автор: vesan

Усетих поглед втренчен в мен и рязко
обърнах се. От късче огледало
се взираха към мен със странен блясък
очите ми. Над тях привидно вяло

примигваха клепачите. Бездънни,
като съдът на грешни Данаиди,
зениците от нощите безсънни
таяха скръб вселенска и обида.

Таяха вяра, стойности фалшиви
родени в болка, а не в празен спор,
и нежност непонятна и горчива
прочетох мимолетно в този взор.

И шепна, взрян в прозрачното стъкло
преливащо с червено тежко вино;
„А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.”