй като Зелгер не проявяваше никакви признаци за това, че е усетил нечие присъствие около себе си. Лес се замисли дали действително сънува.

Зелгер се беше надвесил над нещо, усилено пуфтеше и прескачаше от крак на крак. Лес напрегна зрението си, но му се стори ужасно трудно да фиксира обекта на Зелгеровите пуфтежи, мака че него самия виждаше кристално ясно. Разтри очи и направи нов опит, този път значително по-успешен. Това беше грамофон. Зелгер пуфтеше и въздишаше нервно над стар грамофон. Въпреки че по него нямаше нищо друго освен дървената кутия, игличката и една плоча, Лес беше убеден, че грамофонът е от онези най-старите модели, които се задвижваха с манивела, и към него принципно беше прикрепена огромна резонаторна фуния (която сега липсваше). По движенията на стария магазинер и откъслечните думи, които достигаха до напрегнатия му до краен предел слух, Лес заключи, че Зелгер се опитваше да поправи тази първа рожба на човешкото желание да улови времето в клетка и да го подчини на монотонното си всекидневие. Защото записаната музика според него представляваше точно това – един миг от безкрая, окован в усмирителна риза от диези и бемоли и натикан в кадифен кафез, който – като канарче в хола – е осъден да служи покорно на хората и да пръска животоспасяващите си багри по сивите стени на разхвърляната мрачна хотелска стая, наречена живот.

Зелгер рязко се обърна и впи погледа си право там, където стоеше безмълвният Лес. Отначало сякаш там нямаше никой, но постепенно изражението на старчето се промени и устата му се разшириха в крива усмивка, която не отговаряше на нито една позната на Лес емоция.

- А, Лес, момчето ми! – почти извика Зелгер, но до ушите на Лес достигна нещо, наподобяващо по-скоро силен шепот. – Как я караш?

Лес се подвоуми дали да отговори. Или да се събуди. Ако може. Вместо това Зелгер подхвана енергично. Лес чуваше думите му сякаш на забавен каданс.

- Опитвам се да оправя този стар дарак вече няколко седмици... Трябва да е нещо в задвижващия механизъм. Игличката е съвсем нова. Не помня въобще да съм я подменял, но е като чисто нова. Странно, нали? Седни, седни, Лес, не стой така като изтукан! Аз ще си работя, не ми пречиш. Ей, там има една табуретка. И нея поправях наскоро, на сто години е горката, много задни части е видяла... тоест – почувствала... както и да е... Хайде, сядай.

Лес не знаеше какво точно да стори, но действително почувства силна умора и огромно желание да поседне. Беше сънувал хиляди пъти как се опитва да тича, гонен от нещо или някого, но чувства непреодолима умора – сякаш влачеше със себе си няколко локомотива, закачени за краката му. Сега не тичаше, а стоеше на едно място, и въпреки това чувстваше същата ужасяваща умора. Направи усилие да разрови съзнанието си с надеждата да намери някакво логично обяснение, но това го изтощи още повече и почти инстинктивно се строполи върху табуретката – поредният топъл задник, който немощната четирикрака столетница бе принудена да носи на плещите си. Отново понечи да каже нещо, но не намери подходящите думи. Всъщност не намери никакви думи. Сякаш никога не беше чувал за подобно нещо.

- Хубав грамофон е това, Лес! – подхвана отново Зелгер – По-стар е отколкото можеш да си представиш. Имам го от един млад – тогава - господин, който го донесе един ден в магазина, преди много години. Нищо му нямаше – здрав-здравеничък, но онзи каза, че просто иска да се отърве от него. Не му трябвал повече. Само го разсейвал и разколебавал от това, което трябва да върши. Странен човек – такъв прекрасен грамофон. На излизане козирува със събрани крака. И тръшна вратата след себе си. Чудак!

Зелгер постави внимателно игличката върху неподвижната плоча и за миг застина в блажена усмивка, сякаш се наслаждаваше на музиката, която само той чуваше.

- Знаеш ли, човешката душа е точно като този грамофон. Изящна изработка, семпла декорация и много вложено чувство. Трябва да се отнасяш много внимателно и с много разбиране към подобен грамофон. Плочата е музикалният носител с най-жив звук. Най-жизнен. И истински. Всичко можеш да чуеш в нея, ако се заслушаш внимателно. Дори дишането на най-отдалечения от записващото устройство музикант. Чуваш дъха на музиката. И на времето, в което е правена. – Зелгер докосна с върха на пръста си металната глава, за която бе закрепена игличката. – Винилът е много ранима материя. Човек трябва изключително много да внимава, когато поставя игличката върху него – и най-малкото трепване на ръката може да бъде фатално и плочата да бъде съсипана завинаги. Това е музикалният носител на чувствителните души – изтъкани от страст, болка и свенливост. Най-чистият носител! Вече рядко се намират такива, а и да се намерят – нямат особена стойност. Само за колекционерите, може би... Да... Само за колекционерите.

Но плочите често пращят и пукат, понечи да каже Лес, но отново бе изпреварен.

- Плочите често пращят и пукат, ще кажеш. – Лес се опули в искрена изненада. Сякаш старецът можеше да прочете мислите му. Почуства се ограбен, макар и насън. – Както и ставите ни започват да пращят и пукат с напредването на годините. Моите пращят като сухи дъски в огъня от десетилетия. Мисля, че дори понякога чувам как вятърът свисти между овехтелите ми кокали... Но това не наранява звука, увековечен върху плочата, той не губи нищо от качествата си. Само ние така си мислим. Защото човешкото съзнание така е устроено – то не може да раздели видовете шум, чува ги винаги заедно, пречещи си взаимно. Та какво представлява дилагогът, замисли се само! Два монолога, които си пречат взаимно. Всеки от тях изразява своята истина ясно и отчетливо, но съзнанието ни не може да раздели едната от другата истина. А две истини на едно място не могат да съществуват. Взаимопоглъщат се. Оглозгват се взаимно като извратени канибали със самоубийствена склонност към мазохизъм, които са си уговорили предварително среща в Интернет. И остават само кости и разлагаща се остатъчна кожа. Остава изгнилата и воняща на нечистоплътност обществена инерция, която човек нарича норма на поведение. Или нормалност.

Душата ми е грамофон, каза си наум Лес и обърна поглед към Зелгер, очаквайки потвърждението му, но този път той не трепна. Остана загледан в старинния грамофон пред себе си. В следващия миг рязко сграбчи музикалната кутия и с рев, който стресна Лес, я запрати към прозореца насреща, през който се процеждаше съвсем лека слънчева светлина. А може би лунна. Грамофонът разби с трясък стъклото, заедно с дървената рамка посредата, и премина отвъд, сякаш пресече някаква невидима граница между два свята. Лес ужасен наблюдаваше как Зелгер първо падна на колене и зарида като дете, а миг след това се изправи рязко и продра застоялия въздух с оглушителен истеричен смях.

Събуди се с едва доловим стон. Но не стон от мъка. По-скоро това бе стон на облекчение. Първото нещо, което му хрумна, бе да се обади на родителите си. Вдигна телефона и инертно набра номера. Телефонът изпя на пресекулки някаква мелодия и отстъпи инициативата на пукота и сигнала за свободно, които се разнасяха в слушалката. Лес чу гласа на баща си – звучеше като смачкана хартия. Лес обичаше този звук.

- Зелгер? – баща му въздъхна – Странно, че питаш тъкмо за него. От няколко седмици е на легло. Тази сутрин си отиде.

Лес затвори и седна за миг на фотьойла. След миг стана, наля си чаша уиски и отиде до стария грамофон, лежащ върху секцията и неусещал човешки допир от десетилетия. Извади прашна плоча от шкафа до него. Избърса я внимателно, положи я на отреденото й място и постави игличката отгоре й. Отломка от 73-та се разля из стаята и оцвети тишината в цветовете на дъгата.

- За виниловите души! – вдигна чашата си във въздуха, усмихна се и добави – Дърт безсмъртен пръч такъв!